Още в началото на моите спомени ще подчертая, че процесът през 1979 г., в който бях подсъдим, бе политически подготвен и инсцениран. Няма съмнение, че са били следвани директиви, спуснати от тогавашните тоталитарни идеолози, които са следвали поставената цел да се дискредитира и смаже българският евангелизъм. Дори смея да твърдя, че сценарият за процеса се корени в най-високите етажи на властта. Като подсъдим в този процес, бих искал да подчертая, че информацията, която публикувам за първи път на български език, е достоверна, именно защото е свързана с моите преживявания.
Изказвам сърдечна благодарност на редакторския екип на електронното издание “Свобода за всеки” за предоставената ми възможност да направя това. Вярващите в свободна България днес не бива да забравят едно от най-големите предизвикателства към евангелското християнство – процеса през 1979 г., който е втори по ред в историята на комунистическия режим у нас. Същевременно той е може би последният провал на една варварска политика, насочена срещу евангелското християнство. От мнозина се разбра, че гонените и изтерзани за вярата хора, вместо да се огънат, се изпълниха с още по-голяма твърдост и дръзновение и се приближиха повече до Бога. Онези обаче, които станаха техни предатели и предпочетоха да угодничат на тогавашната власт, макар че се издигнаха до високи постове в църковните организации, всъщност се валят в нищетата на подлостта.
Началото
Аня, годеницата ми, е чужденка – финландка. Тя бе идвала в България много пъти. В продължение на три години с нея правехме постъпки пред тогавашните власти да разрешат сключването ни на брак, но и трите пъти ни бе отказвано. По-късно разбрах коя е била действителната причина за отказите. Спомням си, че Аня бе дошла последната седмица на февруари 1979 г. в Бургас. Отидохме с нея в Окръжния съвет, за да попитаме за трети пореден път, дали документите ни за граждански брак, които бяхме подали есента на 1978 г., са вече уредени. По пътя се уговаряхме да бъдем по-смели и да не си тръгнем, без да получим утвърдителен резултат. Когато влязохме в служебната стая, ни приеха много любезно. Отговорът на питането ни обаче бе, че трябва да проявим търпение – очевидно любезното отлагане на отговора бе заради Аня като гражданин на чужда страна. Предложих на служителите в Окръжния съвет, ако отговорът бъде готов за кратко време, Аня да не се връща във Финландия и да остане в България, за да почака. Мотивът ми бе да не се харчат излишни пари по нейното пътуване. Служителите обаче ми отговориха, че било “по-разумно” тя да се прибере в родината си. Едва по време на следствието ми стана ясно, че всъщност служителите на Окръжния съвет са били инструктирани да отложат отговора за брака ни и да отпратят Аня, за да не стане свидетел като чужд гражданин на последвалите събития.
Аня си замина на 27.02.1979 г., а само три дни по-късно – на 2-ри март, рано сутринта – вкъщи нахлуха трима цивилни служители на милицията и започнаха обиск без свидетели. Още същия ден бе казано на съседите, че в нашето семейство “се развивала шпионска дейност”. В двора ни “имало скрити тайни предаватели” и дори “боеприпаси”. Съседите бяха уплашени и недоумяваха как една възрастна жена и младеж като мен могат да бъдат “толкова опасни шпиони”!… Така още в началото на разследването бе направен опит общественото мнение да бъде настроено срещу мен и останалите подсъдими. И тъй като по онова време не даваха филми-екшъни, този сценарий бе възприет с наивно доверие от мнозина, но слава Богу, не от всички.
