{loadposition user10}
„Станахме мълчаливи свидетели на зли дела: удавени сме от много бури; научихме изкуството на извъртането и преструвката; опитът ни направи подозрителни към другите и ни лиши от това да сме отворени и истински; болезнени конфликти са ни изтощили и дори са ни направили цинични. Става ли нещо все още от нас? Не се нуждаем от гении, или циници, или мизантропи, или умни тактици, а от прости, честни, непосредствени хора. Ще бъде ли нашата вътрешна сила за съпротива достатъчно мощна, и ще бъдем ли честни със себе си без да съжаляваме, за да намерим отново пътя към простотата и непосредствеността?“
— Дитрих Бонхофер
„Всеки човек да се покорява на властите, които са над него; защото няма власт, която да не е от Бога, и колкото власти има, те са отредени от Бога. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба; а които се противят, ще навлекат осъждане на себе си. Защото владетелите не причиняват страх на добротвореца, но на злотвореца. Искаш ли, прочее, да се не боиш от властта? Върши добро, и ще бъдеш похвален от нея;
понеже владетелят е Божий служител за твоя полза. Но ако вършиш зло, да се боиш; защото той не носи напразно сабята, понеже е Божий служител, мъздовъздател за докарване гняв, върху {Гръцки: За гнева спрямо} този, който върши зло“.
— Римляни 13:1-4, Нов Завет
Виждаме, че още в началото на изявлението на равин Саул (апостол Павел) всеки трябва да се покорява на управляващите власти, тъй като властта да се управлява е от Бога. Всеки, който не се покорява на управляващите власти, докарва осъждение на себе си. По-нататък четем едно важно уточнение, „защото управниците не са страшни за доброто поведение, но за лошото”. По този начин Павел очертава границите на гражданското управление – гражданското управление черпи своята легитимност от Бог до степента, до която то употребява своята власт, за да възнагради тези, които вършат добро, и да накаже тези, които вършат зло, тъй като гражданският управник „не носи меча си напразно”. Когато държавното управление престане да върши тези неща, тоест, когато започне да всява страх у добрите, и да възнаграждава лошите, възниква не само право, но и задължение да се протестира и да се опонира на такова управление, защото да правим другояче, би било да съучастваме в държавната употреба на насилие и зло.
Наложително е да разберем въпросите, поставени на дневен ред в Римляни 13 гл. и Свещеното писание, в целостта му, във време, в което Христовото Тяло (тоест църквата – б. ред.) страда в глобален мащаб поради управления, които поддържат страх и държавно-наложени програми. Трябва да потърсим библейски отговори, тъй като целесъобразността няма място в живота на вярващия. Ние живеем в неповторимо време и се изправяме пред неповторими предизвикателства, за повечето от които редовният християнин е до болка в неведение. Международното преследване срещу църквата е достигнало до нашите брегове с гръмовна решителност да сломи колкото може повече от нас, за колкото може по-кратко време. В Европа преследването на Тялото на Месия е в ход от доста време. В Индия прокарването на закони срещу насаждането на омраза и срещу обръщане във вярата противостои на идеята, че се надига една нова сила, и че мирът и запазването на Държавата и нейния граждански Управник е от съществено значение, и следва да бъде поддържана независимо от цената, платена с човешки живот. В миналото гледахме с уважение на мъже като Самюъл Ръдърфорд, който написа класическият текст Lex Rex, (Законът е цар). Това вече не е така. Вече не Законът е цар, а по-скоро Царят е Закон. Свободата разруши реда, а сега редът разрушава и последните останки на свободата.
