За отношенията между религията и политиката в няколко думи

{loadposition user10}

Уводни бележки

Политическата организация на отделните човешки общества (род, племе, народ, нация) винаги е съставлявала основата на отношенията между хората и техните управители. Винаги в историята на човечеството даден род, племе, народ и т. н. е имал своите управници и отношенията между тях и народа са определяли и отношенията на мирно съвместно съществуване или пък на противопоставяне между тях. В първия случай управникът и подчинените му са намерили някаква приемлива формула на функциониране на рода, племето, народа и т. н. и двете страни са сравнително доволни от живота, а във втория случай народът или сравнително дълго търпи несправедливото управление, или пък се вдига на бунт и сваля управника – било със собствени сили, било чрез помощта на странични сили.

За разлика от минали епохи и столетия обаче, от времето на Просвещението насам политическата организация на обществата прие друг характер и измени отношенията между управляващия и народа. Във времената преди Просвещението политическата организация на народа е включвала всички форми на обществени отношения, включително религиозните, и хората са могли да изразяват волята си по всички въпроси на тяхното ежедневие (разбира се, с изключение на случаите на жестоко тоталитарно управление, при което народът често е бил безгласен по отношение на начините на управление на властника). Вярващите и невярващите са могли в еднаква степен да изразяват отношението си към управляващия и да отправят едни или други призиви за справедливо третиране на всеки един член на тяхното общество или на всички в обществото като цяло. При едно справедливо управление особени противопоставяния между вярващите и управляващия не е имало, защото управляващият в еднаква степен е желаел да има в подчинение хора, които са сравнително доволни от неговото управление и няма да се вдигнат срещу него, за да го свалят. Разбира се, управници са сваляни от трона си, но не толкова поради накърняване на религиозните интереси на вярващите, а най-често поради несправедливите икономически или политически отношения между управителя и народа.

Религия и политика от времето на Просвещението насам

В историята на народите, и особено в историята на християнството, са се появили нови моменти в отношенията между двете страни (управляващ и подчинени), преди всичко поради промененото отношение към религията от страна на държавата по времето на Реформацията и на последвалите социални сътресения в редица страни в Европа. Отделянето на Църквата от държавата бе следващият прецедент, който още повече усили тенденциите на променено отношение към вярващите що се отнася до управлението на народа. Появата на фразата „религията – частно дело на вярващите“ измени и отношението на управляващия към народа: властта се грижи в еднаква степен за всички в държавата, без да прави разлика между хората по отношение на език, раса, народност, имотно състояние, религия, пол, образование и т. н. Тези различия – езикът, расата, имотното състояние, религията и т. н. – имат частно проявление и тяхната изява не може да бъде пречка или причина за промяна на начина на управление на държавата що се отнася до упражняване на властта сред всички слоеве на населението, твърдят умовете на Просвещението. Че някои хора говорят друг език, или че някои са бедни, а други богати, или че някои са вярващи, а други са атеисти, и т. н. – всичко това се отнася към частната изява на обществени отношения и те не могат да оказват влияние върху отношението на управляващия към народа като цяло.

От разбирането на религията като частно дело на отделни хора до отстраняването ѝ от управлението на държавата и премахване на възможността религията да участва в политическия живот чрез свои структури се стигна и до определенията на съвременните конституции на повечето от страните от северното полукълбо, постановяващи, че е забранено образуването на политически партии на етническа, расова или религиозна основа (както гласи и член единадесети, точка четвърта на българския основен закон). Трябва да споменем, че до подобни определения (особено в европейските конституции) се стигна и поради факта, че в редица държави различни религиозни организации учредиха свои партии, имащи тясно насочени интереси, които в повечето случаи бяха насочени срещу държавата или пък срещу някои части на обществото и довеждаха до сблъсъци и дори въоръжени конфликти. Държавите постановиха, че частните прояви на живот на отделни обществени групи не може да накърнява интересите на други обществени групи и като последица на вярващите бе забранено да образуват политически сдружения с цел участие в политическия живот на дадената страна. Тази забрана бе ясно определена и в наказателните закони на държавата (както това е указано и в член 166 на българския наказателен кодекс, който наказва със затвор всеки, който образува политическа организация на религиозна основа и който със слово, печат, действие или по друг начин използва църквата или религията за пропаганда против държавната власт или нейните мероприятия).

