{loadposition user10}
Изясняване на понятията
Преди да наченем разговор за сексуалната ориентация и за нейните християнски и секуларни измерения, добре е да изясним какво разбираме под тези термини и изрази, тъй като в днешно време смисълът на отделни думи и фрази може да се мени и хората да нямат едно и също разбиране за тях.
Какво е сексуалната ориентация? Отговорът на този въпрос най-често е оформен чрез понятията на психологията, макар на него да може да се отговори и от гледна точка на историята, антропологията, културологията, юридическата наука и т.н. „Сексуалната ориентация е продължителен процес на емоционално, романтично и/или сексуално привличане към мъж, жена или към двата пола. Сексуалната ориентация се отнася също така до усещането на човека относно неговата идентичност, основано на това привличане, на свързаното с него съответно поведение и на принадлежността към конкретно общество, което споделя същите чувства и усещания.“1 От тази гледна точка сексуалната ориентация е постоянна черта на човека, тя не е временно настроение или привличане към други хора като нещо непостоянно и изменчиво във времето: тя е в природата на човека и той израства с нея. Съществува и терминът „сексуално предпочитание“ (sexual preference), който може да съвпада със сексуалната ориентация, но психологията настоява двата термина все пак да се различават, тъй като вторият може да има и по-различен оттенък, например бисексуалният по идентичност човек може да предпочете повече единия пол, отколкото другия. При сексуалното предпочитание съществува някаква степен на избор, докато сексуалната ориентация не е избор на човека – тя му е дадена по рождение и се усвоява заедно с неговото развитие.
Съществува ли сексуална ориентация? Според нас тя не само съществува, но е и главен двигател на човешкото развитие. В християнски смисъл сексуалната ориентация се изразява в „тегленето“ на жената към нейния мъж и обратно, на мъжа към неговата жена.2 Сексуалната ориентация според християнското разбиране е привличането (по-точно казано, естественото, природното привличане) на жената към мъжа и на мъжа към жената. От тази гледна точка християнското измерение на тази ориентация се съзира в хетеросексуалната връзка между един мъж и една жена.
Какво е секуларното измерение на сексуалната ориентация? Най-напред трябва да припомним, че секуларизмът означава принцип на отделяне на религията от държавата (първоначално – на църквата от държавата) и че секуларното мислене не трябва да се отъждествява със светското мислене и светското или атеистичното разбиране за света и за човека. Настоящата работа разглежда християнските и секуларните виждания за сексуалната ориентация, без да посочва изрично какви са светските и атеистичните възгледи за нея. Но в интерес на истината трябва да се признае, че до голяма степен значенията на „секуларен“ и „светски“ съвпадат, тъй като историята ни посочва, че от времето на Просвещението насам секуларното мислене (включително християнското секуларно мислене) често се изражда в светско мислене, което в развитието си може да се смеси с атеистичното виждане за света и за човека.
Макар че първоначално секуларизмът се провъзглася от атеистите, сетне неговите положения започват да се приемат и от отделните християнски църкви, които възприемат принципа, че развитието на една християнска община без намесата на държавата в нейните дела е много по-успешно, отколкото животът на общината, подчинен на изискванията на държавата. Днес по-голямата част от християнските църкви по света вече са приели за напълно нормално и полезно за тях положението, че църквата трябва да води свой собствен живот без да приема каквито и да е условия от държавата или пък да ѝ се подчинява и да ѝ служи (както често е бивало в миналото, независимо от това какви са били различните степени на „симфония“ между църква и държава в отделните региони на света). Настоящата работа разглежда секуларното виждане за сексуалната ориентация като пост-християнско виждане за света и за човека, което невинаги съвпада със светското и атеистичното виждане за тях. В действителност, към днешно време ще видим някои християнски общини да приемат за християнско едно виждане, което е тъкмо светско и атеистично и което въпреки това те определят като „ново християнско“ или като „ново човешко-християнско“ виждане.
