{loadposition user10}
На фона на разразилата се през последните два месеца нова държавно-политическа кампания за ограничаване на и без това ограничените права на хората с религиозни убеждения дискусията в този брой е навременна. За пореден път медиите ни представят фантастични, неадекватни гледни точки на политици за съществуването на някакъв български, „ултралибреален” законов режим на религиите и за течащото „погубването на душите на нашите деца от сектите”; държавни лидери се правят, че Европейският съд по правата на човека не съществува и решението му е такова на партиен конгрес, тоест нищо не значи и че конституцията важи само за религиозните хора, но не и за държавата.
На този фон, нито един от авторите не се впуска в злободневна критика на тези последни и до болка познати развития в обществената мисъл по въпросите на свободата на религията. Статиите, отчитайки реалностите, предлагат по-дълбок анализ на фактите и посоката, която следва от тях.
Атанас Кръстев обрисува драматичното разочарование от политическата промяна, „нереформиращата реформа” в българското общество. Тази промяна, изразяваща се до голяма степен в липса на радикално скъсване с идеите и практиката на тотолитаризма, води до законодателна и обществена визия на религията като креатура в служба на политическите страсти и структури.
Димитър Лучев поставя на изпитание всеки коловоз в ума на традиционния християнин или политическо-православният поддръжник на „държавната религия”. С исторически, библейски и съвременни култорологически аргументи г-н Лучев очертава посоката за развитие на отношенията църква-държава, в които и двете страни са печеливши и адекватни на стандартите на съвременното общество.
Костадин Нушев говори за трудния „процес на оттласкване от държавно-правния дуализъм на византийската симфония към църковно-обществено служение в системата на отворено демократично гражданско общество”. Тази гледна точка на православен богослов, до голяма степен не се различава от погледа на евангелския богослов Лучев, нито от този на полтическия анализатор и адвокат Кръстев.
Въпреки „навременността” на темата, изключителното качеството на мисълта и изказа в есетата в този брой стои някак неестествено и дори озадачаващо. Възможно ли е някой да разсъждава в такава дълбочина, честност и проникновение за неща като вяра, духовност, църковност, обществено политическо съзнание, и надежди, все категории, които са грубо профанизирани в общественото съзнание от политическата жажда за власт и медийната ненаситност за сензации? За наша радост, а и тази на читателите, статиите в този брой доказват, че въпреки силата на пошлия поток и клишираните умове, силата на мисълта и истините за вярата, държавата и свободата няма как да бъдат унищожени. Дори в крайно неблагоприятна медийна и умствена среда за демократично или духовно израстване, като тази в България.
Всички права запазени © 2009. Свобода за всеки
