{loadposition user10} 
Нека си представим за момент, че имаме възможността да се запознаем с изказванията на европейските политически лидери от последната година, както и с отзвука в европейските медии на събитията, свързани с мигрантската криза и терористичните актове в Париж и Брюксел, но без да имаме възможност да знаем конкретните факти.
Дали не бихме останали с впечатлението, че европейските страни са претърпели тежко военно поражение, че европейският континент е принуден да се съгласява с непосилните условия на победителите, а европейските общества тънат под ужасяваща икономическа разруха? На какво друго би могло да се дължи това усещане за надвиснала опасност, това чувство за обреченост, на необходимостта от действия, под диктата на непреодолими обстоятелства и примиренческото прогласяване на края на една епоха?
Разбира се, запознаването с фактите говори точно за обратното. Гражданите на европейските страни се радват на най-високо икономическо благополучие. Във военно отношение Европа притежава смазващо превъзходство спрямо всеки потенциален враг, като има за свой съюзник най-могъщата военна сила – армията на САЩ. Европейските общества привличат като магнит милиони хора от Азия и Африка, защото икономическите условия, личната неприкосновеност и житейските перспективи пред европейците са несравнимо по-добри от същите в родните места на мигрантите. Изглежда невъзможно Европа да бъде заплашена с военна сила.
Регионалните сили в нейната периферия, дори когато са по същество враждебно настроени, се стремят да поддържат добросъседски отношения, за да се възползват от възможностите на европейските пазари. Единствената „държава“, която се осмелява да отправя военни заплахи към Европа, не разполага с нито един военен самолет, с нито една танкова дивизия, няма тежко въоръжение и основната и военна сила представлява отряди от неуниформени бойци, придвижващи се на оборудвани с картечници джипове.[1]
Откъде идва тази повишена тревожност, усещане за надвиснала катастрофа и за изпълнено с опасности бъдеще? Заслужава да се отбележи фактът, че внушенията за надвиснала опасност се излъчват от застъпващи противоположни политики спрямо миграционният поток. Можем да прочетем думите на германската канцлерка Меркел: „Има опасност от война на Балканите“ и думите на нейните опоненти от „Алтернатива за Германия“: „Страх ме е за страната ни. Ние сме чужденци в собствената си страна“.
Очевидно Европа изпитва дълбока неувереност в способността на наложилия се през последните десетилетия обществен мироглед на концептуален мултикултурализъм и културен релативизъм да бъде привлекателен за хора от други култури, още по-малко в способността му да интегрира. И докато това не представлява особен проблем за мигрантските общности от изолационистки култури като индийската или китайската, нещата изглеждат съвсем различно, когато се наблюдават процесите сред експанзионистка, ексклузивна култура като ислямската.
След като десетилетия наред Европа е желано място за миграция, днес могат да бъдат изведени с висока степен на достоверност модели, по които се развиват мигрантските общности от различни култури – тяхната степен на интегрираност, способност да се справят с живота в Европа без да разчитат на системите за социални помощи и разбира се, тяхната враждебност. И макар нищожно малък брой европейски мюсюлмани да са склонни да пътуват до Близкия изток, за да се включат във военни действия, или да се включат във военизирани клетки в европейските страни, в които живеят, истинският проблем представлява цялостната враждебност, която мюсюлманите излъчват към западното общество.
Тероризъм и демографски ръст
Естествено терористичните актове и физическите нападения над беззащитни хора са стресиращи и влияещи върху нормалния начин на живот. Но много по-големи ще бъдат последиците от мултиплицирането на мюсюлманската общност и нарастването на нейният относителен дял в населението на европейските страни. Значима част от хората с мюсюлманска култура имат унифицирана визия за това как е редно да изглежда обществото, в което живеят, и от това произтича дневен ред, който дълбоко се различава от политическия дебат в европейските страни.
Това води не просто до промяна на облика на европейските градове, свързана с изникването на минарета на джамии, оформянето на мюсюлмански квартали, в които външни граждани и представители на институциите избягват да влизат, както и до появата на все повече жени по улиците на европейските градове с бурки и хиджаб. Въпрос на време е да се стигне до искания за промени на законите и конституциите на европейските страни в съзвучие с нормите на шериата. Вълната от милиони млади мигранти от ислямска култура, която в момента се заселва в Европа, определено променя успокояващите демографски модели, които изместваха промяната на демографското съотношение в далечното бъдеще.
