{loadposition user10}
“Капелан” и “капеланство” не са добре известни и много употребявани думи в ежедневието. Капеланът е член на духовенството, прикрепен към военна част или парламента. Това е краткото определение на Америкън Херитидж Дикшънъри. Следната дефиниция дава Речник на чуждите думи, издателство “Наука и изкуство”, 1978 г., : “сapellanus – lat. – помощник на свещеник у католиците; свещеник при домашна църква (в Англия)”. Капелани обаче има и в болниците, на корабите на презокеанския флот, както и в затворите. Капеланът е християнски духовен служител, който се грижи за душите на определена категория хора, обвързали живота си с дадена професия или институция, като им представя посланието на Христос и Библията.
В този смисъл свободата на вярата и отношенията църква – държава за пореден път излизат на преден план, когато говорим за капеланство. Коя вяра да има право да “обгрижва” болните или затворниците? Коя “деноминация” или разклонение в рамките на християнството следва да има предимство в духовното служение към хората в изброените институции? За някои в “православна България” този отговор сякаш се разбира без думи. Но митът за вярващия православен българин в българското общество, доминирано от атеизъм, материализъм и окултизъм, е поддържан само от религиозни и политически лидери, които търсят пропаганден и политически ефект. Този въпрос ще остане спорен или поне въпрос за дискусия поради това, че в плуралистичното общество няма (тоест не би трябвало да има) наложена чрез държавната принуда религия.
От друга страна следва да отбележим, че капеланството, в законово определения му вид, изисква съобразяване с политическите прояви на религиозните общности и църкви. В ежедневието на дадената институция “капелан” може да бъде всеки войник, затворник, болен или депутат в парламента, който се отнася сериозно към вярата си и я споделя със своите колеги. Всеки вярващ има конституционно право да споделя вярата си независимо от професията си или институцията, към която принадлежи. В повечето случаи религиозните убеждения на вярващите не се отразяват на изпълнението на техните ангажименти, поети към съответната институция – войска, полиция, флот. Още по-малко проблемна в очите на държавата трябва да е духовната дейност сред болните и затворниците.
В подобни условия един институционализиран и “узаконен” капелан би имал много повече възможности да разгърне мащабна дейност, отколкото редовият вярващ военен, моряк, полицай или затворник. В същото време не бива да забравяме, че професионалният капелан не може да замести или да измести вярата на отделния редови военен, моряк, затворник или хоспитализиран християнин. Защитавайки правото на капеланско служение, ние не проповядваме отмяна на свободата на всеки индивидуално да изповядва вярата си и да отстоява правото си на свобода на религията и съвестта в рамките на тези професии и институции, в които има нужда от свещенослужители. Капеланите, поради институционалната си обвързаност, не могат да обхванат всички гледни точки на вяра и убеждения сред институцията, в която служат. Те ще могат да предложат грижа само на тези, които търсят тяхната помощ или които вече изповядват тяхната вяра.
За този брой ни гостува Асоциацията на капеланите в България (www.kapelanstvo.com). Доний Донев, съосновател на тази организация и гост-редактор на броя, ни въвежда в тематиката и прави кратък исторически преглед на капеланската дейност в България в по-новата й история. Д-р Донев очертава ролята на капеланите за посрещане на духовните нужди на военните и поставя проблема в контекста на религиозния плурализъм и доминирането на православната църква в политическите процеси, свързани с религията.
Марио Йонов, болничен свещеник, представя отвътре картината на работата на болничния капелан и споделя трудностите от неприемането на грижата за душата като нещо важно за болните. Мирослав Маринов представя капеланската дейност сред моряците. Иводор Ковачев работи със затворници, изтърпяващи присъди в места за наказание, и споделя размишления и опит от работата си. Весела Илиева предлага на българския читател сравнение с капеланството в съвременната германска армия.
Петимата автори помагат на читателя, от една неразбираема дума, “капеланство”, да сглоби достоверна картина на живота в някои от болезнените му състояния. Те ясно показват и нуждата от Бога на хора, ангажирани в трудни и взискателни професии.
В процеса на работата по този брой д-р Донев ми сподели странния факт, че след създаването на Асоциацията е бил “поканен на разговор” в Министерство на правосъдието. Там му било заявено, че капеланската дейност представлява “въпрос от националната сигурност” и не може току така всеки да има подобни цели и дейности.
Държавата не може с лека ръка да класифицира като “в интерес на националната сигурност” правото на хора от специализирани професии и институции да имат достъп до християнска просвета и духовност. С подобна класификация се цели пълен контрол на сфери, които само на пръв поглед са приоритет на държавата и нейната политика. Човешката душа обаче не е сред тях.
Това прави въпроса, който повдигаме с настоящия брой, още по-важен за свободата на вярата и съвестта, и още по-интересен за дискусия. И да не забравяме, че капелани са особено нужни в парламента, за да предложат проповеди на християнската вяра и добродетел на висшите държавници в България.
Въпросите и мненията си изпращайте на:
editor@center-religiousfreedom.com
Правата запазени © 2006 Виктор Костов и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com
