{loadposition user10}
Евангелските християни, които наброяват по-малко от един процент населението в България живеят и вярват в среда, където свободата на съвестта и вероизповеданието са поставени на ежедневно изпитание. За това има няколко причини; те са: (1) преобладаващият езическо-атеистично-материалистичен светоглед (2) назначената от властите, като доминираща религия в България, православна църква (3) богословските и практични различия между евангелисти и православни, и (4) незначителността на протестантската църква като процентна маса от населението.
Като малцинство евангелските (често наричани и „протестантски”) църкви неизбежно са подложени на натиск от окръжаващата култура и обществена нагласа. В условията на пост-комунистическата българска реалност този натиск се отразява и на ролята на протестантите като участници в изграждането нa своята духовна свобода, както и тази на обществото. Обвинението в „сектантство” продължава и до днес да тегне над тази християнска конфесия в България. Това обвинение е инспирирано от идеологемата, че православната църква е единствената истинска църква и че всички християни, които не са православни, са се отделили от нея, в незачитане на оторизираната божествена институция. Негативното отношение към протестантската църква е подклаждано и от политически апетити, които виждат в православието удобна идеология за ултра-националистическия идеал.
Фактор все още е и неугасващото присъствие на войнстващия атеизъм в публичната реалност. Идеолозите на атеизма продължават да се подвизават като научни работници, компетентни по въпросите на вярата (виж статията на Беров). Тези гласове, подкрепени от медии, които информират обществото с репортажи, базирани на мнения и задания, а не на безпристрастно представяне на факти, изграждат отношение на подозрение, неразбиране и неприязън към евангелските общности. (Между другото това положение не е по-различно и в другите „православни” нации: Сърбия, Гърция, Румъния, Русия).
Въпреки това обобщение не можем да не отбележим и значителния напредък на България в последните години в гарантирането на свободата на вярата за протестантските християни, включително и по-задълбоченото разбиране на евангелското богословие от страна на държавата и някои представители на православието.
Разбира се Евангелската църква има и своите вътрешни борби и противоречия. Те са на богословска основа, междуличностна основа и в резултат на стремеж към утвърждаване на позиции в общността. Евангелската църква е наследила от комунизма и неразбиране за практичното значение на категорията „истина” в много случаи. Спорно е и доколко евангелската практична еклезиология, практикуването на „църква”, се различава от обществено-приетия модел за църквата като йерархия и бюрокрация. Често общественото отхвърляне кара евангелистите или да се изолират, или да възприемат тоталитарни модели на лидерство, което наистина ги кара да приличат на окултни секти или обратно – прекалено да се идентифицират с окръжаващата културна среда, което ги прави беззъби и неефективни в устояването на собствената вяра и позиция.
Като цяло идеята за свобода на съвестта и разделянето на църква от държава е много по-присъща на евангелската доктрина, отколкото на тази на православието или войнстващия атеизъм. Но възможно ли е евангелската общност да устоява принципите на свободата, ако вътре в себе си тя не ги е възприела като ценност?
Всички автори в този брой на Свобода за всекиса евангелски християни и са представители именно на това поколение на вярващи, изградени като такива в периода след падането на комунистическия режим в България. (Единствено Теодор Ангелов е дългогодишен лидер в баптистката деноминация от времето на комунизма.) Статиите в този брой са писани смислено, прямо и ангажирано. Това ги прави интересни, освежаващи и насърчителни – свободата не е чужда за евангелските мислители в съвременна пост-комунистическа и пост-модерна България.
Момчил Петров вижда влиянието на пост-комунизма върху евангелската църква и икономическите и политически промени, които въздействат и на църквата. Той повдига и въпроса за нуждата от откровено и честно вникване в миналото на църквата от времето на комунизма. Интересен момент в статията е цитатът от книга на противоречив евангелски лидер, който се опитва да даде приемливо обяснение защо е сътрудничил с тайната комунистическа милиция в ущърб на църквата. Не можах да избягам от впечатлението, че цитираният от г-н Петров автор вижда съмнителния морален избор за сътрудничество с враговете на вярата като духовен подвиг. В заключението си Момчил Петров дава ясно обяснение къде е пресечната точка между евангелската църква и гражданската свобода.
Димитър Лучевпроследява възхода на евангелската църква в ранните 1990 и сериозната съпротива от страна на партията на социалистите (бившите комунисти) и на православната църква срещу разрастването на евангелската библейска вяра. Авторът дава недвусмислено значението на евангелското християнство, неговата цел – връщане към библейското християнство и библейската вяра. Г-н Лучев не се колебае да опише конфликта, който тази тенденция налага – православната църква и комунистическият атеизъм не одобряват проповед от такъв тип. Димитър Лучев дава яснота за това как евангелските християни възприемат българския преход от комунизъм към свободно общество и поставя задачата пред българската евангелска църква – да бъде сподвижник на свободата на вярата и съвестта.
Христо Беровразглежда сгъстено четирите български конституции и тяхното отношение към свободата на религията и свободата на съвестта. Откроява се ясната тенденция – Българската конституционна история е обвързана с налагането на ограничителен модел на свобода на съвестта и религията.
Георги Бакаловпоставя въпроса за нуждата от вътрешна реформация на евангелската църква, без да избягва да спомене конфликта между евангелските общности и обществено и държавно мнение. Въпросът за реформацията стои и пред обществото, и той е свързан със способността на евангелската църква да бъде носител на свободата на избор на вяра.
Теодор Ангеловдава в сбит вид протестантското богословие за отношенията църква – държава и свобода на религията. Въпреки че статията не отговаря директно на въпроса, който поставихме, счетохме, че тя може да служи като препратка на читателя за сверяване на това как евангелската църква схваща идеята за отношенията църква – държава, исторически и богословски.
Така статиите на Петров, Лучев и Бакалов ще са интересни като директен поглед върху ролята на пост-комунистическата евангелска църква и свободата на вярата. Статиите на Ангелов и Беров представят един различен поглед върху темата като третират това кое е допринесло за изграждането на българското евангелското мислене по въпроса.
Включете се в диалога с вашето мнение. Вашите бележки по темата и материалите в този брой могат да бъдат публикувани в секцията „Коментари”.
Пишете на editor@center-religiousfreedom.com
