{loadposition user10}
„Вместо да завземеш свободата на хората, Ти им я умножи още повече! Или си забравил, че спокойствието и дори смъртта са по-скъпи за човека от свободния избор в опознаването на доброто и злото? Няма нищо по-съблазнително за човека от свободата на съвестта му, но няма и нищо по-мъчително. И ето, вместо твърди основи за успокоение на човешката съвест веднъж завинаги — Ти взимаш всичко, което е особено, гадателно и неопределено, взимаш всичко, което е непосилно за хората, и затова си постъпил така, сякаш изобщо не ги обичаш — и кой това: Онзи, Който бе дошъл да отдаде за тях живота си! Вместо да завземеш свободата на хората, Ти я умножи и обремени с мъченията ù душевното човешко царство во веки.”
— Великият Инквизитор, Достоевски
В предмета Държава и право на социалистическите страни и Теория на държавата и правото през късните 80 години на миналия век редовете на почти апокрифните (поради липсата им) учебници сипеха сентенции за това как източник на правото било обществото и как то възникнало с нуждата на набиращото сили класово общество да се саморегулира. Целият масов поток от юристи на бъдещия социализъм скоро обаче щяха да се окажат в реалността на посткомунизма с не толкава светло бъдеще и неясна представа за основната аксиома за един юрист – кой е истинският източник на правото. И в този смисъл, трябваше тепърва да търсят отговор на въпроса какъв е смисълът на правото въобще, при положение че то няма да отмре, както бе решил Априлският пленум на партията кърмилница.
В социалистическите и комунистическите общества съвсем естествено източникът на правата е социумът. Тоест общността, която заживява свой живот в определянето на добро и зло, на справедливост и беззаконие. Неизбежно трябва да отбележим ролята на Дарвиновата теория в насаждането на това хуманистично безумие – идеята, че човешкият живот е плод на странно, случайно, внезапно, но все пак хармонично и подредено развитие. Коацерватната капка е успяла да се докопа до развитийния статус на бозайник, а след това маймуната е станала човек. В тази схема някак необяснимо човекът е започнал да осъзнава, че има нужда от морал, от стойности, от отговорности и от справедливост. В която справедливост влиза и категорията на човешките права, включая и това на съвестта и избора на убеждения. Звучи ми неубедително, хронологически и логически.
Но веднага, сблъсквайки се с марксистко-ленинската недомислица – държавата е източник на правото и защитава класови интереси, ни става ясно, че трябва да си отговорим на въпроса: кое е предизвикало възникването на държавата? Разбира се, държавата се схваща в марксическо-ленинските теоретици като възникнала заради класите, и има за цел насилие над другата класа. Тази същата държава е и източник на правото, което, съвсем логично в това му обяснение, няма нищо общо с човешките права, с личността, със справедливостта. Тези са партийни и относителни понятия. Но възможно ли е именно държавата да бъде източник на правото на свободна съвест, убеждения и вяра?
За тези, които настояват, че обстоятелствата определят съзнанието, ще посочим, че налудничавият маркс-ленинизъм е българското наследство -обществено, кулутурно, и такова, в сферата на юриспруденцията. Съвременна студентска разработка по въпроса за същността на държавата правилно отбелязва:
В един продължителен период от време българската правна литература изцяло отъждествяваше своите възгледи с марксистко-ленинското разбиране за държавата и правото. Марксистко-ленинският възглед бе провъзгласен за единствено правилен, и по този начин наложен като официална доктрина. (1)
Няма как този обем от марксисзъм-ленинизъм, запечатан в главите на студенти, професори и практици, да не окаже своето въздействие върху обществената съвест, а и върху личната. Оперирайки ни от нея, в мнозинството от случаите. В тази официална доктрина бе даден приоритет на пролетарското, революционно-селското и позитивистично и диалектично-материалистично разбиране за държавата и правото. И ако трябва да обясним на нормален език – анти-божественият хаос в умовете на правните теоретици, наложен от недотам образовани практици, съвсем естествено намери приложение в обществения живот. Който превърна в хаос.
И да обясня в какво се състои този хаос, поне в българското съвремие. В пълното неразпознаване на авторитета на властите от управляваните; в тоталната неспособност на властите да изпълнят своето предназначение; и най-лошо от всички други – в разместването на властта, като власт се упражнява от неовластени индивиди и органи, а властните органи бездействат сякаш не са такива.
