{loadposition user10}
Имат ли място правата на човека във вихрещия се през последните месеци у нас спор за религията в училищата? Има ли универсални норми, които да предписват на всички страни един и същ подход към този въпрос, т. е. да казват каква религия следва да се изучава в училище, как да става това и до каква степен държавата има право да застави децата да учат религия (както, в общия случай, ги заставя да се потят над физика, математика и роден език)? Или обратно, в тази област цари пълна анархия и на държавите им е разрешено да правят каквото им скимне (това, казано на по-цивилизован език, означава да се ръководят от свои си исторически, народопсихологически и традиционни съображения)?
Проблемът
Но първо нека се запитаме какво толкова ни „сърби” с обучението по религия, та се водят толкова спорове, а никой не поставя под въпрос изучаването на химия и математика в средното училище? Отговорът не е много труден, но следва да бъде даден. Чрез религията учим децата (дали успешно или не е друг въпрос) на ценности, на правила на поведение, на този комплекс от вярвания и нагласи, който ни служи като „житейска философия”, и който се назовава с не много удачната руска по произход дума „мироглед”. А училищната математика, химия, физика, биология и т. н. в съвременната култура се разглеждат като инструменти: хубаво е да получиш обща представа за тях, за да можеш, когато пораснеш, да решиш кой от тях ще стане твоята професия, а значи и твоята съдба. За необходимостта от познание за инструментите никой не спори, те са неутрални – математиката се ползва по един и същи начин и от католика, и от будиста, и дори от Амишите, които по религиозни съображения отказват да ползват електричество, автомобили и продължават да орат земята си с конски плугове, вместо с трактори. А за религиите спорят – защото мирогледът за човека е неизмеримо по-важен от боравенето с инструменти. Но религиите са различни. А освен всичко има и нерелигиозни хора.
Освен това трябва да се каже, че е глупаво да се отрича изобщо присъствието на религия в училището – тя е твърде важна, твърде видима част от обществения живот, за да си позволим високомерието изобщо да я пренебрегнем от училището, ако сериозно твърдим, че то „отразява” живота и „подготвя” децата за него. Дали замисленото въвеждане на „знания за религията” (моделът, който предлага проф. Бакалов, и който се поддържа от МОН) или на „религия” (православна, ислямска и за тези, които не са нито едното, нито другото – обучение в тази религия, която родителите им изберат, ако има кой да я преподава) ще доведе до преодоляване на „нравствената криза” на обществото или не, сега няма смисъл да се говори – това ще покаже само опитът.
Подходът на ПАСЕ
За съжаление, в областта на религиозното обучение няма универсален стандарт, приет от всички модел, който просто да приложим. Но Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) през 1999 г. изготви препоръка, озаглавена „Религията и демокрацията”. По отношение на религиозното образование там се казва следното: „Образованието е главното средство за преодоляване на невежеството и стереотипите. Следва колкото се може по-скоро да се преработят учебните програми в средните и във висшите училища, така че те да способстват за по-дълбокото разбиране на различните религии, а религиозното възпитание да се провежда така, че да не бъде в ущърб на изучаването на религиите, които са една от най-важните части от изучаването на световната култура, история и философия” (1).
По-нататък ПАСЕ препоръчва да се развие в училищата сравнително изучаване на различните религии, то да бъде пропито от основополагащи етически ценности, да не допуска конфликт между ученето на религия в училище и религиозните ценности на семейството на детето, да се зачитат волята и предпочитанията на родителите. С други думи, Съветът на Европа настоява, че обучението по религия следва да не е конфесионално ориентирано, т. е. децата да не се индоктринират в обществените училища в една религия. Те могат, ако те и техните родители искат, да задълбочат знанията си в основните религиозни догмати на избрана от тях религиозна система в извънучилищни форми, при това напълно свободно. Това е, в скоби казано, което трябва да прави нашата Православна църква – да развие мрежа от извънучилищни форми – неделни училища или нещо подобно, където да приобщава децата към вярата на православното християнство. Но тя не иска да стори това сама. Иска държавата да го направи вместо нея.
Накратко казано, това, което предлага екипът на проф. Бакалов е най-близо до това, което препоръчва ПАСЕ.