Сексуална ориентация и содомия
Известно е, че содомията е неестествено полово сношение (като за естествено се приема половото сношение между мъж и жена), например аналния или оралния секс или пък полово сношение с животни (т. нар. скотоложство). Като неестествена за човеците практика, содомията била наказуема в почти всички човешки общества, например още древен асирийски закон от 1075 г. преди Христа повелява, че който мъж осъществи полово сношение с дете от мъжки пол, той трябва да бъде скопен и да стане евнух. Хенри VІІІ въвежда закон през 1533 срещу содомията и всеки, който осъществява подобна „мерзост“ се наказва със смърт чрез обесване (законът е отменен едва през 1861 г.); подобни строги мерки са приети и в други европейски страни, както и в Америка и Канада.
В по-ново време обаче се забелязва обратната тенденция: криминализирането на содомията започва да се декриминализира, като в отделните страни се приемат все по-демократични и все „по-човешки“ закони, например Пиетро Леополдо Тоскански за пръв път през 1786 г. отменя смъртното наказание за содомия (и това е първият европейски владетел, който приема подобно „облекчение“ за своите граждани); през 1791 г. Френската революция зачерква содомията като престъпление, позовавайки се на принципа „няма жертва – няма престъпление“; в Англия содомията е декриминализирана през 1861 г., а болшевишката революция от 1917 г. легализира хомосексуализма (макар по-късно Сталин отново да го обявява за незаконен).
Въпросът за содомията и нейното отношение към сексуалната ориентация се изразява в „забравянето“ на факта, че содомията е грях, който Бог наказва със смърт (срв. библейската историята на Содом и Гомор, откъдето и идва названието „содомия“) или пък с беди за онзи, който съгрешава, и в приемането на сексуалната ориентация като чисто психологическо състояние, откъснато от общественото битие на отделния индивид (макар тя и да се проявява тъкмо в обществото). Въпросът се свежда и до промяната на ценностната система на хората от последните няколко десетилетия и приемането на редица човешки действия за естествени, за разлика от „противоестествените“ такива, според както традиционните общества са ги възприемали през предходните столетия. По този начин се наблюдава едно преплитане на разбиранията и на практиките, отнасящи се до содомията и сексуалната ориентация, при което се замъглява смисъла и на двете и към днешно време содомията почти не се употребява като термин, означаващ нещо противоестествено, а той е заменен от термините хомосексуализъм, ЛГБТ (лесбийки, гейове, бисексуални и транссексуални), „права и свободи“, като те всички придобиват положителен оттенък и дори тяхната практика се узаконява не само като естествена, но и като необходима за всяко демократично общество. С една дума, от нещо греховно и порочно, содомията (в днешното му разбиране като хомосексуализъм и други видове сексуализъм) се превръща в нещо положително и в практика, която трябва да бъде закриляна. Днес не само забравихме историята за Содом, но вече ѝ придадохме друг смисъл и нарекохме греха „човешко право.“
Сексуалната ориентация се разглежда като вродено отношение на половете един към друг, без да се прави разлика между онова, което в миналото се е считало за неестествено и греховно, и онова, което днес се приема за „право“ на човека. Содомията се е разглеждала като временен акт, а не като постоянна черта на даден човек, и към днешно време тя се разбира като осъществяване на даден сексуален акт като личен избор на човека, без това да е наказуемо от закона, ако при извършването на акта двамата „содомити“ са се съгласили с него (изключение прави скотоложството). За днешните законодателства е важен не грехът (според разбиранията на религията, т.е. на юдаизма, християнството, исляма и т. н.), а обществената значимост на дадено деяние и „зачитането“ на правата на всички хора, независимо от това дали те извършват греховни (от гледна точка на християнството) или противоестествени действия. Това е една от причините днес содомията почти да е излязла от речника на съвременните законотворци, които от друга страна все по-често и по-често говорят за сексуална ориентация, сексуална идентичност, ЛГБТ движения и форуми, премахване на дискриминацията срещу определени обществени групи (включително ЛГБТ) и т. н.