Разносвачката на съдебни книжа и призовки
Да задълбаем в примерите. Наскоро ми се наложи да споря с окръжен и районен съд, опитвайки се да ги убедя да си озаптят призовкарката, най-ниското звено в системата на българското правосъдие (като изключим чистачите). Тази жена, от пиедестала на своя малък свят, упорито отказваше да повярва, че адвокатът има повече знания относно закона и връчването на призовки от нея. Успях да убедя съда в това, донякъде, и да натикам разносвачката на призовки и съдебни книжа в поносими рамки на поведение и светоглед, след като заведох две преписки. Може би надмогнах над чувството й за превъзходство над адвокатската гилдия, но не съм убеден, че тя се е поставила на правилното място в йерархията на съдебната система. Хаос, в умовете, и в структурата на държавната институция. Призовкарката все още живееше с резултатите на класовата борба на пролетариата, който си беше извоювал правото на равенство с господстващата класа (в случая, това съм аз).
Община Видин: борец срещу сектите, конституцията и Европейската конвенция
Освен подобни юридически битовизми, неизпълнението на предназначението на властите има и измерения, по-близки до темата за свободата на вярата и съвестта. Примери с общини, които законодателстват на конституционно равнище и регулират вярата, регистрации на религиозни организации и др. дадохме в предишни броеве. Особено драстичен е случаят с община Видин. Общинските съветници там сложили в наредбата си за опазване на обществения ред точка, че порнографски материали и такива на религиозни секти не можело да се разпространяват и да се поставят на места с публичен достъп. И още нещо – на религиозните секти се забранявало да провеждат публични прояви!?
Момент! Не беше ли тази материя уредена от конституцията на България, Европейската конвенция за правата на човека, Всеобщата декларация за човешките права и други височайши закони и международни договори!? Не и във Видин. Трийсет години, след като във витрината на видинското МВР слагаха „диверсионни материали от запада” – порно снимки и до тях библии – видинският културно-общински феномен не се е придвижил много напред в осъзнаването на високата стойност на човешкото достойнство, вяра и свобода на съвестта. Наличието на правна йерархия е без значение и на територията на общината; далечни и незначими за общинарите са и конституционна защита на свободата на словото, разпространението на информация, съвестта, събранията и религията.. Хаос.
Вяра, държава и съвест в Новия Завет
Библейската гледна точка ни помага да въведем ред в този хаос на хуманистичния опит за деконструкция на божествения ред в природата и човешката общност.
Най-популряните текстове, които се занимават с властта на светските управници и отношението на вярващите и църквата към тях в Новия Завет, са Римляни 13:1-7 (2), 1 Петрово 2:13-17, Деяния гл. 4 и 5, 1 Тимотей 2:1-5.
Всеки човек да се покорява на властите, които са над него; защото няма власт, която да не е от Бога, и колкото власти има, те са отредени от Бога. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба; а които се противят ще навлекат осъждане на себе си. Защото владетелите не причиняват страх на добротвореца, но на злотвореца. Искаш ли, прочее, да се не боиш от властта? Върши добро, и ще бъдеш похвален от нея; понеже владетелят е Божий служител за твоя полза. Но ако вършиш зло, да се боиш; защото той не носи напразно сабята, понеже е Божий служител, мъздовъздател за докарване гняв, върху {Гръцки: За гнева спрямо} този, който върши зло. Затова нужно е да се покорявате не само поради страх от гнева, но и заради съвестта. (Римл. 13:1-5)
Простото разбиране тук е, че подредеността на властите е дадена от Бога. Независимо дали вярвате в Бог, или не, това е библейската констатация. Логично е, ако властите не вярват в Бога, и оттук в неговия принцип на подреденост в обществото, да не са склонни да виждат в своята функция двата най-важни елемента на властта: 1. Авторитетът, който идва с разпознаването на източника на властта; и 2. Отговорността пред по-висша Личност, за начина, по който дадената от нея власт е употребена. Тоест, невярващите властници няма да разпознават нито задачата, която им е поверена, нито крайната отчетност за нейното изпълнение.
Много хора, включително вярващи и богослови, четат този новозаветен пасаж само като заплашителна инструкция към повярвалите християни как да се държат с властниците и да си плащат данъците. Тоест, прочитът е – „християни, правете каквото ви кажат светските управници, защото са назначени от Бога”. Този прочит на практика поставя началото на едно досадно и неправилно идолопоклонство към светската власт и респективно – държавата. Този прочит приравнява властите с Бога, а това въобще не е идеята на апостол Павел, авторът на цитираното послание.
Учението на Новия Завет, и на Христос, включая и цитирания пасаж, поучават нещо по-различно. Християните са призовани да не се държат като богопротивници, противопоставяйки се по езически на политическия ред. И до днес битката за политическата власт остава основното средство за „промяна” на обществото. Всеки новоизлюпен месия иска да спечели политическата власт, за да въведе нов, по-добър, по-справедлив, (защо не и световен?) ред.