Разбира се, на първо място, проблемът е в самото естество на ислямската религия. Както бе посочено по-горе, по същество ислямът 
представлява ексклузивна и експанзионистична политическа доктрина, която от самото си зараждане поставя началото на енергични завоевателни действия, които имат за цел да доведат до тържеството ѝ в целия свят. Тази природа на исляма е безспорна и няма никакво отношение към споровете на правата на християнското население в различните Халифати – Багдатския, Кордовския, Османския и т. н.
От друга страна обаче, би могло да се предположи, че значима част от мигрантите, желаещи да се заселят в Европа, не са особено привързани към нормите на исляма и само номинално принадлежат на тази религия. Защо тогава тези хора, които са потърсили изход от обществата с доминиращ ислямски ред, не са масово интегрирани в европейските нации, а представляват в болшинството си изолирана и антагонистична общност?
Въпросът е още по-обезпокоителен, когато наблюдаваме как второ и трето поколение мигранти, потомци на сравнително благоразположени към запада родители, днес се радикализират и са в ядрото на антизападни групи. Профилът на изявени ислямисти показва, че често става въпрос за добре образовани младежи, отлично владеещи езика на страната, приела техните родители или баби и дядовци. Практически всички елементи на интеграцията, така както е разбирана в съвременната западна представа, са изпълнени в младите ислямски екстремисти, родени в Европа – език, образование, възможност за професионална реализация.
Очевидно представите, които днес тържествуват в западния свят за движещите сили на човешкото поведение, демонстрират своята несъстоятелност, когато става дума за хората от ислямска култура. В следващите редове ще се опитам да представя една достоверна версия, защо западната концепция е така неадекватна в този случай.
Отричане на публичния характер на християнската религия в историята на Запада
1. Западът се проваля, защото погрешно допуска, че съвременният секуларизъм е културно неутрален спрямо религията. Днес преобладава вярването, че публичната среда е независима от религиозните предпоставки и влиянието на християнската религия в европейската история. Това е твърде наивен възглед, при положение, че самите публични институции са се формирали като резултат на дебат между различни възгледи в рамките на християнската религия. Редица ключови събития, формирали облика на съвременния западен свят – Магна Харта, Реформация и Контрареформация, системите, породени от Аугсбургските и Вестфалските мирни договори, Пуританската революция в Англия, Американската революция и войната между Севера и Юга, представляват напрегнат сблъсък на различни концепции в рамките на християнския мироглед.
В крайна сметка, ако разбирането за равни права и задължения пред закона тържествува, не е ли очевидна връзката с християнският възглед за Бог като Отец и справедлив Съдия на всички? Ако възгледът за свободата на съвестта, словото и сдружаването, свободната пазарна конкуренция тържествува, това не е ли свързано с християнската ценност за свободната (в смисъл на свободна от външна принуда) човешка воля?
Днес водещият мироглед вярва, че това са универсални ценности, които са така очевидни и приложими във всеки културно-исторически контекст. 
Истината е, че те са се зародили в рамките на християнската култура и не са никак очевидни и разбиращи се от само себе си в друг културен контекст. И докато повечето мигранти от различни култури пасивно ги игнорират, значима част от мюсюлманите агресивно им се противопоставят. Не е ли доказателство за това очевидният днес провал на продължилите с десетилетия опити да се създаде секуларна държава в Турция, Египет и Пакистан?
Чисто секуларните хуманистични ценности нямат гръбнака на строен мироглед
2. Културният релативизъми крайният секуларизъм не могат да приобщават. Ако доминиращият днес възглед в западното общество е, че трансцедентната опора на човешкия живот е архаизъм, това изобщо не се приема от хората, идващи от друг културен контекст. Нещо повече, тези хора лесно забелязват, че релативистичният мироглед също се крепи на презумпции, на допускания, които чрез „вяра“ приемаме за даденост, и виждат истинско противоречие в претенцията на крайния секуларизъм за отдалеченост от религията на съвременното светско общество. Моето дълбоко убеждение е, че голяма част от широко разпространеното обвинение в лицемерие на мигрантите към запада е следствие именно на това противоречие.