Трябва да се вгледаме в начина, по който словото и мотивацията биват криминализирани днес, надигането на така наречените „комисии по човешките права” и тяхната способност да съсипят финансово отделни хора и благотворителни организации без законен съдебен процес, систематичното насаждане на ценностите на Държавата (а това е, че Държавата е висша ценност) в нашите деца, дори от три годишна възраст, приемането от народа на полицейската държава (в Обединеното Кралство), обезобразяването на човешки същества в някои части на света (Индонезия), появяването на човеко-животински хибриди, „роднини на спасителя” и т. н., за да схванем, че силите на противника (в християнската мисъл това е дяволът, сатана – б. ред.) са почти изцяло в контрол, и че отделните изолирани точки на съпротива (ние) трябва да бъдат елиминирани. Това е способът на действие на тиранията от началото на времето. Ужасяващо е да осъзнаем, че стените на юдео-христянското общество са разрушени, и противникът днес е нахлул в „светещия град на хълма”. Противникът е тук. Нашата битка за културата (и всъщност, за самото бъдеще) се води за всяка улица, всеки квартал и за всеки дом, по целия свят. Ние сме във война…Войната на унищожението предхожда идването на Спасителя (Захария 9 гл.).
Ето защо, библейските принципи, които формират основата и властта за действие, трябва да бъдат ясно дефинирани. Ако тези личности и групи от дейни вярващи вярват, че тяхната най-важна задача е съпротива чрез молитва (в което не се съмнявам), тогава бихме ли могли поне да предположим, че хората, които се противопоставят на незаконна власт (от свое име и от името на другите), може би са отговора на тези молитви? Писано е някъде, че „няма по-недостойно нещо за една цивилизована нация от това да позволи да бъде „управлявана”, без опозиция, от безбожна клика, която предава народа на най-тъмните му инстинкти”. Съгласен съм с това. И отново, „кой измежду нас има дори най-малка представа за измеренията на срама, който ще сполети нас и нашите деца, когато един ден булото се вдигне от очите ни и най-ужасните престъпления – престъпления, които безкрайно надминават всяка човешка мярка – бъдат извадени на дневна светлина”? Какъв ще бъде нашият отговор на Бога на Вселената на въпроса защо сме мълчали пред такова страховито насилничество; насилничество, което бихме могли да предотвратим, ако действахме навреме и в съгласие с Неговото слово?
Колкото и да е трудна тази област, позицията на Писанията не са нито мъгляви, нито мистериозни или по някакъв начин неясни. Трябва да се изследва целостта на Свещеното писание, както Сам Исус каза: „Истина, истина ви казвам, докато не преминат небето и земята, дори и най-малката буква (йота) или ударение от Закона няма да преминат, докато всичко не е изпълнено.” Така, сам Исус обявява, че Тората на Бога не се е променила, и няма да се промени, докато небето и земята не преминат, тоест, стандартите на Стария Завет и на Новия Завет от Библията не са различни.
Протестът е заложен в Библията
В Еремия 22:3 се казва: „Така казва Господ: Извършвайте правосъдие и правда, и отървавайте обрания от ръката на насилника; Не онеправдавайте, нито насилвайте чужденеца, сирачето и вдовицата, и невинна кръв не проливайте на това място.”
Господната заповед дава едно задължение за „вършене на правосъдие и правда”, както и „отърваване на обрания от ръката на насилника”. Обърнете внимание на Битие, гл. 18, където се съдържа класическия протест на Авраам срещу това, което той възприе като Божествен съд. Бог би ли унищожил Содом, ако се намереха петдесет или четирийсет или трийсет или двайсет или десет праведни хора (също и езичници!) сред виновните? „Съдията на цялата земя няма ли да върши правда?” (ст. 25). Подобен протест е изказан от Мойсей и Аарон, записан в книгата Числа 16:20-22. Бог казва: „Отделете се отсред това общество, за да ги изтребя в един миг.” Мойсей и Аарон паднаха по очи, казвайки: „О Боже, … ако един човек е съгрешил, ще се разгневиш ли на цялото общество?” Така виждаме високата ценност, която Бог поставя на праведния протест, праведната намеса, дори когато сам Той е от другата страна.