След обиска, по време на който всичко бе преобърнато вкъщи наопъки, но не бе съставен протокол за иззетите неща, бях отведен в Окръжно управление – Бургас. Бях вкаран в тъмна, подземна, единична килия и разпитите започнаха веднага. Бяха командировани следователи от София, които явно се надяваха да приключат много бързо и да получат от мен желаната информация. Те се сблъскаха обаче с един много сериозен проблем – аз нямаше какво да им кажа! Аз просто не разбирах поради каква причина ме бяха арестували! Следователите непрекъснато ми натрапваха баналното при такива случаи твърдение: “Ти знаеш за какво си тук. Кажи само истината и нищо повече не искаме.” Спомням си един сравнително млад следовател, който все ме подканяше да говоря, но аз мълчах. Тогава той ми каза лукаво: “Ти мълчиш, но птичките вече пропяха.” Разбрах, че следователят няма предвид идването на пролетта, а доносите срещу мен, които са започнали да събират извън килията ми. Така и стана – “някои птички пропяха”. Срещу мен бяха скалъпени клевети от хора, от които най-малко съм очаквал, включително и пастори…
Следствието ми приключи в началото на месец май 1979 г. Пуснаха ме под гаранция на 12-ти май поради започналия международен натиск за петимата арестувани, сред които бях и аз. Делото бе насрочено да се гледа за месец септември в София. Времето, докато чаках да започне делото, бе най-тягостният период в живота ми.
Обвиненията
В основата на обвиненията срещу петимата подсъдими стоеше участието ни в “идеологическа диверсия”, което означаваше, че всеки един от петимата обвиняеми е получавал големи количества християнска литература и я е разпространявал. Става дума за Библии, Нови Завети, песнарки и различна по вид и съдържание християнска литература. По онова време имаше преводачи в България, които напълно безвъзмездно тайно превеждаха книги от западни езици, и след като ръкописите се изпращаха на Запад чрез мисионери, те се връщаха като готови книги и брошури. За това се грижеха различни мисии в Европа.
Срещу нас обаче следствието нямаше как да подготви обвинения за “митнически нарушения” с литературата, защото ние я получавахме вътре в страната. Бяха създадени мрежи за получаване с доста добра организация. Ние дори много малко се познавахме помежду си. Едва в съда чух свидетелства за онова, което братята са извършвали като дейност и са получавали в България. Убеден съм, че – слава Богу! – много, много неща са останали скрити от хората, за които само Бог знае. За да скалъпят такива обвинения, които да издържат в съда и които да звучат убедително пред западните наблюдатели, следователите се концентрираха върху темата за “идеологическата диверсия”. Тъй като нямаше как да разкрият всички чуждестранни мисии, които извършваха дейност на донасяне християнска литература в страната ни, властите насочиха атаките си срещу Славянската мисия, която има седалище в Швеция. Дори бе направен двусериен филм, “разобличаващ” дейността на тази мисия, който бе излъчен по тогавашната национална телевизия. Главната причина „другарите“ да се концентрират върху Славянската мисия бе, че нейната дейност се свързваше с имената на братята Харалан и Ладин Попови, които бяха обвиняеми по първия евангелски процес още при установяването на комунистическата власт в България.
Д-р Харалан Попов бе един от най-интелигентните евангелски пастори, който отлично осъзнаваше нуждата на българските евангелисти от християнска литература. Затова той бе поставил сериозно въпроса пред братята в Славянската мисия за подготовка и разпространение на такава литература у нас. Това става, след като Харалан Попов излиза от затвора, където е издържал на нечувани ужаси, и най-сетне се събира отново със семейството си в Швеция. Следователно, вместо да бъде смазан от изпитанията, той показа още по-голяма твърдост. Освен това, д-р Харалан Попов бе известен със своята непреклонност към тоталитарния режим и се радваше на голям авторитет в християнските кръгове в чужбина. Всеки български християнин, който имаше някакви връзки с него обаче, бе смятан от тайните служби и комунистическата власт за “много голям диверсант”.
