{loadposition user10}
Редакционна статия
Този правен преглед има за цел да посочи правната уредба на правата на родителите да отглеждат, възпитават и образоват децата си съгласно своята воля, съвест и убеждения. Този преглед е от значение поради отсъствието на практика и мисъл по въпросите на контролирани от родителите детски градини и обучение в къщи (или “домашно училище”) което частично или изцяло измества държавно-контролираната образователна схема. Изложението е предназначено за родителите, които желаят да отгледат, възпитат и образоват децата си по желани и избрани от тях стандарти, включително и като домашни или частни ученици, без тези стандарти да са наложени от държавната бюрокрация. Материалът, естествено, е предназначен и за всеки, който се интересува от темата за образованието, включително и държавните органи, които се занимават с образование.
Особено важно е разбирането за тези права на родители, които са вярващи и изповядват определена религия. Законите, които разглеждам тук са Конституцията и Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, която е част от българското законодателство.
Основни правни документи за разглеждане
Конституцията на Република България е върховен закон на територията на страната. Макар да не е все още изградена правната култура да се обръщаме към конституцията за да подкрепим твърдения за права и задължения това е важно в случая да стане. Домашното обучение, с поставените си цели за независимо от държавен контрол образование, е неминуемо пионерски и радикален проект — той е предизвикателство за изградения мисловен и практичен образователен модел в България. Затова е важна конституционната основа, която защитава или се противопоставя на подобен подход в образованието на децата.
Законовите и подзаконовите актове са без значение в случая—при сегашната ситуация те, логично, са в пълен противовес на интересите на родителите родителите, които искат да образоват децата си вкъщи. Това означава, че няма да се размине без този вид обучение да срещне неразбиране и правни предизвикателства от страна на държавната бюрокрация ангажирана с образованието. Това налага да се опрем на най-фундаменталните правни актове по въпроса, които регулират материята. Един от тях е Конституцията от 1991 г.
Вторият документ, който съм ползвал при изготвянето на това кратко представяне е Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Три са причините да го направя:
(1) ЕКПЧ е част от българското вътрешно право (от 7.9.2003 г.);
(2) Стремежът на България към присъединяване към Европейската общност прави това право още по-актуално;
(3) ЕКПЧ и протоколите към нея съдържат отговора на забраните, които българската конституция поставя пред свободата на родителите да образоват сами децата си в домашни условия.
Ред на изложението
Ще започнем от конституционните текстове, като ще следваме следната схема на развитие на правната уредба по въпросите на родителските права за образованието на техните деца:
(1) Конституцията дава права на родителите за възпитание и отглеждане на своите деца до навършване на пълнолетие (чл. 47)
(2) Конституцията дава права на държавата и ограничава правата на родителите по въпросите на образованието на децата до 16 годишна възраст (чл. 53)
(3) ЕКПЧ решава вътрешно конституционния конфликт в полза на родителите и им дава и правото на образование (чл. 2 от Първия протокол към Конвенцията).
Конституционните права на родителите относно техните деца
Конституцията разделя правата на родителите на два вида — тези по отглеждането и възпитанието на децата (чл. 47) и тези по тяхното образование (чл. 53). Веднага се налага извода, че това е някакво изкуствено деление. Как може да възпитаваш детето си без да го образоваш в същото време? Какво различава образование от отглеждане? Може ли да се твърди, че образованието е само предаването на интелектуални знания, а възпитанието и отглеждането се отнася да морални, философски и религиозни ценности и житейски умения? Няма ли в образованието елемент на оценка на възпитателната методика или условията, при които едно дете се отглежда? Това са само част от въпросите, които естествено възникват при прочита на двете споменати по-горе разпоредби. Тези и други въпроси разкриват недомислието на законодателя, когато е писал текстовете на чл. 47 и чл. 53 от Конституцията.
Очевидна обаче е причината, която е довела до това смешно състояние — на родителите да се дават права върху отглеждането и възпитанието на децата им, а държавата да контролира изцяло образованието на тези деца.
Причината, както в безброй други законодателни български инициативи, е да се даде власт на държавата да контролира неприсъщи за нея обществени отношения и процеси. Резултатът от такова законодателство е, че то лишава ефективно родителите от пълното добросъвестно упражняване на техните права да формират мирогледа на децата си, чрез образование, а не само да се грижат за това децата да са нахранени и облечени.
