{loadposition user10}
Днес посттоталитарното общество на България е изправено пред две алтернативи по отношение на третирането на религиозните общности в страната и въобще по отношение на религията като цяло.
Единият път е връщане назад към модела на религиозния монополизъм. Модел, утвърден в далечната история на страната ни, в който България се е самоопределила като християнска държава и не просто християнска, но православна, посочвайки Православната църква за ексклузивен представител на християнството в страната. В този случай държавата би дала на Православната църква не само правото да се нарича „българска”, а и привилегията да бъде „БЪЛГАРСКАТА църква”, в замяна на което БПЦ би препотвърдила правото на българите да се наричат православни християни. Това неизбежно би довело до нова форма на тоталитаризъм в държавата, но този път от религиозно естество.
Другият път е пътят напред. Той е пътят на религиозния плурализъм, в който (подобно на останалите развити държави) България би трябвало да се самоопредели като „светска държава” и въпреки своето религиозно наследство, без пристрастие да даде не само свобода на различните религиозни общности, но и равни права и равни задължения на всички тях. В такъв случай никой не би имал монопол над вярата на българите, и между различните вероизповедания и отделните традиции в тях би се създала култура на приемственост, равнопоставеност и търпимост. А колкото до това, какви точно ще бъдат българите в своята верска ориентация, това ще бъде личен, а не общонароден избор.
Решението за това, по кой път ще тръгнем, трябва да не е само в ръцете на държавниците или на висшия клир, но да е и в ръцете на гражданското общество, което трябва да се научи както да има мнение по подобни въпроси, така и да го изразява. Настоящата статия е израз именно на моята гражданска и преди всичко на християнската ми позиция по въпроса може ли да има държавно християнство в нова България, което да определя каква точно е религията на българите.
„Нова” духовност
С падането на тоталитарния режим в България огънят на духовния живот, дълго и насилствено потискан по време на комунизма, се разгоря с пълна сила, но се разгоря в неочаквана посока. Много духовно търсещи българи не се насочиха към традиционално изповядваната православна вяра, а към десетките „нови” вероизповедания. В страната ни се изградиха стотици верски общности и храмове, като че ли далечни на консервативния българския дух. Традиционалната Църква като че ли загуби своята популярност, и за изминалите двадесет години доказа, че не съумява да се конкурира с по-малките и много динамични религиозни общности, които продължават да привличат все повече и повече последователи.
Но традиционната Църква има нещо, което те нямат – симпатията на властта! Благодарение на хилядолетното си присъствие по нашите земи Православната църква е пуснала дълбоки корени в държавата. А да се използва държавата, за да се въдвори ред в църковния живот, е много изкусително. В последно време ставаме свидетели как, от една страна, разкъсваната от вътрешни противоречия БПЦ започва да се „окопитва” и все по-агресивно да задвижва лостовете на властта с цел да потуши огъня по „чуждите” олтари и така да го възвърне в своите; от друга страна, държавата като че ли започва да чувства носталгия по „доброто старо време”, в което я е имало само нея – едната Църква, — и да толерира нейното дискриминационно отношение към всички останали верски малцинства.
Църква и държава осмислени чрез кризисно противопоставяне
По моему именно в светлината на растящото напрежение между религиозните общности, от една страна, и неадекватните опити на държавата да го овладее, от друга, е редно да ревизираме взаимоотношението между държавата и Църквата – взаимоотношение, което вече две хилядолетия продължава все така живо да ангажира вниманието на християните, и не само да подбужда редица въпроси и подвъпроси, но и да създава разногласия и противоречия в самото християнство.
Взаимоотношението държава – църква е изключително сложно. И държавата, и църквата са сложни реалности – два свята, два различни, макар и не взаимоизключващи се, светогледа и визии за организация на личния и обществения живот. Докато държавата е форма на самоорганизация на обществото, гъвкава и еволюираща, то Църквата е моделът на божествения порядък, в който както ценностите, така и целите са определени от Бога. И макар този модел да изглежда застинал във времето, той е модел от бъдещето, тъй като е модел, утвърждаващ един висш порядък.
