Темата за свободата на словото е особено актуална след кървавите сцени, разиграли се из парижките улици. Милиони застанаха зад правото на човек да изразява на глас свободно това, което мисли, като противопоставиха поразяващата сила на молива срещу тази на автомата. Хора от целия свят изразиха решимост да не се поддават на страха пред жестокостта на фанатизираните ислямски терористи и се идентифицираха със загиналите карикатуристи от списанието „Шарли Ебдо“, издигайки лозунга „Je Suis Charlie“ (Аз съм Шарли).
Преди да аплодираме обаче този завладяващ вид солидарност в защита на свободата на словото, е редно да си зададем един основен въпрос: „Има ли знак за равенство между свободното слово от една страна и свободата на словото от друга?“ Не е ли безкритичното отношение към правото на някого да изразява това, което мисли, без той да познава граници на благоприличие или просто да е заразен от заблудителна идеология, отстъпление от нашата лична свобода?
Със сигурност ние, които сме живели във времето на държавно наложената комунистическа заблуда, когато правото да изразяваш свободно мислите си бе санкционирано от едноличната власт, сме чувствителни към темата за ограничаване на свободата на словото. Зрелият човек обаче, именно мотивиран от тази свобода днес, повече от всякога, би могъл да разпознае, че не винаги свободата на словото е свободно слово, макар и понякога изразените идеи да идват от чисти убеждения и наивна вяра в утрешния ден.
Едно такова твърдение намира своето потвърждение в нашето културно-историческо наследство. Ако се върнем около деветдесет години назад и вникнем в светогледа на поета Христо Смирненски, на чието име и днес са кръстени множество български училища, ще видим, че неговите стихове са инспирирани от идеи, имащи немалко прилики с тези на днешните ислямски терористи. Той, изповядващ идеологията на Коминтерна, също като днешните агресивни мюсюлмански насилници припознава християнството като свой основен враг, също като тях желае световно господство на своята „религия“, и за постигането на тържеството на пролетарията, възхвалява използването на средства не много по-различни от тези на джихадистите от ИДИЛ.
Ето две извадки от стихотворения, в които Смирненски изразява въжделенията си, които, оказва се, не са някакви отвлечени лирични отклонения, а много целенасочено послание, имайки предвид терористичната история на партията, чиито идеи са вдъхновили талантливия поет:
„Разбунтуван кат луда стихия,
ще разбия заключений вход
с тържеството на властен Месия
ще руша и създавам живот.“
(Изд. chitanka.info, „Да бъде ден“, стих. „Пролетарий“, стр. 13)“Когато в черните грамади
на рухващия кървав храм
ще изградим сред дим и плам,
сред трупове и барикади,
с тържествен химн на първи май
очаквания земен рай…“
(Изд. chitanka.info, “Да бъде ден“, стих. „Първи май“, стр. 15)
Факт е, че това са стихове, писани в друг исторически момент, но съществува и един друг много важен факт, а именно, че независимо от дистанцията на времето, художниците карикатуристи от „Шарли Ебдо“ идеологически стоят много близо до автора на тези стихове, пророкуващ „земен рай“, чрез насилие, като глашатай на възцаряването на човека (т.е. строй, в който религията и особено християнството ще бъдат унищожени). Тъжната ирония е, че същите тези, които с молива си агресивно проповядват антирелигиозни послания, заради нелепата си смърт са се превърнали в символ на битката за свободата на словото.
Свободата на словото е изконно човешко право, но свободното слово не е често срещана категория. С нея, правилно боравят само тези, които живеят, разбират и знаят що е свобода, и са наясно, че тя е резултат от съобразяване с Истината и отговорност пред нейния Източник.
„Добрият човек от доброто си съкровище изважда добри неща, а злият човек от злото си съкровище изважда зли неща. И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат хората, ще отговарят в съдния ден.“
(Евангелие според Матей 12:35-36)
