{loadposition user10}
„За да победи злото е достатъчно само добрите хора да бездействат” – Едмунд Бърк, английско-ирландски държавник, политик, оратор, философ
Ако християнството си остане частна религия, то всъщност е ирелевантно. Точно такова искаха да го направят комунистите, пък и не само те – всяко човешко идеологическо движение и общество, което мрази Бога и откровението за Исус Христос.
От самото начало на християнството, поставено от Господ Исус Христос, това движение е както източник на благословение за хората и народите, които го приемат, така и обект на нападки, лъжи, порочни тълкувания. От друга страна, множество представители на Христовото учение често се оказват фалшиви такива. Учението се променя, но без съгласието на Учителя, и му се дава лошо име.1
В това есе бих искал да засегна именно неразбирането на враговете и на последователите на християнството, в един много тесен контекст, че отделянето на християнство и политика, ако е формулирано неправилно, то е на практика целящо единствено и само официалното ограничаване на учението и Евангелието на Христос.
Заблуда и политика
Нека да не се заблуждаваме – християнската вяра винаги е срещала опозиция, така е и днес. Враговете на християнството искат да го изопачат и по този начин да убедят обществото, че вярата е нещо лошо, което не бива да влияе на публичния процес.
Рожби на подобно заблудително мислене обаче са не само опонентите на евангелието, но и мнозина християни. Един аспект на заблудително мислене е да четеш Библията като Божие Слово и в същото време да разделяш духовното от материалното по образец на гръцките философски школи.2
Преди години в една от вече фалиралите банки откривах сметка с още няколко души. Служителката ненужно създаваше бюрократични проблеми и измисляше правила, каквито не съществуваха. Когато ѝ направих бележка, тя сърдито присви силиконови устни и ми заяви: „Аз тук работя с пари!“. Това бе оправданието защо трябваше да извърши ненужен, завишен и унизителен контрол върху съответната транзакция. Отговорих ѝ: „Грешите, госпожо. Вие не работите с пари“. Настана мълчание и всички, включително служителката и моите клиенти ме погледнаха учудено. „Вие работите с хора, които имат пари.“
Това преживяване духовно ли е или плътско? Служене на мамона ли беше опитът за отваряне на банкова сметка или религиозно предприятие? Моралът, етиката, отношението към хората са все духовни категории, макар и изразени в най-банални житейски ситуации.
Невъзможността да се види човека зад личното и публично взаимоотношение, идеята за човека като пушечно месо, като средство за постигане на цели – политически, финансови, обществени и лични, всъщност е основополагащият камък на третирането на хората от българската политическа система; така и от всяка система, която отхвърля духовността и Бога и се покланя на държавни заместители на истинската мъдрост и спасение.3 До ден днешен институции, които трябва да служат на хората ги третират като роби. Приложен е фарисейският принцип: законът не служи на хората, а хората живеят, за да обслужват закона.
Местни избори и християнското участие
В току-що отминалите местни избори мнозина избиратели с християнски и не толкова християнски убеждения подкрепиха участието на една консервативна партия, която има предвид християнските цивилизационни ценности в програмата си да участва в изборите. Тъй като политическата партия обединява хората с подобни убеждения за управление на светското общество, не всички подкрепящи бяха непременно вярващи християни. Странно обаче бе поведението на някои критикуващи дейността на партията, представители на българския, така наречен „евангелизъм”.4 По време на кампанията на събиране на нужните подписи за подкрепа за регистрация на партията за участие в изборите редица редови представители на традицията на евангелизма заявяваха мнение, че поради заявеното „друго царство“ на Господ Исус Христос в разговора Му с Пилат Понтийски, записан В Иоана 18 гл., то участието на християни в политиката е безсмислено, дори противопоказно.
Други пък, отказваха да подкрепят с подписа си регистрацията, дори след като им бе обяснено, че не се задължават по никакъв начин да гласуват за тази партия, от тях не се иска нищо друго, освен с подписа си да кажат: „Да, искаме тази партия да участва в състезанието на местните избори!“. Отказът на тези християни да подкрепят само с подпис партия, бе факт въпреки, че бяха наясно, че няма друга политическа сила, която така ясно в платформата си да защитава християнските традиционни и семейни ценности, свободата на съвестта, вярата и словото. Тоест говорим за едно объркване, липса на разбиране за политическата дейност като такава, в която християнският светоглед има възможност, и дори право, да бъде фактор. И говорим за объркване не сред враговете на християнството, а сред хора, които би трябвало да изповядват вяра и християнски мироглед.