За тези, които тази причина звучи отвлечено и идеологически натоварено ще посоча и една съвсем прагматична полза на държавната администрация и нейната хазна от такъв контрол.
Във в. Дневник от петък, 10-ти май 2002 г, четем че държавната администрация въвежда нови такси за частни училища от $3,000. С други думи държавната администрация на базата на закона, който и дава контрол върху частните училища, ще може само и единствено на това основание да прави пари! Каква по-лесна печалба от това—правиш някого зависим от себе си, (без той да желае това или да има реална обществена нужда от такава зависимост) тъй като имаш властта. После му взимаш такса за това, че не му забраняваш да върши дейността си и това е основен “принос” към неговата дейност. Невероятно! Най-неразбираемото е, че тази очевидна несправедливост и експлоатация от страна на държавната бюрокрация на образователния монопол и до момента не е предизвикала ефективен отпор от страна на заинтересуваните от образованието личности и недържавни организации.
Това е още един пример за дългите пипала на държавния апарат, неорязани в условията на пост-комунистическото общество тръгнало към демокрация. С други думи правата на родителите, дори тези, които искат децата им да се обучават в частни учлища, са поставени в патово положение с двете противоречащи си разпоредби – чл. 47 и чл. 53 от конституцията. Първата казва:
“Отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата” (чл. 47, ал. 1 от КРБ, курсив мой).
Текстът за “подпомагане” на възпитанието и отглеждането на децата от държавата тук не е ограничителен, а е по-скоро пожелателен. Въпреки това, този текст е излишен, тъй като държавата е фикция и тя не може да встъпва в типа деликатни и сложни взаимоотношения, от които е изтъкан процесът на грижа за децата в семейството. Въпреки всичко личи натрапливото присъствие на държавния чиновник зад текста за държавно “подпомагане”. Важното в случая е гарантираното право на родителите да отглеждат и възпитават децата си.
Във втората дискутирана разпоредба четем:
“Всеки има право на образование. Училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително. Граждани и организации могат да създават училища при условия и ред, определен със закон. Обучението в тях трябва да съответствува на държавните изисквания” (чл. 53, ал.ал.1, 2, 5, курсив мой).
Това, че “училищното обучение” е задължително до 16 години, а училища се създават “със закон”, означава на практика, че образованието на децата в България е изцяло контролирано и манипулирано от държавната бюрокрация. В този контекст няма място за домашното училище, тъй като не е предвидена възможност за обучение, което не е санкционирано от управата. На родителите е отнета възможността да обучават децата си вкъщи, в този ефективен и благоприятен за възпитанието и отглеждането на младите формат. Това е така поради малката вероятност законодателят да е помислил на законово равнище за домашно обучение като опция.
Единствено “частният ученик” доколкото условията при които такова обучение е визирано в закона остава като “вратичка” за родителя да обучава децата си сам или в сътрудничество с други родители, които обучават децата си вкъщи. Но и “частният ученик” остава подвластен на учебната програма и философията на образователния процес наложени от държавата—към тях частният ученик се приравнява, сътвореното от държавните образователни чиновници е единственият стандарт, по който детето ще расте, ще се учи и ще формира мирогледа си. Така повелява българският конституционен законодател.
Но ако да бъдеш частен ученик е опция, която поне се приближава до формат, в който родителите имат думата, а не често бездушния държавен образователен монополист, то в ал. 6 на същата разпоредба на КРБ се затвърждава “ръководната роля” на държавния чиновник над правата на родителите да оформят съзнанието и ценностите и уменията на децата от тяхното семейство. Там четем:
“[Държавата] упражнява контрол върху всички видове и степени училища” (ал. 6, изр. второ).
С други думи:
(1) децата могат да се обучават само в училища до 16 години (каквато и да е дефиницията на “училище”)
(2) държавата контролира всички видове училища – по закон и чрез възможност за вмешателство в учебната програма, методиката и философията на обучение в частните училища.
Това означава, че родителите, съгласно конституцията нямат контрол върху образованието и учебната програма на децата си, а държавата има пълни права. Как тогава да разбираме правата на родителите да “отглеждат” и “възпитават” децата си, при положение, че не могат да ги “образоват”? Връщаме се на това, че образованието като част от отглеждането и възпитанието трябва да е включено в правата на родителите върху децата, които те отглеждат, а не да принадлежи на държавата. Иначе се обезсмисля това да възпитаваш детето си по определен начин и държавата, чрез своите училища или тези “контролирани” от нея да го възпитава по точно обратния начин.