Всъщност, в Римляни 13 гл. християните са насърчавани да разпознаят божествения ред, разпознавайки факта, че те, чрез вярата си, са свързани с най-висшата власт във вселената, тази на техния Баща, самият Бог. Затова покорството към властта е не само заради „гнева”, но и заради „съвестта”. Покорството е с разбиране на неговия смисъл, цел, значение.
Освен това, в началото на обръщението апостолът казва, че „всеки човек” трябва да се покорява на властите, не само вярващите. Тоест, пасажът не визира само изисквания към християнското поведение, а към това на всички в обществото.
В края на пасажа обаче става ясно, че само вярващите са тези, които имат съвест и разбиране за ролята на властта, като поставена от Бога. В този смисъл, тези, които са синове на Всевишния Бог, са призвани да проявяват разбиране за същностната роля на светските управници, именно заради своето разбиране за източника на власт на управника – от своя Творец и Небесен Баща (виж Римл. 6-8). Ако принцът уважава властта на слугата, на когото баща му, царят, е възложил да се грижи за определено място, в което и принцът пребивава, нима това не е защото последният обича баща си, и е готов да се покори на неговата власт? Това покорство не го прави по-малко принц, напротив, у него се намира благородството на разпознаване на йерархията, а не първичния страх от наказанието при незачитането й. Това отношение вече е съвсем различно от робския манталитет, който споменатото по-горе грешно тълкувание на текста насажда.
Така стигаме до постановката, че управникът не е нито бог, нито Божий наместник, а Божий слуга. В тази ситуация, съвсем естествено последният ползва своята власт именно в служба на справедливостта и обществото.
Държавата като (себе)обожествен източник на власт
Не така стоят нещата обаче, когато източник на държавната власт не е Бог, а е самата държава. Както маркстист-ленинистите правилно отбелязват, държавата е инструмент на „класовата борба” за потискане на „класовия враг”. В тези условия, държавата (или управникът) не е служител, а потисник. Качеството да потиска е иманентно заложено в същностното разбиране на управлението и държавата у безбожните теоретици и практици на властта. Властта и държавата стават роби на заблудата и грешна идентичност и цел. В тяхната функционалност вече се включва противопоставянето на властта на Бога, от която идва и тяхната власт. Държавната власт се е либерализирала, освободила се е от „оковите” на отговорността си пред Бога. Сега тя може да си прави каквото си иска. Да налага несправедливи данъци, да налага задължително държавно образование за всички деца от минимална възраст, да променя законите изцяло в интерес на своите структури и функционери, да спекулира със здравето на хората,и да регулира техните болести, да използва средствата на данъкоплатците, за да се разправя с идеи, които се опитват да я върнат в рамките на божествения й мандат и граници.
Да наложи една вяра и една идеология ,като установи държавна истина. Да прекърши всеки опит на съвестта да издири друга истина, и дори Бог. Държавата става една тоталитарна машина за пълен контрол над обществото и над свободната съвест.
В Божия план държавата е машина на светска власт, която е подмножество в обществото. При тоталитарния държавен модел, държавата е божеството, тя е и цялото общество. В този смисъл, социалистическите държави са потенциален изразител на тоталитарни тенденции, особено такива, свързани с ограничаване на свободната съвест. При социализирането и колективизирането на обществото под егидата на „държавата” индивидуалната съвест и различия в убежденията често започват да стават неудобни. Всъщност, едва ли е нужно да развивам темата в тази посока за читателите, за които споменът от комунизма е все още жив и отчетлив.
В този смисъл е нужно да правим разлика между общността и масите. Масите се управляват с манипулации, пропаганда, хляб и зрелища (в съвременния вариант – шоу програми, значими спортни и развлекателни мероприятия, предавани по средства за масово осведомяване). Така „масите” се тренират в масово мислене, с масови и консуматорски категории, запленени от добре заснети и аранжирани програми, които обаче са изцяло безсмислени и на практика – безсъдържателни. Така държавата, с помощта на масите, формира и масовата съвест. Какво представлява тя?
Масовата съвест е лъжливото усещане за принадлежност към общност, към братство, към съмишленици, с които нямаш реален контакт. По тази начин, например, Кока-кола използва масови футболни сцени на весели и безгрижни потребители на кофеиновата напитка. По същия модел цяла България говори за тривиалните и досадни премеждия и перверзии на група хора, събрани на едно място, именно, за да се изяждат един друг пред камерите и да предизвикват клюкарския интерес на милиони застанали пред телевизорите. Този е и моделът на световната футболна федерация, която разчита, че ритането на топка, с цел да влезе в мрежа, прикрепена от три греди, ще обедини народите и ще донесе световен мир. Не случайно напоследък ФИФА открито застана срещу свободата на религията и съвестта, забранявайки на вярващи футболисти, със световна известност, да демонстрират вярата си в Христос на терена. Масовата съвест ненавижда свободната такава.