Триумф на пораженството
Проблемът на този тип триумфално-пораженско богословие (тоест богословие, което въздига в триумф собственото си поражение), е че то има вид на духовно и свято, но всъщност е в подкрепа точно на обратната теза, която поддържащите я заявяват. То е плътско, недуховно и светско четене на Божието Слово с цел да оправдае бездействието, мързела и пораженството на религиозно-вярващите, които се опират на това богословие.
То е богословие, което е изцяло в съгласие с дефиницията за християнство и неговата обществена роля предопределена от комунистическата власт, чиято цел беше унищожаването на църквата и на служителите на евангелието. Именно комунистическата власт беше тази, която въведе законодателство, с което забраняваше всякаква публична проява на вяра и християнска религиозност. Забраната беше въведена чрез закон, а законите по принцип би трябвало да служат за добруването на хората. И така вярващите, заради объркани приоритети и богословие, стават защитници на антихристиянското законодателство; абсурдно и парадоксално излиза, че тези християни, които отказват да встъпят в публичния дебат чрез едно от средствата за него – политическата партия, очевидно не виждат проблем с приемането на несправедливи светски закони, вкл. и такива, които атакуват собствената им вяра.
Доказателство за провала на църквата да се противопостави ефективно на войнстващия атеизъм в законодателно-политическо отношение има предостатъчно. Към момента, в предполагаемо демократична България, има редица действащи закони, над 25 години след падането на комунизма, които целят ограничаване и дискриминация на всякаква форма на религиозна и християнска мотивация при участие в публичния живот и най-вече в политическата дейност и състезания.5 Само наличието на тези ограничения вече прави съвременната българска „демокрация“ нищо повече от една фасадна и лицемерна система за облагодетелстване на безбожници и невярващи.
Защитниците на християнско-примиренческата и дистанцирана от обществото позиция, биха били достойни за уважение, ако биха били готови въпреки светския закон, да устояват вярата си. Да държат на религиозните си позиции дори и с цената на законови мерки срещу тях. Това обаче не се случва много често – някой с ясно християнско съзнание публично да защити праведна кауза. С пораженското си богословие, което оправдава бездействието, те едва ли биха застанали срещу държавните ограничения на вярата. Напротив, биха намерили поредното „библейско“ оправдание защо и без друго нещата ще се влошават в света, и така трябва да стане, и няма нужда да се противопоставят на злото и неправдата. Един класически оправдателен библейски стих се намира в Притчи: „Праведният предвижда злото и се укрива“. Добре, че нашия Господ Исус Христос не е прочел този стих, защото иначе можеше да не се реши да даде живота си за грешниците.
Неправилното разбиране на Христовото царство
Споменахме, че един от най-често срещаните аргументи срещу „християни в политиката“, изтъкван от християни, е извлечен от енигматичното и объркано тълкувание на думите на Господ Исус Христос пред Пилат Понтийски „царството ми не е от този свят“, в гл. 18 на Ев. от Иоана. Според анти-политически настроените вярващи, Христос има предвид, че Той просто по случайност е попаднал в ръцете на римския губернатор, и някак си се чуди какво прави там. Такива трябва да сме и ние – вярващите. Не от този свят, тоест дистанцирани, неадекватни и учудени какво правим тук на таз земя.
Само една глава по-напред от цитираната размяна с Пилат Понтийски, Господ Исус Христос се моли за учениците си, те да бъдат в света, но не от него: „Те не са от света както и Аз не съм от света. Освети ги чрез истината; Твоето слово е истина. Както Ти прати Мене в света, така и Аз пратих тях в света“ (Иоана 17:16-18). Тук няма никакво двусмислие – Христовият последовател е изпратен в света лично от Господ Исус Христос. Въпреки че е в света, Христовият ученик не е от света.
Как става това според критиците срещу участието на християните в публичния живот и дебат? Няма отговор. Само посочват думите на Христос, че Неговото царство не е от този свят и енигматично загатват, че политиката е светска работа, но те, те са духовни и не се месят в нея, само гледат отстрани как се изпълнява Божията воля. Те, разбира се, считат себе си за централни играчи в тази воля. За тях смисълът на думите на Господа пред Пилат е насърчение към бягството от света, което охотно практикуват. Тълкуванието на думите на Исус Христос в Иоан 18 като призив за неангажираност с делата на този свят е в ярко противоречие с учението на Исус Христос.
Това, което всъщност Христос казва в Иоан 18, е не, че Той няма нищо общо със света въобще. Не и някакъв израз на учудване от страна на Исус: как така, царството Му не е от този свят, пък е попаднал в ръцете на римския губернатор!? Ако Той имаше предвид, че след като царството Му не е от този свят, нямаше да се занимава Самият той да идва да ни спасява. Напротив, това което показва, е не неангажираност, а че Неговият подход, Неговият ангажимент много ярко се различава в същността си, в оценката си на приоритетите и методите от тези на земните царства.
