Въпросът за законите за речта на омразата и свободата на словото е много актуален.
Последните трагични събития по цял свят запалиха отново дебат, който съществува в международното право в областта на правата на човека през последните шестдесет години.
Преди месец (през септември 2012 г. – б. р.) ислямистите в целия Близък изток започнаха бурни протести срещу американците, за които се твърди, че са в отговор на тринадесетминутен видео материал в YouTube, който обижда пророка Мохамед.
Посолствата на САЩ в Египет и Либия бяха щурмувани, при което няколко души бяха убити, включително американският посланик Стивънс.
Вината за голяма част от това насилие и убийство се прехвърля на видео материала и съответно на хората, които се твърди, че обиждат Мохамед.
Много хора изказват мнение, че причина за породеното насилие е свободата на словото, която поради това трябва да бъде по-ограничена.
Така например, в отговор на бунтовете генералният секретар на ООН Бан Ки Мун заяви:
“Всички човешки същества имат неотменимото право на свобода на словото, свобода на събранията. Това са основни права. Но в същото време, човек не следва да злоупотребява със свободата на словото. Свободата на словото трябва да бъде гарантирана и защитена, когато се упражнява за обща справедливост, за обща цел. Когато някои хора използват тази свобода на словото, за да провокират или да унижат нечии други ценности и вярвания, не може да бъде осигурена защита по същия начин”.
Бих искал да изследвам такъв един начин мислене – представата, че свободата на словото трябва да се разрешава тогава, когато се явява “безобидна”.
Събирателното име, дадено на речта, която е обидна или засягаща някого, е “реч на омразата”, и много хора смятат, че такава “реч на омразата” трябва да се счита за незаконна.
Съществуват обаче няколко проблема в тази връзка, и тук ще разгледаме три от тях:
-
- 1. Никой не знае какво представлява речта на омразата;
-
- 2. Законите против речта на омразата имат много тревожно минало;
-
- 3. Законите против речта на омразата дават широка възможност за злоупотреба.
Никой не знае какво представлява речта на омразата
Най-напред, няма начин да се знае какво в действителност представлява така наречената “реч на омразата”.
Един скорошен документ на Европейския съд по правата на човека признава, че “няма общоприета дефиниция на … “реч на омразата”, 1 а предишен документ отбелязва, че даването на определение на речта на омразата е трудно, тъй като тя може да бъде “прикрита зад изявления, които на пръв поглед може да изглеждат рационални или нормални”.2
Така, съгласно споменатите документи, предназначени да обяснят закона и да го направят лесно разбираем, понятието “реч на омразата” е без дефиниция, трудно за определяне, и понякога може да изглежда рационално и нормално. Дали именно това бихме искали да бъде криминализирано в закона?
В друг документ Агенцията на Европейския съюз за основните права дори заяви, че: понятието „реч на омразата”, [може] да включва широк спектър от вербални действия, [включително] публични изказвания, които показват неуважение”.3
И както видяхме, генералният секретар на ООН е готов да забрани реч, която “може да засегне или унижи нечии ценности и вярвания “.
Хората може с готовност да предприемат забрана на речта на омразата, но проблемът е, че никой не знае какво представлява тази реч. Това прави законите за речта на омразата изключително опасни.
Законите за речта на омразата имат притеснително минало
На второ място, законите против речта на омразата имат притеснителна история, която следва да бъде взета предвид от съвременните привърженици на криминализирането на речта.
Докато закони, ограничаващи речта по един или друг начин, е имало в продължение на векове, повдигането на въпроса за забраната на “речта на омразата” на международно ниво става в края на четиридесетте години, веднага след Втората световна война.
По това време са съставени три основни международни документа за правата на човека: Всеобщата декларация за правата на човека, Международният пакт за граждански и политически права и Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация.
Историята на създаване на всички тези документи показва, че доминиращата сила, стояща зад ограничаването на правото на свобода на словото чрез законодателство в областта на правата на човека, са нациите, управлявани по това време от комунисти: Съветският съюз и неговите съюзници.
“Свободата на печата и свободата на словото не биха могли да служат като претекст за разпространяване на възгледи, които тровят общественото мнение.” – Александър Богомолов, 1947 г.
Югославия, 1961 г.: “Важно е да се потискат проявите на омраза, които дори да не водят до насилие, съставляват унижаване на човешкото достойнство и нарушение на човешките права.”
Чехословакия, 1965 г.: “Делегацията ни е пламенно посветена на свободата на словото, но не и когато с нея се злоупотребява в услуга на нечия омраза”.
Когато се стигна до гласуване на член 20, ал. 2 от Международния пакт за граждански и политически права, който гласи, че: “Всяко проповядване на национална, расова или религиозна омраза, което подбужда към дискриминация, враждебност или насилие, се забранява със закон“, нациите, управлявани тогава от комунисти, бяха тези, които гласуваха в подкрепа на разпоредбата, а либералните демокрации гласуваха против нея.
Разбира се, днешните закони за “речта на омразата” не могат да бъдат отхвърлени, просто защото за първи път са въведени чрез съгласувания натиск на тогавашните комунистически нации.
Въпреки това, фактът, че режимите на всички тези народи напълно се сринаха и бяха доказано тоталитарни по своята същност, морално пропаднали, и едни от най-големите нарушители на човешки права в историята, би трябвало най-малко да буди подозрение у съвременните поддръжници на законите за “речта на омразата”.
Ясно е, че преди 50 или 60 години тогавашните комунистическите нации решително са заставали в полза на законите срещу речта на омразата, защото това дава право на държавата да цензурира речта. И докато разпоредбите за правата на човека имат за цел да ограничат държавата и да дадат повече права на гражданите, законите за речта на омразата правят точно обратното – затова и те са инструмент на тоталитаризма, а не на свободната демокрация.