Обвиненията срещу срещу нас петимата бяха облечени с концепцията за “митнически нарушения”. Ние попаднахме в капана на виновност за ползване на парични средства и предмети, за които “нямаме митнически декларации”. Искам да поясня най-напред проблема с парите. Убеден съм, че ние бяхме станали жертва на манипулация. Преди арестуването ми бяха внесени и раздавани пари чрез някои братя на възрастни и нуждаещи се евангелски вярващи по списъци, които държеше лицето Димитър Сивов Димитров. Убеден съм, че това лице е действало по поръчка от службите, за да бъдем обвинени по време на следствието, че “сме подкупвани”, за да извършваме “шпионска дейност”. Твърдя, че парите, които братята са получавали за някого, са отивали по предназначение и никой не е задържал при себе си нищо. В съда някои от свидетелите, които бяха призовани, не потвърдиха прокурорската хипотеза, че са получавали пари било от страх, било за да запазят нас. Списъците с лицата, получавали сумите обаче, се оказаха в ръцете на прокуратурата, защото имаха доста точна информация кой колко пари е получавал. Но заявявам, че в никакъв случай не е била приемана или предавана каквато и да било “шпионска информация” от мен или от другите подсъдими на когото и да било! Проблемът с вещите също бе използван неправомерно и нечестно от следствието. Бяха конфискувани пишещи машини, касетофони, аудио-касети и др. неща, които имаха само едно предназначение – да се върши духовна работа. Лично аз съм превеждал евангелски песни и съм ги записвал на аудио-касети, които съм раздавал на младежите в много църкви, защото младите хора имаха нужда от това. Някои пазят и сега записи с песни от онова време и ги слушат с благодарност към Бога. Пишещите машини се използваха за писане на проповеди, уроци и книги. Нямаше нито един запис, който да се е занимавал с политическа пропаганда! Следователно тезата на следствието за “диверсия” бе пълен абсурд, пълна лъжа.
Процесът
Едва ли е имало друг процес в България през 1979 г. като този, за който пиша. Откликът за него бе изключително голям както у нас, така и в чужбина. В нашата преса имаше негативни статии за нас, имаше и негативни изказвания на евангелски пастори, които си служеха с клишетата, че ние сме постъпили като “предатели на Родината си”. Такива хора не разбираха, че целта на Държавна сигурност, съда и комунистическата власт бе да нанесе удар върху деноминацията, към която принадлежахме, а защо не и върху цялото християнство у нас. Често се цитираха и други имена на “родоотстъпници”: братята Попови, Стела Просен, Стефан Банков. За обикновения български читател не трябваше да става ясно, че тези хора са почтени и като граждани, и като християни. Правеха се всякакви опити те да бъдат представени като “най-страшните врагове”. От друга страна обаче, братята и сестрите на Запад – от Финландия до Канада и Япония – стояха твърдо в наша защита. Пишеха се писма в наша подкрепа до Външното ни министерство. Правеха се демонстрации пред българските посолства в някои западноевропейски страни. Особено силен бе натискът във Финландия, където Аня и аз получихме много силна подкрепа.
Делото ми № 5121/79 г. беше гледано в Софийски градски съд в продължение на 3-4 дни, които ми се сториха безкрайни. Аз се сблъсках с една голяма трудност – да си намеря адвокат. Главната причина бе, че при който и адвокат да отидех, щом споменавах номера на делото, той или тя ме поглеждаха странно и с нежелание. Някои промърморваха, че това дело е много трудно и е предрешено как да бъде проведено, т. е. на всяка цена да бъде изгубено. Забелязах, че всички адвокати се страхуваха от Държавна сигурност, което явно показваше, че съдебната система бе силно обвързана и зависима от тайните служби тогава. Никой не дръзваше да застане открито срещу ДС.
Най-после един адвокат се съгласи да поеме защитата ми, но още в началото ме предупреди да не очаквам да пледира за мен оправдание. Каза ми, че най-разумното е да моля съда за милост и нищо повече да не правя. По време на делото прокурорката язвително изрази удивлението си как един млад човек като мен “е избрал да тръгне в лошата посока, развивайки такава опасна дейност”. Тогава Бог ми даде сили и дръзновение да отвърна, че “за себе си съм сигурен, че съм избрал най-добрия път, защото никой в тази държава не ни е попитал как живеем, имаме ли необходимото да живеем”. Прибавих и това: “В Бога аз съм намерил всичко и само Неговата любов ми дава сили да живея”. Прокуроката позеленя от яд и нямаше какво да отговори на моята дързост, но това ми костваше много. По време на обедната почивка моят адвокат ми каза, че съм направил фатална грешка и според него ме очаква “солидна присъда”. Така и стана, защото първоначалната присъда бе 5 години затвор – едно изключително сурово съдебно решение на първа инстанция. Когато чух присъдата си, изпратих телеграма на Аня, като й подсказах да не се надява да се видим повече. Имах подозрението, че ако тази присъда бъде приложена, няма да издържа в затвора. После, по Божия милост и благодарение на международния натиск върху правителството, моята присъда (след като вече бях в затвора) бе намалена на 1 година.