Навярно всеки би се съгласил, че когато една ислямска общност образува партия и чрез нея се стреми да промени конституционния строй на една страна, това не може да бъде допуснато от съответното законодателство. Навярно всеки би се съгласил, че когато някой използва религията за пропаганда срещу държавната власт, това също не би следвало да бъде допускано. Основанията за подобен възглед са, че ученията и практиката на отделните религии могат да бъдат различни и често те виждат в светското управление един противник, който божеството на конкретната религия отхвърля и дори кара вярващите да умрат за вярата си, като се опълчат срещу светския (или иноверния) управник, какъвто може да бъде случаят с исляма, подтикващ вярващите към джихад, насочен срещу светското управление и срещу всеки, който е немюсюлманин.

Освен конституционните забрани и определенията на наказателните кодекси, в немалко европейски страни законите за политическите партии не позволяват създаването на партийни структури в религиозните организации, нито пък се позволява партии да получават средства от религиите (каквито са определенията и на българския закон за политическите партии, член 20, алинея 3, и член 24, алинея първа, точка трета). И това също изглежда оправдана мярка, особено като се има предвид, че в някои страни местни религиозни общности могат да получат значителни средства от други сродни на тях религии и чрез тези средства да се опитват да оказват влияние върху политическия живот в дадената страна (както например огромни средства могат да бъдат получавани от някои ислямски страни или отделни ислямски организации и насочени към други сродни религиозни организации в по-бедни страни).

Двулично отношение на държавата към религиите

Дотук свършват „оправданията“ на подобни политически мерки: оттам нататък започват проявите на двуличие на държавната власт към вярващите, пък и въобще към народа като цяло. Първото и най-голямо противоречие на посочените по-горе уж оправдателни мерки с реалната действителност в държавите е наличието в тях на значителен процент вярващи, които под една или друга форма вземат участие в политическия живот на страната, но чиито права и задължения в рамките на това тяхно участие не са точно определени от съответните основни и допълнителни закони на страната. Никой, например, не може да забрани на вярващите от дадена религиозна организация по време на избори да гласуват за предпочитан от тях религиозен водач (временно станал политически водач), който след вземането на властта може да изразява предимно техните интереси, дори в ущърб на интересите на народа като цяло. И подобни факти се случват (че дори в България), когато една немалка група вярващи гласуват тъкмо на етнически и религиозен принцип. С една дума, партии на религиозна основа не може да се образуват, но иначе гласуване на религиозна основа се допуска съвсем свободно. Допуска се, защото е твърде трудно едно съвременно законодателство да ограничи чрез някакви особени мерки свободата и правото на гласуване. Двуличието тук е повече от ясно: законът определя едно, но интересите на някои политически функционери и дори на някои управляващи определят друго: „пак ще постигнем желаното, но по друг начин“, казват си те.

На следващо място двуличието се проявява в обявената светскост на държавата и същевременно толериране и дори изтъкване на ролята на религията в живота на дадена страна. Не е нужно да даваме много примери, за да видим, че управниците, повечето от които са върли атеисти, вземат участие в редица религиозни обреди, кръстят се наляво и надясно и показват какви големи християни са, но като стане въпрос за политическото изразяване на волята на вярващите, те спокойно отговарят: „А не, държавата ни по конституция и по съвременното си европейско развитие е светска и религията не може да изразява никакви партийни пристрастия. Следващият кадър от телевизионния екран отново ни показва „откриването“ на новопостроен храм, на който управляващите са на първа линия и „радостно“ споделят колко голяма е ролята на християнството за устоите на нашата държава. Пък след това по време на парламентарните дебати се оказва, че вярващите не могат чрез политическо действие да изразят отношението си към обсъждания законопроект, отнасящ се до морала и нравствеността, например този за правата и свободите на хомосексуалистите. „По този въпрос нямате думата“, казват политиците, „нито пък имате политическата възможност да промените нещо.“

Двуличието се състои и в това, че от една страна се забранява създаването на партийни организации на религиозна основа (което, както посочихме, има своите „за“ и „против“ доводи), а от друга свободно се позволява на нерелигиозни организации да оказват къде по-голямо влияние в политическия живот на една страна и дори на група страни. Вече описахме случаите на влияние на секуларни неправителствени организации върху решенията, които взема Европейския парламент – решения, които сетне засягат всички 28 члена на Европейския съюз (например, изявленията на секуларистите в Европарламента, наричащи себе си „Платформа на европейския парламент за секуларизъм в политиката”, които мечтаят за Европа без религия и които тъкмо преди изборите за Европарламент миналата година ни напомниха какъв е техният идеал за Европа: „В секуларна Европа ембрионалните изследвания, евтаназията и сексуалните и репродуктивните права ще процъфтяват“, подробностите вж. тук). Ако една религиозна организация обаче се опита да прокара в Европарламента свои идеи за бъдещето на Европа, това веднага бива санкционирано и гласът на християните бива заглушен (от последните десетина години сме свидетели само на едно единствено изключение, когато през февруари 2015 г. Съветът на Европа прие резолюцията „Преодоляване на нетолерантността и дискриминацията в Европа и особено проявите им към християните“, подробностите вж. тук).