Държавата, в своя стремеж за усъвършенстване, интуитивно и вътрешно се стреми (независимо дали го отрича) към модела, заложен в живота на Църквата, тъй като само Църквата съдържа модела, водещ човешкия живот (било то индивидуален или общ) към неговата битийна пълнота. Въпреки риска от прекалено обобщаване, все пак бих искал да изразя мнението, че многовековният опит на Църквата, както на Изток, така и на Запад, показва, че симбиозата между държавата и Църквата по-скоро е водила до опорочаване на християнството, отколкото до одухотворяване на държавата.
Историческа ретроспекция и съвременната реалност
Сама по себе си Църквата не притежава силата да претвори държавата в Царство Божие, макар че на различни места са правени такива опити. Това никога не е било амбиция на Христос, нито на неговите апостоли. В интерес на истината, в първите няколко века от съществуванието си Църквата не се е опитвала да „проникне” и „завладее” Империята. Християнството не е било „одържавено” по своя воля или настояване. Това се е случило в резултат на политически решения, взети от хора, които са прозрели, че на онзи етап от време християнството е носело силата и заряда да обедини разпадащата се империя, да й даде нов живот и виталност. Тяхното разбиране за естеството и мисията на Църквата е било и е под въпрос. Те са били по-скоро загрижени за благоденствието на държавата, отколкото за разпространението на Истината, вестител на която е Църквата. Предложението за „брак” от страна на държавата обаче е „главозамаяло” християнството, което след три века гонения сметнало, че подобна реабилитация е промисъл Божий. Но дали това е така, само Бог знае.
Онова, което е видно обаче, е, че бракът между държавата и Църквата е бил не „по любов”, а „по сметка”. Такъв брак не може да пребъде, да е вечен. Затова не би трябвало да бъде чудно, че в определен момент от историята държавата е поискала развод. Решила е да заживее самостоятелно. Макар това да е имало ефект на катаклизъм за Църквата, особено по отношение на нейното социалнополитическо влияние, схизмата между държавата и Църквата е подействала терапевтично на духовния църковен живот.
Благодарение на просвещението западноевропейските държави пък са се отърсили от своята нездравословна зависимост от Църквата. Там вече се говори за това, че светът навлиза в постхристиянска ера, но не защото християнството е надживяно, а защото неговото царуване посредством държавните институции е приключило, и защото демократичните принципи би трябвало да се прилагат не само към пазарната икономика, но и по отношение на вярата.
Поради факта, че тук, на Изток, нито държавата е преживяла същинско просвещение, нито Църквата се е реформирала, Източната църква все още не е преодоляла своите „месиански комплекси” и своето имперско мислене. Източната църква като че ли все още е във византийски плен и гледайки назад във времето, бленува за възстановяване на отминалата си слава, в която, по силата на държавни укази, постановления и наредби, е налагала волята си и е завладявала народи. Това време обаче безвъзвратно е отминало. Светът е променил своите разбирания, съзрял е.
Подобно нещо трябва да се случи и с Църквата. Тя трябва да осъзнае своето същинско място и ролята си в живота на обществото, да си даде сметка, че държавата не може да бъде средството за популяризирането на духовния живот. Духовният живот е свободен и не се регулира с външна намеса. Всеки опит на Църквата да възвърне своята позиция в държавата, да ползва държавния инструментариум и да царува с посредничеството на държавата е връщане назад към мрачното средновековие.
Това е опит държавата по нов начин и чрез нови форми да узакони „рязането на езиците и избождането на очите на еретиците”.
Измерения на християнската свобода
Християнството е религия на свободата, на свободната воля и личния избор – затова и християнството винаги е имало разнообразни проявления. Християнството е пълноводна река, която се формира от множество потоци. Има Една Свята Вселенска Апостолска църква, но в живота на тази Църква участват много църкви. Самата Църква не може да определи с абсолютна сигурност кое църковно общество участва в духовния живот на Църквата и до каква степен.
Рамките на Църквата и нейният живот са невидими, тъй като са в духа.
Духовният живот на тялото Христово е тайнство, в което не може да проникне (въпреки че е негов пряк носител) дори самата Църква, камо ли държавата. Абсурдно е да се призовава на помощ държавата, когато става дума за въпроси, свързани с единството на вярата и с това дали тя е автентична, или е фалшива. Борбата за единството на Църквата не е и не може да бъде мисия на държавата.