Законите за речта на омразата дават широка възможност за злоупотреба
На трето място, всички закони, които криминализират обидната или засягаща реч, създават широки предпоставки за злоупотреба и оказват сериозно влияние върху религиозната свобода. И това е именно, което се случва днес в Европа.
Позволете ми накратко да дам някои примери за места, на които законите за речта на омразата са довели до ограничения спрямо свободата на словото и свободата на изразяване.
Редица проповедници във Великобритания са били арестувани от полицията заради така наречената “реч на омразата”.4
Какво е тяхното престъпление? Просто проповядват, позовавайки се на Библията. Дали проповядват на противоречиви теми? Да, така е. Но означава ли това, че само безобидното проповядване следва да бъде разрешено?
Такъв е случаят на Дейл Макалпайн – уличен проповедник, арестуван за “реч на омразата”.
Случаят приключи, като полицията се отказа от повдигнатите срещу него обвинения, а впоследствие беше осъдена за неправомерно задържане.
Друг случай е този на Аке Грийн – църковен служител, осъден първоначално за враждебна реч.
Епископ в Ирландия беше обвинен в подбуждане към ненавист, заради проповед, в която се споменава за все по-„безбожната култура” на Ирландия. Един атеист се оплакал в полицията, че проповедта била враждебна спрямо онези, които не споделят църковните цели, и полицията започна разследване, което после беше прехвърлено на прокуратурата.5
Друг епископ в Испания беше разследван през април тази година за проповед за Разпети петък. Той споменал различни грехове, които засягат испанската култура, в това число хомосексуалното поведение, и това беше достатъчно да предизвика протести срещу него, призиви за подаване на оставката му, както и жалба до полицията.
Но не само уличните проповедници или църковните служители са засегнати от законите срещу речта на омразата – те засягат всеки християнин.
Миналата година, например, собственик на кафене беше разследван от полицията заради показване на библейски стихове на стената в собственото си кафене.6
Но може би един от най-тревожните случаи в последно време е този на Бен и Шарън Вогелензенг. Те бяха арестувани след разговор с гост, отседнал в техния хотел.
Бен и Шарън, от една страна, и тяхната гостенка имали оживен дебат на религиозна тема, като всяка от страните отстоявала мнението, че тяхната религия е правилна. Няколко дни по-късно гостенката се оплакала в полицията и Бен и Шарън бяха арестувани и обвинени за обида с думи или поведение.
След разследване в продължение на повече от година, в крайна сметка съдът престана да се занимава с делото, и Бен и Шарън бяха оправдани, но междувременно бизнесът им беше разрушен и не успяха да го възстановят. Един разговор и една фалшива жалба имаха за резултат опустошаването на човешки живот.7
След приключване на делото Шарън Вогелензенг заяви следното: “Много хора смятаха, след като сме спечелили в съда, всичко ще бъде наред. В действителност това ни доведе до ръба на унищожението, така че за нас изобщо не беше победа”.8
Има много такива примери. В току-що завършената от мен книга по темата са разгледани подробно над 30 различни подобни случая.
Законите за речта на омразата са много опасни. Никой не знае какво е реч на омразата, законите за речта на омразата имат притеснително минало и дават широки възможности за злоупотреби.
Истинско зачитане на свободата на словото
Резултатът от разпоредбите за “речта на омразата” е ограничаване на основните права на свобода на словото, свобода на изразяване и свобода на религията.
Вместо да дават свобода за изразяване на несъгласие и да позволяват воденето на истински дебат и свободен обмен на идеи, законите за “речта на омразата” изключват дискусията и създават апострофиращо вето.
В крайна сметка се създава смразяващ ефект, което води до автоцензура и превръщане на обществото в свръхчувствително.
Сегашната тенденция към неяснота в законите за “речта на омразата” доведе до нов тип инквизиция.
Тези, които изразяват непопулярно мнение или такова, което е встрани от политически коректната общоприетост на европейското общество, могат да загубят работата си, да бъдат глобени или дори да се окажат в затвора.
Ако свободата на словото и на изразяването е наистина основно право, както твърдим, че е, трябва да избягваме субективните и неясни определения, които са предпоставка за злоупотреба и манипулация.
Наказателното право не следва да се използва, за да се предотврати изразяването на “негативни мнения” или за ограничаване на т. нар. “обидни” изказвания.
Нужно е силно да се противопоставим на всякакви опити за ограничаване на свободата на словото чрез използване на така наречените закони срещу “речта на омразата”, не само, за да могат християните свободно да проповядват Евангелието, но и в полза на цялото общество.
Всички права запазени – © 2012. Цитати до 200 думи от настоящия текст могат да бъдат разпространявани само с коректно посочване на авторството и първоизточника. Поставянето на линкове към статията е без ограничения.
За разрешение, пишете на editor@center-religiousfreedom.com.
Пол Колман служи като правен съветник в Alliance Defending Freedom (Алианс за защита на свободата) във Виена, Австрия. Наскоро бе публикувана книгата му относно заплахата за свободата на словото, идваща от така наречените „закони за речта на омразата“. По-рано господин Колман е работил като юридически съветник към „Християнска загриженост“ (Christian Concern) и „Християнски Правен център“ (Christian Legal Centre) – две британски организации, създадени да защитават ценността на живота, брака и семейството и християнските свободи. Освен че участва в дела в защита на правата на християни, Пол пише статии и редовно участва в дебати по телевизията и радиото.