И очертавайки тази схема, мисля че загубихме представа дали държавата формира масовата съвест или масовата съвест формира посоката на държавните интереси? При всички положения, това чувство за принадлежност към световното братство на гледащите „Биг брадър” или финала на световното по футбол, свършва с края на съответното зрелище.
Но изводът, който търсихме, е именно, че социализацията на светското управление, тоест стремежът към социалистическа (или социална) държава, води до масовост, която неизбежно ще се стреми да се разправи със свободната съвест. И разбира се – с вярата в Бога.
В заключение
Държавата е назначена от Бога, но това не я прави бог или равна на Бога. Това е заблуда, която се тиражира от хора с неправилно богословие или държавници, чиято цел е подчинение на съвестта на хората, дори тези, с вяра в Бога. Освен тази констатация, се налага да направим още едно терминологично уточнение. Виждаме в обсъдените накратко новозаветни текстове по-горе, че терминът „държава” не присъства въобще.(3) Писанието говори за „управникът”, „владетеля”. Тоест, светската власт е персонифицирана, зад нея стои конкретна личност. По този начин и отговорността за доброто или лошо управление е ясно свързана с определена човешка личност. С тази персонификация на дело се гарантира, че участието на управлението в добро или зло, няма да се разлее в безличната терминологична и правна измислица – държавата. И неизбежно трябва да стигнем до мрачната констатация, че ако държавата е правна и философска фикция, така както юридическото лице е фикция, то злото може безнаказано да се шири из „коридорите на властта”, без да може да бъде персонифицирано и назовано. Да си спомним за националсоциалистическия кошмар, комунистическата безотчетна параноя или бюрократичните безумия на съвременния западен (и български) социализъм с „човешко лице”.
В безотчетността и анонимността на ролята на личността в държавната фикция настъпва хаосът на объркване на властите и тяхната функция. Призовкарката казва на адвоката какво означава закона. Детето се държи като родител, а родителят се инфантилизира.
Опонентите ми биха възразили: „Да, но и с доброто може да се случи същото!” Позволете ми здрав скептицизъм, който твърди, че всъщност вършене на добро по инерция и анонимно не е приоритет на държавните органи. Следва да се примирим с факта, че терминът „държава”, възникнал в политическите теории на Просвещението и хуманизма, и подкрепен от съвременната технология и глобализация, отсъства от библейското и богословско мислене.
Виждаме и че отговорът на поставения въпрос -възможно ли е държавата, само по себе си, без разпознаване за божествения произход на човека и на своята функция, да намери мотиви у себе си да защити правото на свободна съвест, убеждения и религия – следва да е отрицателен.
Съвест няма извън Бога, ако приемем, че Той е Творецът. Съвсем естествено и свобода на съвестта – също. Съвестта, чийто основател е Бог, и чийто освободител стана Христос, не може да функционира правилно вън от плана на Твореца за нея. Нейното предназначение е да свидетелства за наличието на Творец, който търси възстановяване на връзката си с човека. А човешката съвест има това важно качество, до момента, до който не прегори, да търси начин да възстанови изгубената връзка на човека със Създателя си. Когато това стане, свободата на избора се превръща в свободата на истината.
Всички права запазени © 2010 г. Свобода за всеки.
За препубликация на статията или на дълги цитати е нужно изрично разрешение.
Виктор Костов е адвокат, активист в нестопанската област и благотворителността. Доктор по философия в областта на междукултурните науки, (2009), Fuller Theological Seminary, Калифорния, САЩ, специализирал по въпросите на свободата на религия и отношенията между църква и държава. Занимава се с проблемите на свободата на съвестта свободата на религията от 1992 година. Главен редактор и издател на „Свобода за всеки”.
Бележки
________________
(1) http://www.legaltheory.org/index.php?rid=22&id=123.
(2) Обозначението „Римляни 13:1-7” означава 13-та глава на посланието на апостол Павел до римляните, от Новия Завет. По същия начин са препратките и на други места в списанието относно текстове от Свещеното писание. Съкратеното заглавие на книгата (обикновено по автора или главното действащо лице), номера на главата и номерата на съответните стихове на пасажа, след двоеточието.
(3) Може би най-близкият термин до държавната фикция, употребен в Библията, е думата „властите”. Но и в тях има презумпция за персоналност, въпреки множественото число, в което се употребява термина.