В почти всеки исторически момент от живота на Църквата е съществувала група от християни, които са били убедени, че духът на християнството е в противоречие с живота на държавата, че държавата като такава е проявление на човешката греховност и поквара, и затова трябва да бъде отречена. Тези вярващи, носещи духа на старозаветните пророци (последният от които е Йоан Кръстител), винаги са били преследвани не само от служителите на държавата, но и от онези християни, които са стояли зад държавата и нейните структури. Измъчвани и екзекутирани, в по-голямата си част мъченици, те са били апокалиптично настроени, виждали са края на историята, а оттам и края на всяка световна система, на всяка държава и държавност. Били са аскети и отшелници, отрекли се както от властта на държавата над душите им, така и от изкушенията, които светският живот би им предложил. Живеели са в отрицание и лишение, но в името на една по-велика от земното благополучие кауза – Царството Божие и неговата правда.
Христовата критика към властта на държавата
Разбира се, отношението против държавата има своите корени в учението на Христос и Неговите последователи. Христос е дошъл да прогласи идването на Божието царство, като в същото време твърди, че царството Му „не е от този свят”. Затова, както триумфалното влизане на Христос в Ерусалим, така и самият процес срещу Него, са изключително противоречиви. Христос е дошъл да изкупи човечеството от неговата греховност, да спечели сърцето на всеки човек, а не да измести тогавашните власти или да поведе Израел в бунт против Рим. Самият Пилат се обърква „що за цар е този дърводелец”. В крайна сметка Христос осъществява Своята мисия. Установява Своята власт и над юдеи, и над римляни, но Неговият трон е кръстът, на който бива разпнат. Този трон е най-великата критика към държавата, отправяна някога в историята.
Не кой да е, а самият сатана предлага на Сина Божи „всички земни царства” в замяна на поклон. Апостолите са знаели и са вярвали, че „целият свят лежи в лукавия”. Ранните християни с радост са приемали мъченическа смърт вместо да се поклонят на императора. Те са имали един цар – Небесният – и едно царство – Божието. Страстно са очаквали повторното идване на Христос и установяването на Неговото универсално владичество.
Христос нарича последователите си „светлина и сол на света”. Не означава ли това, че тяхната мисия е да просветлят и „овкусят” държавата, да я избавят от нейната греховност, като внесат духа на Христос в нея, като управляват „праведно и благочестиво” вместо онези, които биха се възползвали от позицията си и не само биха покварили себе си, но и народите, които управляват? Не би ли било чудесно, ако Църквата може да „възседне” държавата, както Христос седеше върху магарето в триумфалното Си шествие? Колко по-лесно би било Църквата да прокламира ценностите и идеалите си, да наложи своя морал върху хората, спечелвайки държавата!
Такова е мисленето на християните, които вярват не само в изкуплението на отделния човек, но и в изкуплението на държавата. Според тях Божията воля може „да бъде както на небето, така и на земята”, само ако християните се преборят с държавата и успеят да я убедят, че християнството трябва да бъде държавно християнство.
Според мен по-важните въпроси са не за или против популяризирането на християнството посредством помощта на държавата (тук винаги ще има разногласия), а какви са съвременните реалности, какви процеси протичат днес, накъде отива светът и къде е Църквата в цялото това движение?
Светът се глобализира, вследствие на което се плурализира. Границите изчезват в полза на живота в заедност. Светът преоткрива своето разнообразие и залагайки на уникалното и неповторимото, престава да вярва, че има само един начин да се обясни реалността. Вече не е нужно да си голям, за да си водещ. Не е нужно да си известен, за да бъдеш оценен. По отношение на християнството светът е преоткрил истината, че има едно Евангелие, но то е разказано от четирима евангелисти. Културата на съвременния свят е дала място под слънцето и на малките религиозни общности и движения. Приела е тяхната различност, дала им е възможност да се изразят.
