{loadposition user10}Можем ли да обиждаме религията и вярванията на другите? В какво се състои подобна “обида”? До каква степен ислямът, който държи на символите си дотолкова, че мюсюлманските лобита в ООН търсят задължителност на уважението към исляма чрез организацията, може да наложи такова в страни, където взискателите нямат юрисдикция? Каква е разликата между мюсюлманската вяра в западното плуралистично общество и същата вяра в тираничните режими на Близкия и средния изток? До каква степен трябва да се уважават религиозните чувства на едни, за сметка на правото на мнение и свободно изразяване на други? Тези и подобни въпроси ни подтикнаха да потърсим от авторите тяхната гледна точка.
Интригуваща е статията на Божидар Маринов, който представя тезата за важността на дебата в устояването на собствените възгледи. Г-н Маринов подкрепя твърденията си с аргументи от европейската, американската история, като и тази на исляма. Силата на “силните” религии и идеологии е в тяхната способност да критикуват другите, но и да се надсмиват над собствените си недостатъци. Ислямът е изгубил тази възможност.
Андрей Романовпоставя въпросите за нуждата от разбиране на исляма от народите, които живеят на Балканите, и чиято историческа съдба е неминуемо свързана с граничността между западната и източната култура. Доколко България е западна и доколко източна страна в отношението си към ислямската култура? Г-н Романов прави съпоставка между православното християнство и исляма, от които става ясно, че в институционалния си вид, двете религиозни системи дори си приличат. Това е вероятно една от причините свободата на религията и словото да не е в центъра на вниманието на автора. Той счита, че претопяване на православните народи от ислямската култура е невъзможно и апелира към “човешки и цивилизационен диалог между православния свят и исляма”.
Бирали Бирали, районен мюфтия в Плевен, на обикновен език, споделя своя възглед за мястото на исляма в личния му живот и как той възприема връзката на исляма със свободата. Статията е ценна с представянето на човешкия елемент, личностната съдба, които неминуемо присъстват в нашия избор на вяра и в последващото споделяне на религиозните ни възгледи. Гледната точка е на мюсюлманин, който представлява религиозно малцинство в страна с преобладаващо не-ислямско население. В изложението си г-н Бирали дава и обяснение от ислямска теологическа гледна точка на термина “джихад”. Той изтъква факта, че едно от значенията има духовен, вътрешен религиозен смисъл, но и това, че джихадът може да означава и война с външен противник. Авторът изразява миролюбивата позиция за живот в хармония между различните религии, но и не скрива възможността вярата и свободата на религиозно слово да бъдат защитавани с война.
Жасмина Донковаподминава с мълчание темата на броя – ислямът и свободата на религията. Като представител на държавата, д-р Донкова е предпочела да констатира преимуществата на Закона за вероизповеданията от 2002 г. в сравнение с този от 1949 г. Духът на статията отразява и предпазливостта, с която Дирекция “Вероизповедания” се отнася към проблемите на религията и на свободното слово. Така и не узнаваме какво точно мисли държавата по въпросите на отношенията ислям – държава в България. Има ли държавната администрация глобална стратегия във връзка с борбата с ислямския тероризъм, и в същото време за опазването на свободата на вярата на мюсюлманите? Малко прибързано г-жа Донкова прави констатацията, че “отношенията между държавата и религиозните общности и институции са подчинени на принципа на свободата, равноправието и независимостта”.
Вместо редакционна статия ви предлагаме размислите на американски учен, който защитава тезата, че свободата на религията и свободата на словото осигуряват правото да обиждаш другите. До известна степен тезата на Чарлз Хейнсотразява американския модел, който за консервативните общества на Европа, и още повече на пост-комунистическа и православна България, ще изглежда прекалено либерален.
Този модел има различни интерпретации, включително в Америка, но ъгълът, от който Хейнс го гледа, е на светския правозащитник. Това неминуемо маркира крайния либерализъм в упражняването на изразяването като един вид своя собствена “вяра”. Г-н Хейнс твърди, че религията може да бъде обиждана, защото “истината за един е обида за друг”. Абсолютно вярно. Това е гаранцията на свободното общество, това е американският начин.
За съжаление, Хейнс си противоречи в друга своя публикация (на английски език). В нея е описан случай, в който учениците-християни от местно училище в САЩ пренебрегват забранителната заповед на местен съдия и провеждат християнска молитва на тържеството по случай завършването на учебната година. Тук Хейнс сменя тона и заявява една по-различна перспектива за “американския модел”: “Това е американската реалност: ние всички сме религиозно малцинство някъде в тази страна. Начинът, по който се отнасяме там, където сме мнозинство, предопределя как ще се отнасят към нас там, където сме малцинство”. Не съвсем. Къде остана правото да обиждаш?
В същата статия г-н Хейнс казва: “Първата поправка ни защитава от тиранията на мнозинството – поне докато има съдии, които имат куража да отстояват свободата на религията.” Става ни ясно, че за Хейнс “свободата на религията” всъщност е “свобода от религията”. Освен това, първата поправка на Конституцията на САЩ в никакъв случай не защитава от “тиранията на мнозинството”, а от държавно наложена религия или атеизъм. Очевидно и в нацията-флагман на свободното слово и свободата на религията това са понятия, които подлежат на интерпретация и отстояване.
Приятно четене.
Въпросите и мненията си изпращайте на имейл адрес:
editor@center-religiousfreedom.com
Правата запазени © 2006 Виктор Костов и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.