Между смъртта и живота
В затвора животът бе за мен непоносим. За една година ме прехвърлиха в три различни затвора: Софийски, Бургаски и този край Житарово. Не можех да понасям непрекъснатото пушене на другите затворници, което ме задушаваше. Лежал съм в килия с 15-на души, всички от които бяха пушачи. Най-тежкото преживяване обаче имах в Софийския затвор, когато бях на косъм от смъртта. Бяхме четирима затворници в килия с размери 2/4 метра. Като нов затворник, бях настанен на горно легло до прозореца, чието стъкло бе счупено. През нощта срещу Рождество Христово 1979 г. бе много студено. На сутринта, когато минаваха със сутрешния чай и похлопаха на вратата, аз се събудих и се опитах да стана, но съм паднал от леглото си върху главата и съм изгубил съзнание. Съкилийниците ми се изплашили, защото помислили, че съм мъртъв. Повикали затворническия лекар. Той се забавил около час, но когато дошъл, казал, че “нищо ми няма”. Когато дойдох в съзнание, съкилийниците ми ме караха да стана и да ходя, за да се подобря. Но аз нямах никакви сили!
Изведнъж видях с духовните си очи, че до леглото ми стои ангел и разбрах, че той ме пази от смъртта. Тогава извиках в сърцето си: “Боже, ако ми дадеш още дни, ще отида да ти служа, където и да пожелаеш!” Преди този случай бях упорствал 12 години пред Бога, че не искам да излизам от България и ще Му служа тук, но осъждането ми показа, че съм направил погрешна преценка. Затова само две седмици след като излязох от последния си затвор и най-после получихме разрешение за брак, се оженихме с Аня. Бог направи възможно да получа много скоро паспорт и виза за Финландия, където започнах един нов вид благословено служение. Това бе истинско чудо, като се има предвид, че бях осъден според 4 члена на Наказателния кодекс тогава!
Така, че Божият план бе друг за нас! Вече повече от 31 години сме заедно с Аня и Бог не ни е оставял нито за миг. На фински излезе от издателство “Пяйвя” през 1996 г. биографичната книга “Яневи и тяхната мисия в България” за нашите изпитания и победи с Господа. Много хора са се чудели на любовта и верността между Аня и мен, но отговорът е, че Бог закали отношенията ни през огнените изпитания. Ще подчертая, че бяхме венчани в Бургаската петдесятна църква, от която бях изгонен, защото председателят п-р Иван Зарев бе разпоредил още преди самия процес да бъда обявен за “изключен”, защото “не съм вече част от СЕПЦ”. Божията любов обаче не може да бъде ограничена от човешки намерения! Нашият живот е потвърждение на дело, че вярата в Бога е също такъв победител днес, както е била за християните по време на римските гонения. Ние оцеляхме, а политическата система, която си бе поставила за задача да ни смаже и да изплаши Църквата до смърт, остана далеч в миналото като един неприятен спомен. И ако все пак си спомням за онова време, то е, за да кажа на всеки млад човек днес: “Дерзай! Твоята вяра в Бога е непобедима! Аз съм изпитал това!”
Всички права запазени – © 2012. Цитати до 200 думи от настоящия текст могат да бъдат разпространявани само с коректно посочване на авторството и първоизточника. Поставянето на линкове към статията е без ограничения.
За разрешение, пишете на editor@center-religiousfreedom.com
Петър Янев (1949 г.) е роден в гр. Бургас в посветено евангелско семейство. Членува в единствената тогава петдесятна църква, която е едно от най-големите евангелски общества преди 1989 г. Завършва средно-специално училище в родния си град, но се отказва от по-нататъшно образование, за да се отдаде на служение като певец-евангелизатор. Заради активната си дейност преди политическите промени у нас е арестуван и осъден на 1 година лишаване от свобода. След излизането си от затвора заминава за Финландия, откъдето участва в различни видове мисионерска дейност, като подпомага евангелските общности в България. Има публикувани редица статии във финландски християнски списания. За неговия живот и семейство е публикувана духовна биография на финландски език.