Учудващо е защо държавите продължават с мъглявите си определения в конституциите и законодателството си и не желаят ясно да посочат случаите, при които вярващите могат да учредяват и да поддържат партийни организации, и случаите, в които това им се забранява. За всеки е повече от ясно, че когато една религиозна организация ратува за връщане на моралните норми на живот в едно общество, което е започнало да ги „забравя“, то управляващите би трябвало в съответните законодателни нормативи да постановят, че такава религиозна организация може чрез партийни платформи да взема участие в политическия живот на страната, защото това участие е насочено към благото на народа. И съответно ако някоя друга религиозна или етническа или секуларна организация проповядва нетолерантност, омраза или насилие, или пък разпространява неморални и вредни за обществото практики, тя да не получи правото на политическа изява в даденото общество. Нима е толкова трудно в законодателството да бъде направена една такава проста разлика? Никак не е трудно, но за немалко държави (предимно в Европа) истината е друга: „Ще слушаме какво ни казват европейците и това ще правим“. Ама че те вече не правят разлика между бялото и черното (между добродетелното и греховното) – нас това не ни засяга, „важното е да сме послушни, защото Европа мисли за нас“. Е, то и една партия мислеше за нас няколко десетилетия, и то дотолкова, че накрая се разпадна, срути се както Берлинската стена се срути, и изчезна от живота на хората (макар сетне да се дегизира и нарече себе си „демократична“, като по този начин продължава да държи в оковите си милиони хора).

В други държави пък религиозният закон е основата и на държавното управление и всяко инакомислие се преследва и дори наказва със смърт (какъвто е случаят в страните, в които шариатът е основен държавен закон). Ако в една ислямска страна властта не може да си позволи да забрани ислямския фундаментализъм, интересно е защо в една християнска страна в Европа властта не само си позволява, но и чрез всякакви законодателни мерки забранява политическото участие на християните в живота на обществото. А от друга страна тя позволява разпространението на неморални практики от страна на различни „свободомислещи“ организации, които лесно намират политическа подкрепа от страна на властта просто защото те не са религиозна организация.

Заключение

Заключението ни се подразбира от само себе си: вярващи и невярващи в едно общество не само че могат да образуват партийни платформи и чрез тях да се опитват да допринасят за благото на обществото, но са длъжни да правят това, когато това общество е убедено, че тяхната дейност е насочена към добруването на всички. Вярващите християни не само трябва да имат възможността да учредяват и поддържат партийни организации, но трябва да усилват присъствието си и във всички останали сфери на обществения живот – политическия, икономическия, социалния, и дори духовния живот на хората. Само по този начин истинските добродетели ще се установяват в народа, а истинските пороци ще бъдат разкривани и назовавани и срещу тях ще се води борба. Същевременно религиозните организации, които чрез учението си и практиката си не допринасят за добруването на нацията (а още повече ако проповядват нетолерантност и насилие), не трябва да получат правото на самостоятелна политическа изява просто поради това, че тяхната дейност е в ущърб на нацията. И определенията в съответното законодателство както за първата група религиозни организации, така и за втората, трябва да бъдат ясни, недвусмислени и съвършено точно определени. А не всички вярващи и техните организации да бъдат подвеждани под един общ знаменател и забраните да се отнасят еднакво както за добротворните, така и за злосторните последователи на религиите. Никак не е трудно да се направи тази ясна разлика между отделните вярващи, само е необходима политическа воля. Убедени сме, че християните у нас ще убедят и управляващите в необходимостта от промяна на законодателните нормативи, отнасящи се до участието на вярващите в политическия живот на страната и в света като цяло.

Д-р Валентин Кожухаров е преподавател-богослов и мисионер. Спомага за диалога между православни и неправославни. Преподавал е в православния богословски факултет на Великотърновския университет и в руски православен институт в Москва. Работил в Отдела за религиозно образование и катехизация на Московската Патриаршия. От 2009 г. е лектор на свободна практика и преподавател по християнско образование и мисиология в Института по мисиология за централна и източна Европа в Хайлигенкройц, Австрия и в богословски колежи във Великобритания. Ръководител е на докторанти и член на изпитна комисия по мисиология.