Ситуацията в различни европейски страни
Но в Европа няма единен подход и рекомендациите на ПАСЕ сочат един по-скоро идеален модел, отколкото просто отражение на реалността. Най-общо се различават два начина на внедряване на религията в училището – конфесионално и неконфесионално религиозно образование. Първото означава в училище да се формират привърженици на опредена религия – младежи, които не само знаят догмите, но и вярват в тях. Вторият подход предполага широка информираност за ценностите на различни религии, в какво да вярват младежите се оставя на грижите на тях самите, на църквата им и на семейството. Впрочем религиозното образование е широко разпространено – по данни на ЮНЕСКО от 2003 г., обхващащи 142 държави, най-малко в 73 от тях под една или друга форма се учи религия в обществените училища. Средно 8,1% от съвкупното учебно време в средните училища на тези 73 държави е отделено на религията, а в някои страни, като Саудитска Арабия например – делът на религиозните предмети в обикновените училища достига до 31%.
В Европа има страни, където изобщо няма религиозно образование в училищата. През 2004 г. те са били само 4 – Франция, Черна Гора, Македония и Албания. Много са държавите, в които религиозното образование е в конфесионална форма. Като задължителен предмет религия (всъщност това е вероучение) се преподава в Австрия, Кипър, Финландия, и в повечето лендери на Германия, Гърция и Ирландия; като факултативен предмет някаква форма на вероучение се преподава в Хърватия, Чехия, Унгария, Естония, Италия, Латвия, Малта, Полша, Румъния, Словакия, Испания и Сърбия. И накрая – като задължително избираем предмет религия се преподава в Белгия, Литва, Люксембург и Португалия. В Босна и Херцеговина има две от трите форми на конфесионалното религиозно обучение, а в Швейцария съжителстват и трите.
Но никак не са малко и страните, където има неконфесионално обучение по религия, където децата учат „за религиите”, а не се индоктринират в ценностите само на една. Това са: Швеция, Норвегия, Англия, Уелс (да не забравяме, че Шотландия и Уелс са автономни области на Обединеното кралство), Нидерландия, Шотландия, Словения. Тук трябва да се причислят и Македония, Албания, Черна гора и Франция, в които няма отделен предмет „знания за религиите”, но има обилни сведения за тях в програмите по история и социални науки. При това в Англия и в Уелс на децата и родителите им, като знак на уважение към правото на свободен избор, е дадена възможността изобщо да се откажат от обучение по – незадължителните – религиозни предмети. В страните, където е обучението е задължително конфесионално, в общия случай младият човек и родителите му могат да изберат обучение в съгласие със семейната си традиция, а там, където не е конфесионално, то е задължително на общи основания – като физиката и математиката(2). Разбира се, когато се замисляме за европейските примери, не бива да забравяме, че става дума за много различни страни – в някои като Полша и Португалия малцинствата са незначителен дял от населението, в други като Дания и Англия има държавна религия, в трети – като Италия, Испания, Хърватия, католицизмът се ползва със специална закрила, намерила израз в т. н. „конкордати”, сключени между Светия престол и правителствата и т.н.
Правозащитната регулация
И накрая, но не на последно място, каква правозащитна регулация е приложима в тази област? Това очевидно е много важно, като имаме предвид основополагащата важност на свободата на мисълта, съвестта и религията. В пар. 4 от чл. 18 на Международният пакт за граждански и политически права (МПГПП) се казва: „Държавите – страни по този пакт, се задължават да зачитат свободата на родителите или на законните настойници да осигуряват религиозното и моралното възпитание на своите деца съобразно собствените си убеждения”. Нещо подобно се твърди и в ал. 2 на чл. 14 от Конвенцията за правата на детето: „Държавите – страни по Конвенцията, зачитат правата и задълженията на родителите или в зависимост от случая на законните настойници да осигурят ръководството на детето при упражняването на това негово право по начин, съответствуващ на развитието на способностите на детето”. Чл. 2 от Първия допълнителен протокол на Европейската конвенция за правата на човека гласи: „Никой не може да бъде лишен от правото на образование. При изпълнението на функциите, поети от нея в областта на образованието и преподаването, държавата зачита правото на родителите да осигуряват на своите деца образование и преподаване в съответствие със своите религиозни и философски убеждения”. Европейският съд по правата на човека през 1998 г. се е произнесъл по следния начин относно тълкуването на чл. 2 от Допълнителния протокол: държавата е длъжна да „защитава децата на някои родители от принудително религиозно или философско обучение, което няма за цел да предостави информация, но, обратно, цели да внуши на децата неприемливи вярвания” (3).