Християнското разбиране за сексуалната ориентация
Днес е трудно да се говори за християнско разбиране за сексуалната ориентация като единно или универсално определение на това разбиране преди всичко поради факта, че както отделните големи християнски общини (православна, римокатолическа, протестантска, англиканска и т. н.) имат нееднакво разбиране за основите на вярата, така те нямат еднакво отношение и към половите отношения между хората и към брачните връзки между тях. Докато римокатолицизмът е последователен в отричането на полови сношения извън брака (и определя такива сношения като греховни), православието в своята църковна практика допуска втори брак и днес дори допуска съжителство между мъж и жена дори и без да са сключили брак (като го допуска като „обещание за брак“), а в протестантските общини съществуват различни разбирания и практики за сексуалната ориентация, брачните отношения и „правата“ на ЛГБТ лицата. В настоящата работа когато говорим за „християнско разбиране за отношенията между половете и за брака,“ в действителност говорим за две главни „разбирания“ за тези отношения: библейското разбиране и практиката на християнските църкви от времето на основаването на Църквата и до последните няколко десетилетия преди настъпването на 21 век, т. е. така наречената „традиционна християнска практика“ по отношение на връзките между мъжа и жената и на брачното им съжителство.
Първото, библейското, разбиране, ясно ни говори за единствено възможното и богоустановено брачно отношение между хората: закрепена от Църквата брачна връзка между един мъж и една жена и полово сношение само в рамките на брака. Свещеното Писание ясно ни говори не само за брака, но и за прелюбодейството и за греховете, свързани с нарушаването на брачните връзки. От друга страна историята на Църквата също ни посочва подобно разбиране за отношенията между мъжа и жената и в отделните християнски общини (както в римокатолическата, така и в православната и протестантската община) практиката показва, че Църквата винаги е считала брака за свещен (т. е. осветен от Бога) съюз между един мъж и една жена, при което една от главните цели (но не единствената) на този съюз е продължаване на рода. В православната и римокатолическата църква този съюз има сакраментален характер, т. е. брачният съюз се разбира като тайнство, дадено на хората от Бога, при което Светият Дух освещава съчетаващите се и дава нужните им духовни сили за продължаващо християнско израстване в новите условия на брачно съжителство и отглеждането на децата.
Това разбиране за сексуалната ориентация (изразявана, както бе посочено по-горе, като „притегляне“ на жената към мъжа и на мъжа към жената) като влечение на мъжа към жената и на жената към мъжа и встъпването им в брак (в свещен съюз) ние наричаме християнско разбиране за половете и за брака. Правим това пояснение, тъй като днес за християнско се обявява и разбирането, че бракът е израз на любовта между двама човека, независимо дали те са от един и същи или от различен пол и решават да сключат брак (или „брак“, когато става дума за съюз между двама човека от един и същи пол). Няма съмнение, че любовта между мъжа и жената е основа на брака, но тя не е определящото в него: определящото е „притеглянето“ (привличането) между мъжа и жената и желанието за продължаване на рода, а любовта често идва наред с „притеглянето“ или пък след като младите вече се опознаят (особено като се има предвид старозаветната практика на „уреждане“ на брак от страна на главата на рода, след което двамата млади и на практика се влюбват един в друг и любовта става водеща в техните отношения). Днешното разбиране, че в брака любовта стои над всичко (като се злоупотребява с християнското разбиране за любовта) довежда и до практиката християни-хомосексуалисти да сключват брак, защото, видите ли, се обичали. Това разбиране ние наричаме нехристиянско.
Секуларното разбиране за сексуалната ориентация
Както посочихме, секуларното мислене бива два типа: светско и атеистично, при което атеизмът иска да отстрани Църквата от обществения живот и да я остави да функционира само като лична и частна инициатива на вярващите в рамките само на своите общини, и християнско, при което църквите настояват държавата да не се намесва в нейните дела и те да преуспяват в мисията си по разпространение на евангелието „до край земя“. Първият тип секуларизъм е антихристиянски, а вторият е християнски, при положение, че съответната църковна община намира възможности за осъществяване на своята мисия тъкмо в дадено общество (дадени общества), а не само цели да проповядва някаква доктрина или богословие. От тази гледна точка секуларизмът има и различни разбирания за сексуалната ориентация и въобще за отношенията между светското и християнското в живота на обществата по света.
