{loadposition user10}
Трудно оспорим факт е, че модерната политическа система, изразяваща се в свободна политическа среда с конкуриращи се помежду си политически партии, възниква сред нации, принадлежащи на християнската цивилизация. Макар днес да е широко разпространена сред страни с различни преобладаващи култури по цял свят, първите форми на представителна политическа система се развиват сред част от християнските нации, преживели Реформация на наложилата се през Средновековието версия на християнската религия. В хода на сложния и мъчителен процес на Реформация възниква и църковният плурализъм в рамките на християнската религия. Макар Аугсбургският мирен договор от 1555 година да постановява принципа cuius regio, eius religio (който управлява, определя и религията на своите поданици), този принцип се трансформира във Вестфалския мирен договор от 1648 година в правото на християните да изповядват форма на религия, различна от тази на владетеля. Същият договор признава независимостта на две републики с преобладаващо влияние на Реформираното християнство – Република на съединените провинции на Нидерландия (дн. Кралство) и Швейцарската конфедерация.
По същото време в Англия се развива Пуританската революция, която поставя във фокус въпросите за сувернитета на владетеля и за източника на легитимност на властта. Макар след смъртта на Кромуел да настъпва за известно време режим на Реставрация, в крайна сметка Славната революция от 1688 година потвърждава повече от постиженията на Пуританската революция. В резултат на тези процеси се появяват първите европейски страни, в които, от една страна, на мястото на монолитната средновековна Католическа църква са налице няколко свободно съжителстващи и конкуриращи се протестантски църкви и същевременно променен характер на политическата власт, която черпи своята легитимност на принципа на политическото представителство. Концепцията за политическо представителство заменя принципа на владетелския суверенитет, според който властта на монарха му е дадена от Бог и той управлява земните дела, както Бог управлява небесните. Съвсем логично утвърждаването на правото на различно мнение в областта на въпросите на вярата стимулира отстояването на същото това право по въпросите на гражданското управление. Реформаторският принцип, че вярващият общува лично с Бог, дава тласък на разбирането, че поданикът е лично отговорен за взимането на политически решения. Църковното многообразие в рамките на християнската религия поставя ударението върху необходимостта от толерантност, която да позволи мирното и хармонично равитие на обществото, съставено от различни религиозни общности.
Солиден принос в осмислянето на толерантността дава трактатът на Джон Лок „Писмо за толерантността“. Писана в навечерието на Славната революция и последвалия Акт на толерантността от 1689, с който се утвърждава религиозния плурализъм в Англия, работата на Лок ни дава възможност да придобием ясна картина върху генезиса на религиозната и политическа свобода. Наред със своите блестящи аргументи в защита на свободата, авторът поставя и границите на толерантността, като изброява четири случая, в които владетелят (гражданската власт) не бива да проявява толерантност. Те са налице, когато дадена религиозна група застрашава обществения морал, когато определена религиозна общност претендира за правото на политическа власт изключително за своите представители и изключва това право на членове на други религиозни общности, когато принадлежността към определена религиозна общност означава подчинение на чужд светски владетел, и на последно място, толерантност не бива да се проявява към възгледите на хората, които отричат съществуването на Бог. Макар аргументите на Лок при определянето на мирогледните системи, които трябва да бъдат лишени от толерантност, да са напълно прагматични и да са мотивирани от необходимостта за запазването на гражданския мир, тяхното формулиране показва до каква степен политическият и религиозен плурализъм при тяхната поява са зависими от християнската среда. Без наличието на широк християнски консенсус свободата изобщо не би могла да възникне и да се развие. Реформираният християнски мироглед се явява онази среда, в която свободата и толерантността ще бъдат открити и наложени като стандарт в обществените отношения.
Същото, в още по-голяма степен, важи за възникването на американската демокрация с присъщите ѝ политически и религиозни свободи. Макар първите колонии на американския континент да са били по-скоро хомогенни в религиозно отношение, те се явяват ярък пример за самоуправление и за утвърждаване на политическия принцип на представителство и народен суверенитет. Както е известно, колонистите са предимно с английски произход и конгрегационалисти по изповедание. Традицията на противопоставянето на монархическите аспирации за абсолютна власт в Англия, както и силната роля на конгрегацията в управлението на църковните общини, води до развиването на силен афинитет към политическа практика, основана на индивидуалните свободи, народния сувернитет и представително управление. Колонистите изразяват дълбока убеденост за връзката между християнството и политическата свобода.
Следствие на тези обстоятелства е революцията от 1776, довела до създаването на Съединените американски щати. Декларацията за независимостта се позовава на „Божията природа“, „Твореца“, „Върховния Съдник на световните дела“ и „Божественото провидение“. Авторите на Американската конституция са убедени, че републиканските институции могат да бъдат функционални, само ако нацията е дълбоко посветена на християнската религия и морал. Джон Адамс, първият вицепрезидент на САЩ и втори президент, вярва, че „Републиката може да бъде защитена само от чистата религия и строгия морал“, че „Нашата Конституция е създадена само за морален и религиозен народ“. Джордж Вашингтон, първият президент на САЩ, твърди:„Разумът и опитът ни подсказват, че не можем да очакваме да има национален морал, ако са изключени религиозните принципи.“ Половин век по-късно Алексис Дьо Токвил в забележителната си творба „Демокрацията в Америка“ говори за ролята, която американците отдават на религията, считайки я за „неизбежна в поддържането на републиканските институции. Това не е специфично разбиране на класа граждани или на партия, а се приема от цялата нация и от всяка социална група“. Липсата на държавна религия и църква обезпечава абсолютна свобода на християнските общности и конституционното разделение на държава и църква е възприемано преди всичко като закрила на религиозните общности от правителствена намеса, а не като ограничаване на възможността на църквите да формират обществената атмосфера.