Христос е Цар на царете.6 Той дойде да послужи като смирен слуга, но ще се върне да царува над всички народи. Законите на Господа са най-високо, те са по-важни от светските закони. На Христос се даде всяка власт, както на небето, така и на земята, която той предаде на учениците Си и на апостолите. Тези категории са „политика“ и „политически цели“, ясно заявени в Библията; тогава целта е власт, законодателство, ценности, светоглед, управление. Евангелието на Христос, проповедта за Бога и вярата са изцяло свързани с властта и управлението. Просто методологията трябва да бъде видяна с очите на вярата. Такава способност или желание хуманистичното безбожие обаче няма. Затова целта на това учение е да организира обществото съгласно собствените си способности и нежелания да приеме Бог и Неговото откровение7.
Политиката като чисто и само светско занимание е абсолютно дяволска категория. Апостол предупреждава – „целият свят лежи в лукавия”.8 Но това е стратегическо предупреждение, то не е призив към укриване и панически страх. Политиката се освещава и облагородява от присъствието на светиите, Божието царско свещенство – вярващите в Христос. Било с примера си на добродетелност, но и с примера си на свободната съвест, която не е корумпирана от похот и жажда за власт, а цели да се служи на хората.
Тези християнски учители, за които светостта е неангажираност, напускане на света, са заблудени учители. Светостта е живот и служене в този свят, но след като си бил осветен от истината, която идва от Божието Слово.
Молитвата и нейното политическо значение
Има и други библейски аргументи срещу поддръжниците на неангажираното християнство. Един от тях е молитвата „Отче наш“, в частта ѝ: да дойде царството Ти, да бъде волята Ти както на небето, така и на земята.9 Нима тази молитва ни подтиква към бездействие и безразличие по отношение на света около нас? Не е ли сама по себе си тази молитва призив към Божието по-скорошно установяване на неговите стандарти? Някой би възразил – да, но тук се молим на Него, Той да го направи. Но и това не е точна интерпретация. Молитвата ни е „да дойде царството Ти, да бъде волята Ти“, а не е „Ти въведи царството Си, Ти сам извърши волята Си, докато ние гледаме безучастно“. Няма как да е така, след като Христос подготви и изпрати ученици, с мисия да проповядват евангелието.10
Друг би казал: нали апостолът ни заповяда да се молим за управниците, за да преминем тих и спокоен живот.11 Тази молитва обаче не изключва християни-управници. Нито изключва факта, че ние се молим за управниците, а не на тях – един много важен факт, когато разсъждаваме за дистанцираността на християните от политиката, особено за тези, които услужливо вършат делата на държавата, дори когато същите са под въпрос от гледна точка на християнската етика и морал.
На следващо място, Христос заповяда мисионерска дейност до всички народи, във всички места, дори на управници и институции, на „всяка твар”.12 Защо сферата на публичния живот, в който се включват най-различни идеи за света, формиращи политическата палитра в обществото, да бъде третирана като недуховна дейност, която забранява да се включи организация, която стъпва на принципите, залегнали в Христовото учение? Трябва ли атеизмът да диктува що е образование, управление, търговия и военно дело? Или ислямът? Или войнстващият хомосексуализъм и трансполовата идеология? Защо всяка друга налудничава теория за възникването на живота може да бъде фундамент на обществения договор, но е недопустимо да се говори дори за сътворение и божествен произход на човека,13 нито за това християните да дадат своя принос във формирането на дневен ред за най-важните обществени въпроси за решаване?
Партия ли е църквата?
Тук веднага услужливо християните „антиполитици“ себеправедно и тържествено ще заявят: „Христос не дойде да направи партия!“ И ще са прави. Но не съвсем.
Христос не дойде да направи „политическа партия“ в тесния смисъл на тази дума. Но нима църквата, която е група от последователи, които заявяват неговото учение и го разпространяват публично, не е един вид „партия“? Ние до такава степен сме свикнали да виждаме „църквата“ като замръзнала институция с външните ѝ белези на структурирана йерархична организация, че ни е трудно да си представим църквата като движение, като общност, като събрание, което е динамично, има свои ръководители, послание и присъствие в обществото.
В този смисъл на организация църквата е „партия“. В тесния смисъл на политическа партия по Закона за политическите партии, църквата не е партия. Но както политическите партии се борят да вземат светското управление, както други граждански сдружения и организации участват в публичното пространство, така и църквата (не йерархията или институцията), движението, общността, единомишлениците по светогледни и идейни въпроси също са свидетели и радетели на една власт, която днес се упражнява със силата на духовното ни естество, молитвата, проповедта; една власт, която е скрита, невидима за бездуховните хора. Но реална и действена, която един ден ще стане видима и безспорна.