Основната мисъл по проблема как да се учи религия в училище и на трите фундаментални международни правозащитни договора е една и съща: не може да се допусне такава форма на религиозно обучение, която, първо, би принудила деца на атеистични семейства да учат религия по конфесионален начин, т. е. някаква форма на вероучение, и второ – недопустимо е да се преподава религия на деца, чиито родители не искат детето им да учи именно тази религия. Това изглежда саморазбиращо се, но си заслужава да се напомни, защото в нашата страна, рязко преминала от официозен атеизъм към също толкова официозна религиозност, изкушението да бъдат накарани и невярващите да повярват – чрез вероучение – е достатъчно голяма.
Заключение
Единствената форма на запознаване с религията, която отчита в пълна степен правозащитния стандарт за свободата на мисълта, съвестта и религията, както и правото на родителите да избират – до известна възраст – вместо малолетните си деца какво те да учат в областта на ценностите и мирогледа, без съмнение е неконфесионалното обучение по основи на различните религиозни системи. Общо взето, такъв е моделът, който предлага МОН. И противно на това, което твърдят някои православни писатели, този – неконфесионалният – модел на религиозно обучение е почти толкова разпространен в Европа, колкото и другия, конфесионалния. Разликата е, че на първия принадлежи бъдещето и че България по конституция е секуларна държава, докато конфесионалният модел е наследство дори не от 20, а от 19 и по-предишни векове. Пътят за повишаване на обществената роля на Църквата чрез въвеждане на вероучението в училище, т. е. с ангажимента държавата чрез принудата си да свърши това, което Църквата (не само Православната) не е свършила десетилетия, е път за никъде.
Ще ми се да завърша с цитат от един американски автор, който иска да осмисли ситуацията в САЩ, където, както е известно, Първата поправка към Конституцията забранява преподаването на религия в обществените училища и които, въпреки това, а може би точно поради това, са всеобщо признати като най-религиозната страна в света: „Училището може да поддържа изучаването на религия, но не и изповядването на религия в него; то може да запознава учениците с всички религиозни възгледи, но не трябва да им натрапва нито един от тях; подходът към религията в училище трябва да бъде насочен към обучение, а не към индоктринация, задачата на училището се заключава в това, да разкаже на учениците за всички религии, но не да ги обръща в каквато и да е от тях; подходът към религията в училище следва да е академичен, а не набожен; в училище трябва да се разказва на децата за това, в което вярват хората, но не бива да бъдат учени децата в какво те са длъжни да вярват; в училище трябва да се стремим към това учениците да знаят за различните религии, но не бива да ги тласкаме към приемането на коя и да е от тях”(4).
Всички права запазени – Свобода за всеки © 2008
Емил Коен е роден на през 1951 г. Завършил е философия и социология в СУ “Климент Охридски”. Член-основател на Българския Хелзинкски комитет от 1992 г., и понастоящем член на Управителен съвет. От февруари 1994 г. е председател на основаната от него Фондация “Толерантност”, която се занимава със защита на религиозните човешки права на българските граждани. Фондация “Толерантност” защити много преследвани заради религиозните си убеждения хора по време на кампанията срещу т.н. “секти” през 1993-1998 г. включително и чрез дела пред ЕСПЧ в Страсбург и в сътрудничество с БХК.
Бележки
_____________________
1. Цитат по изследването на „Отворено общество” – Будапеща “Religion and Schooling in the Open Society – A Framework for Informed Dialogue”, Ljubljana, 2004, достъпно в Интернет на http://www.soros.org/initiatives/esp/articles_publications/publications/relign_20041201/
2. Източникът на данните е същото цитирано по-горе обширно изследване на „Отворено общество” – Будапеща.
3. Цитатът е направен по вече приведеното изследване.
4. Цитатът е от американския автор J.V. Panoch, цитиран по вече цитираното изследване.
