{loadposition user10}
Определението “посткомунистически” заема ключово място в обяснението на обществото, в което живеем. Сякаш нищо не описва по-добре от “посткомунистически” политическия живот, публичната администрация, икономическите реалности, съдебната система или състоянието на човешките права в България след падането на тоталитарния режим. Това определение ни напомня, че във всички тези области други общества, не преживели комунизма, които не са “посткомунистически”, имат качествено различна действителност. Същевременно внимателно следим знакови събития (приемането ни в НАТО и Европейския съюз) или ежедневни проявления (продължаващият десета година икономически ръст, увеличението на сериозните компании на пазара, нарастващите инвестиции в икономиката), които да ни уверят, че все по-малко сме “посткомунистическо” общество, че преходът е свършил, че не сме вече толкова различни от страните, които са имали щастието да се разминат с комунизма, че най-сетне сме свободни от последствията на нашето близко минало.
Накратко определението “посткомунистически” е натоварено с негативните асоциации за нещата, които са следствие на тоталитарното минало, описание на прехода, обяснение на аномалиите в България. Точно по тази причина в първия момент заглавието на броя, зададено от редакторите на “Свобода за всеки”, леко ме стъписа. В моето съзнание Евангелската църква не е свързана с определението “посткомунистическа”. Като част от Евангелската църква съм свикнал да мисля за нея на първо място в контекста на нейното призвание – “стълб и подпорка на истината”, “Тяло Христово, изпълнено с Неговата пълнота”. Като апологет на Евангелската църква изтъквам нейната същност на “Божий народ, членове на Божието семейство, Божие обиталище”. Естествено като критичен човек се сблъсквам с различни по вид принципни слабости или конкретни провали в днешното битие на евангелската общност. Несъмнено от библейски времена, през цялата история, както и днес, в различните страни съществуват специфични проблеми и противоречия, които християните индивидуално и християнските общности като цяло преодоляват, или в които се провалят. Тези, характерни за християните предизвикателства, обикновено осмислям в светлината на същностната парадигма за греха и Изкуплението, еднакво валидна за всяка историческа епоха и всяко общество. Така поставена обаче, темата ме провокира да мисля в каква степен проблемите на Евангелската църква през последните години са резултат именно на посткомунистическия период, в който живеем, както и кои са явленията в живота на църквата, във връзка с които можем да говорим за “посткомунистическа” църква.
Влиянието върху Евангелската църква на режима на регистрации на религиозните общности в България
Отношението на държавната власт към Евангелската църква неизбежно се отразява върху облика и действията на църквата. Както е известно, преобладаващата част от евангелските християни в България принадлежат на петдесятното движение. Самото петдесятно движение скоро след създаването си се разделя на две течения – Съюзът на Евангелските петдесятни църкви (СЕПЦ) и независимото петдесятно движение. Една от основните специфики на независимото движение е отказът от всякакви опити за признаване на църквата от държавната власт. Този отказ е сполучливо описан от дългогодишния ръководител на църквата п-р Павел Игнатов като административно неподчинение: “Административното неподчинение още е и съзнателен отказ от закони и наредби, които светската власт е наложила и чрез които ръководи и регулира църквата”1. Тази позиция на църквата е и една от основните причини за отделното и съществуване от СЕПЦ. Репресиите от държавната власт променят разбирането на църквата по въпроса и ръководството й отчаяно се стреми към регистрация. Това става възможно след падането на комунистическия режим и през 1990-1991 г. независимото петдесятно движение се трансформира в две регистрирани вероизповедания – Българска Божия Църква и Обединени Божии Църкви. Без да коментирам ползите или вредите от такава промяна, безспорен факт е, че държавната политика успява да повлияе върху облика и самосъзнанието на една съществена част от евангелската общност.
Друг типичен пример за такова влияние е промяната в Закона за лицата и семейството през 1994 г. Същината на промяната е, че “юридическите лица с нестопанска цел, които извършват дейност, присъща на вероизповедание, или осъществяват религиозна или религиознопросветна дейност, се регистрират след съгласие на Министерски съвет”. По силата на тази разпоредба на 36 евангелски църкви и пара църковни организации е отнет статута на юридическо лице.2 За да съхранят по някакъв начин своята дейност, тези църкви са принудени да се запишат като поделения на регистрираните като вероизповедания евангелски църкви. Това на свой ред довежда до обезличаване на регистрираните евангелски църкви като верски общности и свеждането им до клуб за регистрации с цел избягване на репресии и съхраняване на статута на юридическо лице.
Тази ерозия на верската общност довежда до последвалия бум на нови евангелски деноминации след промяната в Закона за вероизповеданията през 2003 г., според която регистрацията на нови изповедания е прехвърлена от Министерски съвет към съда. На практика в част от съществуващите до промяната от 2003 г. евангелски изповедания е налице загуба на идентичност и лавината от новорегистрирани църкви е именно проява на търсенето на идентичност и реална верска общност. Така за по-малко от две десетилетия виждаме как политиката по религиозните въпроси на посткомунистическата държава влияе върху структурата и съдържанието на Евангелската църква.