В резултат на това традиционалните религии, както и техните традиционални представители, са поставени на равен старт с „нетрадиционалните”. Ако християнството наистина вярва в своята правдивост и в това, че точно то е носител на Абсолютната истина, то тогава не би трябвало да се безпокои от факта, че е поставено наравно с другите религии, и не трябва да търси съдействието на държавата в установяване на своето превъзходство. Християнството е дух и живот. Това е неговата сила.
Моделът, в който определена държава, с цел да се приобщи към други по-развити държави, е приемала християнската религия и разбира се, е посочвала Църквата, която да представлява християнството и да се ползва с извънредни привилегии, отдавна е разграден. Днес държавата отстъпва място на гражданското общество, което, от своя страна, води до толерирането на много по-голямо разнообразие, включително и в религиозен аспект.
Развитите демократични общества се определят като „светски”, но не защото отричат духовния живот, а защото в съвременния свят е дадено място на религиозна свобода. Ако една държава е наистина демократична, тя не може да демонстрира фаворитизъм.
Вписването на българската традиция в глобалните тенденции
Да, ние българите имаме своето културно-историческо и религиозно наследство – наследство, което не бива да загърбваме. Но наследството невинаги е тъждествено с бъдещето. Пред нас е бъдещето на един свят, в който микросветовете на отделните култури и религии се взаимопроникват. Този процес не може да бъде спрян. Той е необратим. Фактът, че християнството е било двигателната сила на определени цивилизации за почти две хилядолетия, не му дава право да отстоява териториите си войнствено, нападателно и агресивно. Да, „християнският свят” е проникнат от „чужди” религии и вероизповедания, но пък и християнството днес достига до места, до който никога не е достигало. И отново – ако християнството е „светлината на света” (в което вярваме), то мракът „не може да победи светлината”.
Която и да е църква, ако е със затихващи функции, не може да се вкопчи в държавата „като удавник за сламка” – по-скоро трябва да се реформира, да прозре реалностите, пред които е изправена, и да се приспособи към религиозния плурализъм на постмодерния свят. Всяко традиционално вероизповедание (в нашия случай това е Българската православна църква), трябва да се научи да води културен диалог с останалите нетрадиционални вероизповедания, а не да си решава сметките с тях, като използва посредничеството на държавата.
Новите времена изискват нови стереотипи на поведение, изискват много по-голяма толерантност към „другите”, по-голяма готовност и по-висока способност за водене на диалог, следователно и по-дълбока духовност. Именно затова Църквата трябва да погледне навътре към себе си, към собствените си ресурси, а не навън към държавата, смятайки, че държавата ще компенсира нейната неадекватност по отношение на достигането до хората. Църквата, а не държавата, има отговорността да отговори на техните духовни търсения.
В условията на развита демокрация държавата не може и не би трябвало да регулира верския живот по друг начин, освен като гарантира свобода на вярата и на нейното свободно практикуване, като съблюдава за мирното съжителство между различните религии и вероизповедания; да подпомага, а не да пречи, да бъде безпристрастна и справедлива. В същото време самите религии трябва да се помирят с вътрешното си разнообразие, да заживеят в мир със себе си, зачитайки както „своите по вяра” (които се покланят по различен начин), така и друговярващите.
След казаното дотук бих желал да обобщя, че пътят, който сме избрали, води напред, към разграждане на тоталитарния модел (който още измъчва съзнанието на обществото ни и все още се проявява в различни уродливи форми в политическия и в религиозния живот). Затова трябва да изберем да започнем активното изграждане на развито демократично общество, в което вярата и духовеният живот се радват на свобода. Всичко това води до мисълта, че разграждането на идеята за „държавна религия” е абсолютно необходимо, тъй като тази идея е архаична, напълно неприложима и неадекватна към нуждите и реалностите на съвременното общество.
Всички права запазени © 2009. Свобода за всеки
Димитър Лучев е роден през 1973 год. в семейството на атеисти. Преживява драматично обращение към Христос в началото на 1990 год. От този момент нататък посвещава живота си в служение на Евангелската църква. През 1999 г. завършва Европейската богословска семинария в Рудерсберг, Германия, а през 2003 г. получава магистратура по богословие от Богословската семинария в Кливланд, Тенеси (САЩ). Работи в християнско служение като пастир и преподавател по систематическо богословие.