Всъщност, важността на протестирането срещу несправедливост или грях е сочена многократно в равинската литература. „Цидик (праведен човек), който остане мълчалив и пасивен, е в крайна сметка отговорен за злото в общността, което той би могъл и би следвало да е предотвратил”. Тази идея е заложена дори още по-въздействащо от Орхот Задиким (гл. 24, ed. Seymour Cohen, New York, 1969, стр. 404), който твърди, че „ако някой би могъл да протестира, но нито протестира, нито обръща внимание на греховните деяния, то това е равно на ласкателство, защото грешниците си мислят: след като никой не протестира, нито ни укорява, то всичките ни дела са добри…”
Гражданското неподчинение следва праведния протест
Ганди е казал, че „някой, който прибягва до гражданско неподчинение, се подчинява на законите на държавата, към която принадлежи, не поради страха от санкцията, но защото ги счита добри за общото благо на обществото. Но има случаи, като цяло редки, когато той решава, че определени закони са толкова несправедливи, че изпълнението им на практика прави покорството срамно”. Тази дефиниция до голяма степен отразява библейското разбиране за гражданско противопоставяне. Има много примери на гражданско неподчинение в Библията, Апокрифите и равинската литература.
Книгата Исус Навиев, гл. 2, говори с одобрение за една проститутка на име Рахав, не-еврейка, която се противопоставя на не-еврейски цар, с цел да помогне на еврейския народ. Царят на Йерихон изрично й бе заповядал да предаде двамата еврейски съгледвачи, които престояваха при нея. Тя излъга, казвайки, че те вече си били отишли. Тя им помогна защото вярваше, че Бог ще даде страната на израилтяните, и помоли съгледвачите да я спасят, заедно със семейството й. Рахав знаеше, че нарушава закона, и бе готова да рискува живота си.
В Изход, гл. 1, еврейските акушерки богобоязливо не убиваха новородените еврейски момчета, както бе заповедта на фараона на Египет. В стих 21 четем двусмислието: „и той им направи къщи”, което означава, че Фараон им бе направил къщи, „за да ги възпре от това да помагат на израилтянките, които раждат”. С други думи, еврейските акушерки бяха поставени под „домашен арест”, заради отказа си да убиват новородени еврейски момчета. Те съзнателно не се покориха на гражданския управник, назначен от Бога.
В Естир, гл. 3, Мардохей отказа да се поклони на Хаман, както се изискваше според гражданския обичай, тъй като счете това за форма на идолопоклонство. Той се държеше така в продължение на много дни, и беше очевидно готов да посрещне ужасяващите последици.
В Естир, гл.4-5, Естир беше готова да рискува до смърт, като отиде да се срещне с персийския цар, без да е поканена, с цел да спаси народа си. В Даниил 3 гл., цар Навухудоносор заповяда на всички да се покланят на неговата статуя. Шедрах, Мисах, и Адвенаго отказаха да се поклонят, въпреки че бяха зплашвани със смърт, чрез изгаряне в огнена пещ. Те отвърнаха, че Бог би могъл да ги спаси от огнената пещ, но дори ако не би го направил, те пак няма да се поклонят на златната статуя. С други думи, те също предприеха гражданско неподчинение.
В Даниил 6 гл., Данииловите съслужители в Персия му завиждаха и търсеха неговия провал. Те убедиха цар Дарий да издаде забрана за това да се отправят молитви към който и да било бог или човек, освен към самия Дарий; при нарушение следваше хвърляне в бърлогата на лъвовете. Когато Даниил научи, че заповедта е излязла писмено, той се прибра, за да се моли. Царят направи всичко възможно да не го арестува, но Даниил продължи да се моли. Иначе казано, Даниил прибягна до гражданско неподчинение, въпреки че знаеше, че наказанието бе смърт.
