Има нещо нередно, когато министърът на образованието звучи като намръщен полицейски инспектор от телевизионен сериал, решен да се справи с престъпността веднъж завинаги. Точно такъв тон държа на първата си пресконференция министър Красимир Вълчев. По време на събитието висшият държавен служител смело разкри целите, които си е поставил и възнамерява да постигне в рамките на мандата на сегашното правителство. Най-грандиозната от тях е справянето с неграмотността. Стремежът на г-н Вълчев, като управител на институцията, е всяко дете, което не ходи на задължителната детска градина (от 5 г.) или на училище, да бъде издирено и вкарано в задължителна предучилщна група или в училище.
Министър Вълчев мотивира намеренията си по следния начин: „България е изправена пред предизвикателството на намаляващ дял на работната сила, продължаваща миграция и увеличаващ се дял на лицата от уязвимите групи, в които родителите са с нисък образователен статус, а в тези семейства респектът към образованието е нисък. Това прави предизвикателствата пред нас и пред социално-икономическото развитие на страната още по-големи. Рецептата за преодоляването му е доста по-сложна от записаното в управленската програма. Трябва да използваме всички дейности и мерки за постигането на тази цел. В опростения му вариант това означава решителни мерки плюс мотивирани учители.”
Думите на министъра предизвикват множество основателни притеснения у българския гражданин, който отказва да приеме за чиста монета всяко управленско действие на държавната машина. Когато става въпрос за децата ни обаче, мизата се увеличава още повече и нуждата тревогата да прерасне в критично отношение и гражданско противопоставяне на акцията по издирване и задържане на деца, обучавани в къщи, например, се налага от само себе си. Смущаващо е обстоятелството, че за българския образователен чиновник понятието грамотност е свързано единствено с арестуването на детето в държавната училищна система и индоктринирането му в нея.
Нека си спомним, че България все още не признава алтернативните форми на обучение, в които родителите имат основната роля. Именно чиновническата, ограничителната интерпретация на министъра, боравещ с термина неграмотност, поставя неотложната нужда от прецизното дефиниране, внимателното осмисляне и фундаменталната промяна на образователната реалност в страната. Всяко истински демократично общество би следвало да познава, разбира и цени свободата и да осъзнае, че не използването на силовите мерки за насилствено издирване и задържане на децата в държавната институция, а освобождаването на образованието от чиновническите клещи е един от най-важните начини за преодоляване на неграмотността.
Българският политически опит показва тенденция, която би била много смущаваща, ако нямаше своята сериозна положителна страна, а именно: в повечето случаи намеренията на имащите власт не отговарят на техните възможности. Ако пропорциите между желание и осъществяване на управленските решения бяха изравнени досега, то в България отдавна щеше да властва диктатура, макар и скрита зад привидно демократична фасада. Фактът, че властта е неспособна да устои в заявените намерения обаче, не бива да ни успокоява, защото наличието на подобна мисъл в главите на управляващите означава, че те наистина желаят да превърнат собствените си граждани в марионетки, управлявани от нахакан кукловод със съмнителни умения, който е възприел твърде сериозно властта си да дърпа конците.