Атеистичният секуларизъм настоява, че условията на пълно отделяне на Църквата от държавата способстват за най-пълно приложение на „изконните“ права и свободи на хората в едно общество (в една държава). Този секуларизъм твърди, че Църквата дълго време е осъществявала монопол върху съзнанието на хората и върху практиката в държавите и че е време човеците сами да определят кое е ценностно и кое не е, кое е правилно и кое не е, кое е общочовешко и кое е лично и частно. От тези разбирания нататък следват и днешните движения за даване на права и свободи на (и премахване на дискриминацията срещу) различните групи от хора в едно общество, включително ЛГБТ-лицата и даването на право на сключване на еднополови бракове и осиновяването на деца в рамките на подобни „съюзи“. Извеждането на принципа за „неизменни човешки права и свободи“ се основава върху променената оценка на нравствените критерии на хората в днешно време. За разлика от миналото, днес хората осъждат всяка проява на омраза, независимо каква е неговата основа, още повече те осъждат убийствата, тероризма, педофилията, робството и т. н. Днес няма християнин или атеист, който да не е съгласен, че подобни прояви на отношения между хората са недопустими в едно демократично общество. Държавата съответно прие и закони, с които закрепи мерките, които тя взема в случаите на възникване на подобни престъпни действия.
От тази гледна точка атеистичният секуларизъм като че играе някаква прогресивна роля в съвременните общества: намаляват се случаите на омраза и насилие, премахват се или се намаляват възможностите за убийства, тероризъм, педофилия и т. н. и хората в подобни общества получават много по-голяма сигурност за себе си, за своите семейства и близки и за всеки член на тяхната община. Проблемът обаче в тази идилична картина се съзира едва когато мерките (включително законодателни мерки) за отстраняване на тези отрицателни явления засегнат нравствените устои на хората – както на атеистите, така и на вярващите. Проявите на омраза, например, сами по себе си се отричат от днешните общества и в редица случаи законодателството на отделни държави взема мерки срещу тях, и същевременно проявите на неприемане на едно светско и атеистично разбиране, например това за брака и семейството, също биват подвеждани под общ показател и те също в някои държави се наказват според закона. Т.е. в подобни случаи държавата наказва личното мнение и нравствената оценка на гражданите, ако тя се различава от тези на приетите от държавата. В този смисъл атеистичният секуларизъм налага своите нравствени разбирания за човека и света и не дава право други разбирания да имат място в обществото.
Атеистичното секуларно мислене разглежда нравствените категории през призмата на човешкото разбиране за тях и на основата на „новите“ научни постижения, особено в областта на хуманитарните науки. Веднъж приела, че сексуалната ориентация е даденост, а не е по избор на отделния човек,3 науката (в случая психологията) се намесва в нравствената ценностна система на хората, без да прави разлика дали тя е религиозна, лична (включително атеистична) или обществена. Атеистичното научно мислене не се интересува от нравствената оценка на дадено явление, откритие или обществен факт – то се интересува от неговата обществена значимост: ако дадено явление има значение за обществото, то следва да се разгледа от държавата и тя да приеме съответни мерки за защита интересите на всички членове на дадения социум. Поради това и „правата и свободите“ на отделните обществени групи се извеждат и като неизменен и непоколебим нравствен принцип, на който следва да се подчиняват всички други „частни“ (включително християнските) мнения и етични норми. Практиката обаче показва, че проповядваните от атеистите-секуларисти „права и свободи“ в действителност са мнение само на ограничен кръг от хора (известно е, че дори в западноевропейските страни над 80 процента от хората не одобряват еднополовите бракове и въпреки това държавата узаконява подобна порочна практика – а тя се счита за порочна дори от невярващите и от атеистите в съответното общество, защото традицията продължава да живее в съзнанието на хората и тя не може да бъде „изтрита“ от него, както някои биха желали).