Самият факт, че политическият живот е законодателно конструиран така, че да ограничи, да забрани религиозната и християнска гледна точка в общественото управление, говори, че църквата е политически и законодателно значима. Тоест дори тя да не е фактор в обществения живот, враговете на църквата знаят, че тя би могла да бъде фактор и се стремят да ограничат християнската гледна точка от нейното въздействие върху важни обществени процеси.
Защото какво друго, ако не „партия“ бе групата от Христови ученици, които проповядваха Божието слово и откровението за вечния живот? Христовите последователи дори бяха наричани в ранните години на църквата „сектата, която разбърка цялата вселена“!14 Те бяха винаги в центъра на някакво обществено и политическо вълнение именно защото учението и служението на Христос беше толкова радикално, че разтърсваше личности и общества. Самият Христос бе най-централната фигура на обществено и политическо вълнение в дните на публичното си служение, срамна смърт и славно възкресение. И все още е най-влиятелната фигура в човешката история.
Разбира се, най-важният въпрос за всеки човек е дали се е покаял от греховете си и се е предал на пълното и безусловно господство на Исус Христос.15 Какво се ползва човек, ако спечели целия свят, но изгуби душата си?16 Мирът с Бога е най-важен.17 Но този въпрос за спасението има не само лично значение. Чрез апологетика за вярата в Христос по всевъзможни начини, във всякакви условия, „с време и без време“, чрез засвидетелстване на стандартите на Божието царство в корумпираните земни царства, сърцата на хората се подготвят да приемат добрата вест, че има Бог, че той ги обича и има спасителен план за техния живот.18
За тези странични наблюдатели на процесите на завладяване на обществото със зло и нечестие чрез участие на всякакви нечисти идеологии като политически формации и лобистки организации за коване на закони, има една много добре илюстрираща позицията им притча в Новия Завет. В нея иде реч за добрите настойници и злия настойник, който закопава таланта си, даден му от господаря, и не прави нищо с него; не само това – той дори обвинява господаря си, че е жесток човек, който жъне, където не е сял, и събира където не е давал.19 Такива слуги са наречени „зли слуги“ и за тях всъщност е приготвена външната тъмнина като наказание. Тези християни виждат светостта не като отделеност от светския модел и ценности, докато служим на хората запленени от света, а като бягство от него. Те не могат да направят напълно връзката между Библията като вечна книга и като актуален наръчник за живот днес и тук.
Заключение
Политиката е категория, която не се среща в библейските текстове. В съвремието тя изкуствено е третирана като метод за отделяне на църквата, на християните от публичния дебат, от демократичния процес, заради точно тази тяхна идентичност. Докато отделянето на църква от държава в институционален смисъл има своето предпазно значение за двете институции, то разделянето политика от християнство има за цел да ограничи публичното изразяване на морална, духовна и в крайна сметка – политическа позиция – базирана на християнското учение.
Съгласно българският съвременен закон човек трябва или да прикрива религиозната си вяра, за да изрази критика към „държавната власт и нейните мероприятия“, или да се ограничи от участие и изразяване на мнение.20 Огромен процент от вярващите са жертва именно на тази неадекватна дискриминационна и антихристка интерпретация на политиката и управлението. Според нея атеизмът (безбожието) е единствен достоен източник на идеи и ценности за публичното пространство и държавно управление. Често това неадекватно богословие е триумфално представяно като вярност към евангелието. Така църквата сама се отказва от една от най-важните си функции – да бъде сол, светлина и стожер, подпорка на истината в един свят, който отчаяно се нуждае от морален и духовен ориентир.
Това не е призив за превръщане на всички дейности на църквата в политическа активност, но по-скоро за събуждане от заблудата, че това, което днес наричаме „политика“ и „светско управление“, е запазено място за дявола и корумпирани, неморални хора.
„Всяка нечестива система се поддържа от нечестиви хора, но много повече от тези, които не ѝ се противопоставят, защото са структурно вкопани в нея.“ Това ни отвежда към наблюдението на Едмънд Бърк, че всичко, което е нужно, за да тържествува злото, е добрите хора да не правят нищо. А най-лесно е добрите хора да не правят нищо, когато считат, че няма какво да бъде направено.21
Тази мисъл сякаш е писана за проблемите на българското християнство и толкова чуждата му политика.
Всички права запазени © 2015. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
editor@center-religiousfreedom.com