От всичко казано дотук може да се направи съждението, че християнството е средата, в която възниква модерната политика – разбирана като представително управление, строго съблюдаващо индивидуалните свободи, конкуренция на политически идеи и организации и свободен политически дебат. Християнството се явява онзи широк обществен консенсус, здравият фундамент, който позволява установяването на тези феномени на обществения живот, без това да доведе нацията до дисфункционалност, анархия или непримирими социални конфликти. Наред с това, в тези нации са налице бурно икономическо развитие, натрупването на капитал в свободни икономически субекти, както и пълна свобода в развитието на науката и свързаните с нея открития.
Удивителен е фактът, че в цитираните държави – Англия, Нидерландия, Швейцария и САЩ, както и в свързани с тях страни със сходна историческа съдба – Австралия, Канада, Нова Зеландия, липсват социалните революции и непримиримите класови конфликти, довели до трагични политически събития в редица европейски страни. Изключение прави войната за отмяна на робството в САЩ, след като северните и робовладелските щати не успяват да постигнат политическо решение. Макар да са налице често остри политически спорове, съществува един невидим консенсус, морален фундамент и изградено социално умение, които омекотяват конфликтите, и противопоставянията се разрешават с инструментите на политическия процес. Показателно за влиянието на този невидим консенсус е фактът, че първоначално много от активистите на набралата сила в началото на 20 век класова Лейбъристка партия в Обединеното кралство са убедени християни. В не по-малка степен за силата на този консенсус говори способността му да включи и пълноценно да приобщи в границите си, първоначално изключени, по силата на историческите обстоятелства, групи като католиците и евреите. В същото време агресивните и радикални социални идеологии, възникнали в края на 19-ти и началото на 20-ти век, не успяват да съберат значима подкрепа, която да ги превърне в решаващ политически фактор.
Налице е и друга ясно изразена историческа линия на поява на модерни национални институции и представително управление. Френската революция от края на 18 век довежда до временно премахване на кралската институция и съсловните привилегии на аристокрацията. Движещите идеи на тази революция са свързани с отрицание на християнското наследство, а ексклузивната християнска институция във Франция – Католическата църква – е разглеждана като идеологически съюзник на кралската власт и аристокрацията. След сложно и хаотично развитие на революционната власт, в крайна сметка Франция е оглавена от Наполеон Бонапарт, който установява т. нар. консулски режим, прераснал в имперско управление, обезсилващ почти напълно контрола на представителните събрания над изпълнителната власт. С това се завършва един процес, в който, както проницателно забелязва Франсоа Фюре в своето изследване „Да мислим Френската революция“, революционните промени във Франция по-скоро са задълбочаване на процеса на централизация на властта от времето на абсолютната монархия успоредно с акцентирането на „естествените и неотнимаеми права на човека“. След изтощителни войни във Франция е възстановена монархията, като страната преживява още три революции през 1830, 1848 и 1870, за да се установи политическа стабилност през Третата република.
Макар и без антимонархически революции, идеите на Просвещението се изразяват в развитие на модерни национални институции в големите европейски държави – Австро-Унгария, Прусия и Русия, а след 1870 година – в обединена Италия и Германия. Във всички тези държави модерният политически процес не черпи идеи и вдъхновение от християнското наследство, а християнската църква или е придатък на държавното управление (например в Русия и Прусия), или е враждебна на политическите промени (например в обединена Италия). Впоследствие, със зараждането на демократичен процес и нарастване на представителния характер на управлението, се стига до остри социални конфликти, а катастрофичната Първа световна война довежда до социални катаклизми и установяване на тоталитарни политически режими (в Русия, Германия и Италия) или трайно премахване на представителното управление (Испания, Португалия, страните от Латинска Америка). За продължителни периоди представителната демокрация се оказва слаба и нежелана форма за обществена организация и отстъпва място на възможността определена политическа група да установи политическа власт над цялата нация, поддържана от тежък и безкомпромисен репресивен апарат.
Този кратък обзор показва ролята на християнството за възникването на модерния политически процес, както и различната историческа съдба на обществата, в които християнството не е имало решаващо влияние в утвърждаването на модерните политически институции. През втората половина на 20-ти век различна степен на представително управление съществува в редица страни с различна от християнството традиционна култура – напр. Индия, Турция, Япония, Южна Корея. Всички те обаче съзнателно възприемат този политически модел, убедени в неговото превъзходство след вековно противопоставяне и конкуриране със Запада.
Същевременно в постмодерните западни общества твърде изразен е процесът на скъсване с християнското наследство и стремежът за промяна на културната идентичност на обществото като мултикултурна. Трайна е тенденцията позоваването на историческите християнски разбирания като аргумент за политическа позиция в обществения дебат да се възприема като екстремизъм. Освен че заличава следите от исторически доказалия своето благотворно влияние „християнски консенсус“, процесът на налагане на мултикултурния характер на нациите води до фрагментиране и атомизиране на обществото, до практическа загуба на обща идентичност и подмяната ѝ с различни, трудно съвместими и трудно комуникиращи помежду си общности. Това поставя под съмнение самото съществуване на политическия процес, възможността за излъчване на истинско политическо представителство, в което обществото да разпознава своите разбирания и убеждения и в крайна сметка застрашава представителната демокрация, във вида ѝ, който ни е познат от историята.
Всички права запазени © 2015. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
editor@center-religiousfreedom.com
Момчил Петров е завършил История в СУ “Св. Климент Охридски”. Защитава магистърска теза на тема “Протестантството в България между двете световни войни”. Автор е на публикации в областта на историята на българското протестантство. Евангелски християнин от 1991 година. Работи в икономическата област. Женен от 1994 година, с три дъщери.