Един старинен пример за масово мирно гражданско неподчинение е записано от Йосефий Флавий (1) (Antiquities 18, 8, 1 ff., parag. 257 ff., Loeb edition, Vol. IX, стр. 153 и сл.) и Фило (2) (The Embassy to Gaius, Loeb edition, Vol. 1 0, parag. 232 и сл.). Император Гай Калигула (37-41) решил да сложи своята статуя в Храма в Ерусалим, тъй като се считал за бог. Той изпратил Петроний в Израел да изпълни заповедта му. Когато пристигнал в Акко (град в Израел – б. ред.), Йосефий отбелязва:
Но дойдоха десет хиляди от евреите при Петроний в Птолемаис (другото име на Акко – б. ред.), да отправят своята петиция към него, та той да не ги принуждава да нарушават закона на своите предци. „Но ако,” те казаха, „ти си напълно решен да докараш статуята и да я поставиш, тогава ти трябва първо да ни убиеш, и после да правиш каквото си решил. Защото докато сме живи, не можем да позволим такива неща, които са забранени от нашия закон…”
Тогава Петроний дошъл при тях в Тиберия (3): „Ще водите ли тогава война с Цезар, въпреки неговата велика подготовка за война и вашата собствена слабост?” Те отвърнали: „В никой случай няма да воюваме с Цезар, но по-скоро бихме умрели, отколкото да видим как се нарушават нашите закони”. След което се хвърлили по лице, подложили вратовете си и казали, че са готови да бъдат заклани. И това те правили в продължение на четиридесет дни, пренебрегвайки обработването на земята си, въпреки че това било по време на сезона за сеитба. Така продължили твърди в своята решимост и предложили да умрат по своя воля вместо да видят статуята осветена.
Съвременен поглед
Ако наистина вярваме в Свещеното писание и посочените примери като модел на библейски протест, то ние цитирахме случаите, в които тези, които вярват истински и по единствения начин, при който вярването има някакъв смисъл – тези, които в момент на изпитание, рискуват своя живот под предлог, че нашият единствен Бог наистина съществува, и че ще отговаряме пред Него.
Истинският вярващ е този, чиито ценности са ясни и непретенциозни, който съзнава кое е крайно и кое безкрайно, значимо и безсмислено, вечно и преходно. Неспособността да разпознаем знаците на времето е обезсилила сегашното поколение християни. Истински вярващият знае какво се очаква от него и скача в битката, за да се представи, както се очаква, независимо от пречките и шансовете за успех. Той върви ръка за ръка с истинския Бог, и знае, че крайният успех е негов, и знае, че не дишането ни дава съществувание, а Сам Бог, който ни държи чрез силата на Своето Слово, че единствения критерий за действията ни трябва да бъде: Това ли пътят на Спасителя или не?
Предстоят трудни решения; айсбергът заплашва да разпори вътрешността на кораба на две и ужасът на дълбините заплашва всяко наше упование в Единия Бог, но обещанието е ясно: „всеки, който устои до край, ще се спаси…” (ев. на Матей, гл. 10 – б.ред.). Ето защо, вярвам, че Библияте е изключително ясна, че всеки човек, който съзнава отговорността си пред Бога, Човечеството, своето семейство и съмишленика по вяра, трябва да протестира, да се съпротивява, да разбива и да подкопава наложените светогледи, които са омразни в очите на Бога. Да не забравяме, че всеки народ заслужава режима, който е решил да понася.
Ако ние сме вече толкова покварени и духовно съборени, че да не вдигнем ръка, безгрижно доверявайки се на някаква съмнителна вяра в законния ред през годините; ако предадем най-високия принцип на човека, този който го извисява над всички останали Божии творения – неговата свободна воля; ако изоставим волята си да предприемем решителни действия и да обърнем колелото на историята, и така го подложим на нашата лична рационалност и на нашата така наречена „лична молитва”, която отстъпва от злото; ако сме толкова откъснати от всякаква самоличност, отивайки толкова далеч в посоката на превръщането ни в бездуховна и страхлива маса – тогава, да, ние заслужаваме собственото си падение.