Например, като вярващ християнин аз искам детето ми да знае, че Земята не се образувала преди 6 милиона години от внезапен взрив, а че тя е създадена от Бога, съгласно учението на Свещените Писания—Библията. Ако държавните училища образоват детето ми, че е произлязло от маймуната, нещо с което категорично не съм съгласен, как да отглеждам и възпитавам детето си без да вляза в конфликт с натрапената от държавата “маймунска” доктрина? Тези примери показват ограничителния характер по отношение на родителските права норми на КРБ и тяхното противоречие.
Разрешението на проблема
За радост на загрижените родители, които имат желание и воля да отглеждат и образоват децата си в ценностна система, която им е близка, това противоречие на конституционно равнище е на дело решено. Решението е в Eвропейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи – международен договор, който действа в България.
ЕКПЧ е част от вътрешното българско право. Ето правното основание защо това е така:
(1) Чл. 5, ал. 5 от Конституция на България гласи: “Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат”.
(2) ЕКПЧ е ратифицирана от българския парламент през месец септември, 1992 година.
Важно е да станат ясни два момента:
а. ЕКПЧ е вътрешен български закон (а не някакво далечно правно пожелание за европейците) и
б. ако този закон противоречи дори на конституцията, то първия се предпочита като по-силен. Т.е. б. ЕКПЧ е по-силен закон от конституцията, и то по силата на самата конституция, защото ЕКПЧ е международен договор, ратифициран по конституционен ред, обнародван и влязъл в сила за Р България.
Ползва ли ни това, че ЕКПЧ има предимство пред българската конституция? Разбира се, дотолкова, доколкото Конвенцията може да разреши противоречието между чл. 43, ал. 1 и чл. 53, ал. 2, 5, и 6 от Конституцията на Република България (КРБ).
Част от ЕКПЧ е и Първия протокол към Конвенцията — една от разпоредбите на протокола твърди: “Високодоговарящите страни считат разпоредбите на членове 1, 2, 3 и 4 на настоящия Протокол за допълнителни членове на Конвенцията (ЕКПЧ) и всички нейни разпоредби се прилагат, като се отчита този факт” (чл. 5 от Протокола).
За нас е особено важен чл. 2 от този протокол. Той гласи:
Никой не може да бъде лишен от правото на образование. При изпълнението на функциите, поети от нея в областта на образованието и обучението, държавата уважава правото на родителите да дават на своите деца образование и обучение в съответствие със своите религиозни и философски убеждения. (Член 2 от Първи протокол към ЕКПЧ)
Тоест, контролът, който се извежда в конституционен принцип на вмешателство на държавата в начина по който родителите обучават и образоват своите деца в чл. 53, ал. 2, 5 и 6 на КРБ тук е анулиран. Невъзможно е държавата да “контролира всички видове училища” (КРБ) и да задължава родителите да пращат за образование децата си на училище до 16 години (като не им разрешава да ги обучават вкъщи или в кооперативи на няколко семейства) и да спази нормата поставена от чл. 2 на Първи протокол на ЕКПЧ.
Според него държавата не контролира, а уважава правото на родителите да дават на децата си образование съгласно своята религия. Ако моята религия ми повелява да не уча детето си, че маймуната в зоопарка му е братовчед, то аз имам право да изготвя и да контролирам учебната програма на детето си. Същото важи и ако не съм съгласен детето ми да учи за това как да си слага презерватив в 4-ти клас в часа по “сексуално обучение”.
Заключение
На базата на ЕКПЧ и по-точно чл. 2 от Първия протокол към нея, подписан от България, контролът на държавата наложен от чл. 53 ал. 2, 5, 6 от КРБ върху образованието на децата е отменен поради противоречие между КРБ и ЕКПЧ. По силата на КРБ, ЕКПЧ се прилага вместо КРБ при противоречие.
По този начин в българското законодателство може да се постигне желаната хармония за гарантиране правото на родителите да отглеждат, възпитават и да образоват и обучават децата си съгласно своята религия и философия. Тази хармония отваря вратата на родителите, които искат да приложат един доказано ефективен формат на обучение на децата си—обучение у дома, самостоятелно и в коопериране с други родители с подобни убеждения, и по програма, която не е контролирана от държавата.
Остава въпросът за готовността на родителите да отстояват това справедливо положение, гарантирано от Европейската конвенция.