Другият тип секуларно мислене, този на християните, които не могат да приемат намеса на държавата в техните общини, която им налага приемането на нехристиянски норми на поведение, настоява, че политиката на отделяне на Църквата от държавата служи на самата Църква, като ѝ дава възможности по-успешно да осъществява мисията си на християнско облагородяване на обществото. Християнският секуларизъм обаче влиза в противоречие с атеистичния секуларизъм и с държавната политика на съвременните либерални демокрации: християните желаят да просветят народа си (и въобще народите по света) с Христовата Блага вест и да „припомнят“ на хората богоустановените истини, включително тези за отношенията между мъжа и жената и брачните връзки между тях, а атеистите и държавните законотворци не желаят „частни“ (в случая християнски) мнения и поведение да бъдат налагани на цялото общество. Кой може да бъде победител в едно подобно неравностойно „съревнование“ за умовете и сърцата (а за християните – и за душите) на хората? За едни това може да бъде само държавата, защото днес тя е арбитърът по всички въпроси, отнасящи се до цялото общество (или до големи групи общества, такива като Европейския съюз, например), за други това може да бъде само Църквата, защото тя е Тяло Христово и портите адови няма да ѝ надделеят (срв. Мт. 16:18). Къде да търсим днес изхода от подобна борба между традиционното и християнското и „новото“, постмодерното? Според нас изходът зависи от неотклонното следване на библейските повели и на традиционното християнско учение. Доколко последователно следваме тези повели и това учение и доколко последователно ги прилагаме в своята църковна мисия?
Съвременни предизвикателства пред християните
Най-голямото предизвикателство пред християните днес е тяхното разделение. Там, където има разделения, не може да има победи, а само поражения. Ако днес някоя църковна община и да настоява, че тя е победила атеизма и антихристиянските движения и настроения – това може само да бъде пожелание, но не и реалност; подобно нещо е възможно в рамките на неголяма църковна община (например на отделилите се от „света“ общини, например тези на амишите или на някои считани днес за секти християнски общества), но не и в рамките на една държава или върху по-малка или по-голяма територия. Срещу Църквата днес настъпват в глобален мащаб и разделението между християните само способства това настъпление.
За нас е особено важно да споменем, че разделението между християните се вижда дори и в този „частен“ въпрос, който разглеждаме тук – въпросът за сексуалната ориентация. Само допреди две или три десетилетия никой християнин в света не можеше да допусне, че ще се появи т. нар. „църква на гейовете“ (т. е. църква на „обратните“), която широко ще проповядва хомосексуализма 4 и че хомосексуалисти ще стават свещенослужители и епископи и бракът между хомосексуалисти ще бъде „освещаван“ в християнските храмове. Никой не можеше да допусне, че броят на църковните общини, подкрепящи ЛГБТ-инициативите, ще се увеличава с всяка изминала година.5.
Няма съмнение, че мнозинството християнски общини продължават да отстояват библейското и традиционно-християнското разбиране за сексуалната ориентация и брака. Но трябва да се посочи също така, че успехът на една отделна църковна община в мисията ѝ с хората (включително по въпроси на хомосексуализма, репродуктивните технологии, евтаназията, аборта, брака, и т. н.) е много по-малък и незначителен, когато тя работи сама и изолирана от другите християнски общини, намиращи се в съседство с нея: само общите усилия на всички християни заедно могат да направят борбата им срещу разпространяващите се греховни практики по-успешна и по-богоугодна. В случая не говорим за икуменизъм или някакво изкуствено обединение на християнски общности, тук става въпрос за съвместни разсъждения (например организирането на различни междухристиянски форуми и платформи) и съвместни действия на християните от различни църкви с цел разрешаването на един или друг конкретен проблем на обществото или на неговото развитие, включително чрез политическо участие на християните в делата на държавата. Християните не могат да разрешат всички проблеми на обществото наведнъж, те трябва да решават въпросите последователно и според тяхната острота, но във всички случаи – чрез съвместни усилия и единен глас.
Всички права запазени © 2015. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
editor@center-religiousfreedom.com
Д-р Валентин Кожухаров е преподавател-богослов и мисионер. Спомага за диалога между православни и неправославни. Преподавал е в православния богословски факултет на Великотърновския университет и в руски православен институт в Москва. Работил в Отдела за религиозно образование и катехизация на Московската Патриаршия. От 2009 г. е лектор на свободна практика и преподавател по християнско образование и мисиология в Института по мисиология за централна и източна Европа в Хайлигенкройц, Австрия и в богословски колежи във Великобритания. Ръководител е на докторанти и член на изпитна комисия по мисиология.