Само че дали сега, намирайки се паднали и в окови, ние, така наречени вярващи, сме осъзнали съдбата си? Малцина само разпознават заплахата на разрухата, и наградата за тяхното героично предупреждение към нас бе смърт, както сочи и Свещеното писание. В крайна сметка, ако всеки чака другия да започне, отмъстителните ангели на Бога ще се приближават все повече и повече; и тогава и последната жертва ще бъде хвърлена в пастта на ненаситния демон, те и целите им семейства.
Ще завърша с думите на „Бялата роза“, група от младежи-християни, които се противопоставиха на изискванията на Адолф Хитлер и на Националсоциалистическата работническа партия:
Няма по-недостойно нещо за една цивилизована нация от това да позволи да бъде „управлявана”, без опозиция, от безбожна клика, която предава народа на най-тъмните му инстинкти. Със сигурност днес всеки честен германец се срамува от това правителство. Кой измежду нас има дори най-малка представа за измеренията на срама, който ще сполети нас и нашите деца, когато един ден булото се вдигне от очите ни и най-ужасните престъпления – престъпления, които безкрайно надминават всяка човешка мярка – бъдат извадени на дневна светлина? Ако германският народ е вече толкова покварен и духовно съборен, че да не вдигнем ръка, безгрижно доверявайки се на някаква съмнителна вяра в законния ред през годините; ако предадем най-високия принцип на човека, този който го извисява над всички останали Божии творения – неговата свободна воля; ако изоставим волята си да предприемем решителни действия и да обърнем колелото на историята, и така го подложим на нашата лична рационалност и на нашата така наречена „лична молитва”, която отстъпва от злото; ако сме толкова откъснати от всякаква самоличност, отивайки толкова далеч в посоката на превръщането ни в бездуховна и страхлива маса – тогава, да, ние заслужаваме собственото си падение.
— Бялата роза, Листовка 1
Всички права запазени © 2010 г. Свобода за всеки.
За препубликация и дълги цитати е нужно изрично разрешение.
Джоел Л. Пиърс е адвокат, на свободна практика в Шрийвпорт, Луизиана, САЩ. Женен е от 23 години и е баща на четири деца. Той завършва Северозападния университет със специалност литература и втора специалност философия. Джоел има две правни степени от университет Рийджънт, във Вирджиния и университет Тюлейн, в Ню Орлийнс, Луизиана. След дипломирането си той е правен помощник за федерален магистратат, съдия A.Б. Смит-младши, и окръжните съдии в Луизиана, Рос Фут и Алфред Менсър. Корените на Джоел са дълбоко свързани с историята на американския Юг. Израсъл в Луизиана и пра-пра племенник на лейтенанта от Гражданската война, губернатор Бенджамин W. Пиърс, Джоел се гордее с наследство на семейството си. Губернатор Пиърс е бил значима личност и един от най-добрите процесуални адвокати в Луизиана. Губернаторът никога не забравил кой е той, както и задължението си към по-слабите членове на обществото, което е грижа и на адвокат Дж. Пиърс. Джоел има и международен опит като говорител и адвокат, защитаващ правото на съвестта, религията и основните човешки права и свободи.
Бележки
_________
(1) Йосефий, известен и като Йосиф бен Матитяху или Тит Йосефий Флавий (37 -100), е еврейски историк от първи век от царско и свещеническо потекло. Той е летописец на Първата юдейско-римска война, приключила с разрушаването на Ерусалим през 70 г.
(2) Фило, известен още като Фило от Александрия (20 пр. Хр. – 50 сл. Хр.) или Фило Юдеина, е елинистичен еврейски библейски философ, роден в Александрия. Б. ред.
(3) Тиберия е град на Галилейското море, Долна Галилея, Израел.