Влияние на икономическата криза върху Евангелската църква
Друг съществен фактор, влияещ върху Евангелската църква, са ограничените финансови възможности на българското общество. Основната тежест в издръжката на болшинството евангелски църкви в годините на прехода беше поета от западни, предимно американски църкви. Болшинството от построените молитвени домове, пастирските заплати, обучения и пътувания, евангелските образователни институции, пара църковните организации са факт благодарение на помощта на западните християни и църкви.
Наред с многобройните ползи от тази дейност са налице редица отслабващи църквата последици:
1. Създадоха се български поделения на западни деноминации по абсолютно изкуствен начин, като местни църкви буквално бяха “закупени” от съответните “мисионери”;
2. Стигна се до ситуация в голяма степен успехът на църковните ръководители да зависи от способността да се набират средства от западни спонсори;
3. В редица случаи автентичното верско убеждение на дадена евангелска общност беше “пожертвано” с цел спечелване помощта на определена западна мисия или църква;
4. Губи се връзката между църковните членове и техните пастири и ръководители, отслабва значението на общото събрание на църковните членове за сметка на отделните ръководители, които чрез своите действия успяват да обезпечат притока на финанси за нови проекти;
5. Създадоха се предпоставки за безотчетно и безотговорно изразходване на средства, далеч от контрола на дарителите, при липсата на контролиращ фактор на местно ниво.
Накратко финансовата криза в България доведе до разрушаване на естествения модел за финансиране на Евангелската църква и редица изкривявания в тази област.
Влияние на бившите тоталитарни служби върху Евангелската църква
Говорейки за връзките на Евангелската църква с Държавна сигурност по време на комунистическия режим, п-р Павел Игнатов пише: ”По отношение на силовите организации, МВР и Държавна сигурност идеята беше постепенно да се наложи двоен стандарт. В това влиза пълна защита на интересите на църквата, да се опазят ценни водещи братя от репресии, да не се допусне отстраняването им от църковна дейност, да се предотврати обезглавяване на ръководството на църквата. За да се избегне това, трябваше да се дава дезинформираща информация. Маловажна и знаеща се от всички информация. Неизбежна информация. И в същото време – да се дават действителни доказателства за родолюбие, като се прикриват факти, които могат да рефлектират негативно върху водачите на църквата.” 3
Въпреки че необходимостта от такива действия по времето на режима изглежда оправдана, след падането му, водачите на Евангелската църква не намериха откровеност и смелост да оповестят пред евангелската общност истината и подробностите за тези контакти. Вместо това на евангелските християни от една страна им се налага да четат компроментиращи материали, написани не обективно и без да се държи сметка за всички факти от огорчени автори, или да се задоволят с липсата на каквото и да е обяснение за връзките на църковни ръководители с Държавна сигурност в миналото. Липсата на честен диалог по този проблем тепърва ще има сериозни последици върху Евангелската църква.
Евангелската църква и свободата на вярата
Евангелската църква онтологически е пазител на Божието Слово и учител на истината. В тази светлина свободата на вярата има по-различен смисъл за евангелския християнин, сравнено с либералната секуларна концепция. Евангелската църква е призвана да опровергава и да дебатира с определени постулати в нехристиянските религии и в новите религиозни движения, както и ясно да посочва и да нарича с истинското му име греха на хомосексуализма, културата на аборта и редица други приемливи за либералното общество явления. В този смисъл Евангелската църква не може да бъде толерантна в популярния днес смисъл на думата. В какво вярваш, какви са твоите етични стандарти в областта на семейството са въпроси, които за евангелската църква няма да изгубят своята стойност и винаги ще предхождат по важност съвременните изисквания за толерантност.
От друга страна за Евангелската църква свободното, непринудено от външни фактори, изповядване на вярата в Христос е ценност от най-висш порядък. За Евангелската църква няма стойност вярата, която е предизвикана от желание за привилегия или от страх от загуба на благосъстояние, каквато неизбежно имаме винаги, когато определена религия придобие статута на задължителна държавна идеология. Именно тук е пресечената точка между ценностите на Евангелската църква и либералното общество. Евангелската църква схваща свободата на вярата от една страна като възможност свободно да търси и достига до истината, да учи и изявява Христос, а от друга – като предпоставка хората, водени единствено от случващото се в тяхното сърце и осъзнаваното в техния ум, да се присъединяват към църквата и да остават в нея. Тази позиция на Евангелската църква я превръща в сигурен защитник на свободното общество. Последователното и честно отстояване на този принцип утвърждава истинския облик на църквата и изличава допуснатите деформации през посткомунистическата епоха. Всички права запазени – Свобода за всеки (с) 2007
Момчил Петрове завършил История в СУ “св. Климент Охридски”. Защитава магистърска теза на тема “Протестантството в България между двете световни войни”. Пише за Института за българска протестантска история. Евангелски християнин от 1991 година. Работи в икономическата област. Женен от 1994 година, с две дъщери.
Бележки
1 Павел Игнатов. Проблеми на евангелизма. София, 2006, с. 245.
2 Състояние на религиозната свобода в България след 1989 г. София, 1997, с. 18,19.
3 Павел Игнатов. Безкръвното гонение на църквата. София, 2004, с.122.