Християнството облагородява публичния дискурс и управлението
3. Тъй като крайният секуларизъм претендира, че е мироглед, независим от религията, лесно се допуска, че практически различните религии са еднакви. Това е абсурдно твърдение с оглед конкретната история на различните религии, както и с оглед на техните ценности. Християнството съдържа в своята история и своите доктрини модела на съществуването като паралелна култура, както под формата на потискана и преследвана общност, така и на конкурираща се с другите мирогледни системи в рамките на мирно съществуване в едно общество. Същото обаче не е универсална способност на всяка религия, а уникален характер на християнския мироглед. Нямаме никакви основания, че е възможно ислямската общност да изработи и възприеме подобен модел, както и да функционира в него без да генерира огромно вътрешно напрежение. Исторически ислямът се заражда по напълно различен начин, неговата историческа съдба е съвсем различна и очевидно неговите доктрини са напълно различни.
Ако тези наблюдения са верни, Европа има нужда от завръщане към своята идентичност, за да се справи със сегашната ситуация. Независимо дали считаме съвременния секуларен модел за цивилизационно постижение или регрес, интеграционният фактор не могат да бъдат заклинанията за еднаквост на всички култури, а е необходим нов фокус върху културните корени на европейската цивилизация, които са предпоставили свободата на личността и равенството пред закона като висша ценност.
Или иначе казано – няма как критичната маса мюсюлмани да бъдат интегрирани чрез културен релативизъм и краен секуларизъм, тези хора могат да бъдат интегрирани само чрез възприемане на трансцедентната основа на свободата и равенството – християнският мироглед.
И ако крайният секуларен модел може да бъде сравнително ефективен за интеграцията на тесни елити, които да представляват своеобразна визитка на постулата за еднаквост на различните култури, ако малобройните доскоро спрямо общото население неинтегрирани мюсюлмански общности можеха да бъдат лесно пренебрегнати и неглижирани, то ударният приток на милиони мюсюлмани поставя остро въпроса за провала на сегашния модел за тяхната интеграция. И никакво заклеймяване на съмняващите се в способността на секуларизма да интегрира няма да промени действителността. Тревожността на политическия елит е косвено доказателство за това.
Предложение за работещ интеграционен модел
Провалът на интеграцията на мюсюлманските мигранти ще доведе до промяна на обхвата на правата на европейските граждани и до промяна на правилата на политическо представителство. Политическите елити ще искат все повече власт, за да се „справят с проблема“, и все повече промени в обхвата на правата на гражданите. Резултатът на края на този процес е обвит в гъста мъгла, но със сигурност правилата за обществен живот и публичната среда, такива каквито ги познаваме през последните десетилетия, ще бъдат дълбоко променени.
Вместо това, завръщането към публичното признаване на основополагащата роля на християнския мироглед за европейската 
цивилизация не само не би нарушил светския характер на обществения живот и не би премахнал разделението между църква и държава, но би запазил отвореността към света на европейският континент и би отправил разбираемо послание към всички, които желаят да се присъединят към европейските народи. Това би означавало придобиването на гражданство и политически права от мигрантите да е свързано с някакъв акт на лична лоялност към ролята на християнската религия за облика на Европа (например декларация на вярност към подходящо променената за целта конституция).
Желателно е и правото на закрила и пребиваване да е обвързано с някаква форма на изявено зачитане на мястото на християнският мироглед в европейското общество. Разбирам, че това би означавало преминаване на една граница в съзнанието на търсещите гражданство или право на пребиваване. Но в същото време би премахнало много други граници, които в момента съществуват и болезнено разделят хората в самите европейски страни. Не на последно място, това би изградило непреодолима пропаст между стремящите се към Европа хора от Близкия изток и Северна Африка и духовните центрове в ислямския свят, които бълват враждебност към западния свят.
Хилядите мигранти, които през последните месеци се присъединяват към църквите в Германия, сякаш интуитивно разбират това. От другата страна остава картината на мюсюлманските квартали, които де факто са придобили статут на екстериториалност.
Всички права запазени © 2016. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
editor@center-religiousfreedom.com
Момчил Петров е завършил История в СУ “Св. Климент Охридски”. Защитава магистърска теза на тема “Протестантството в България между двете световни войни”. Автор е на публикации в областта на историята на българското протестантство. Евангелски християнин от 1991 година. Работи в икономическата област. Женен от 1994 година, с три дъщери.
