{loadposition user10}
Тази година се навършват шейсет години от приемането на Всеобщата декларация за правата на човека. Един достатъчно дълъг период от време – почти един човешки живот, висотата на който провокира равносметка. В каква степен този акт успя да бъде основа за един нов по-справедлив международен и национален правов ред, достоен за намеренията на неговите автори? В каква степен той е валиден за България?
Всеобщата декларация за правата на човека – основа на международните стандарти
Под натиска на невъобразимите до Втората световна война мащаби на жестокост и трагичност, непостижимата до този момент простота на идеята за мирното съвместно съществуване от утопична мечта се превръща във физическа и правна неизбежност. Още в началото на преамбюла си декларацията ясно очертава извънредните причини за своето възникване – „варварските деяния, които потресоха съвестта на човечеството”. Потресът от безумствата на световното клане раждат искрения стремеж да се преразгледат самите основи на обществото, схващано все повече като глобално понятие.
На световния характер на бедствието съответства и възгледът за световен мащаб на мерките, които следва да се предприемат. Така непосредствено след края на войната възниква Организацията на обединените нации, ООН – значително по-ефикасна световна организация от предшестващото го Обединение на нациите, ОН. Тя приема поредица от документи, които можем спокойно да наречем конституция на един нов световен ред. Сърцевина на тази нова рамка не е някоя нова процедура за уреждане на последици, а материално-правна система от принципи, регламентиращи бъдещето. Квинтесенция на новата политическа и правна философия представлява най-вече Всеобщата декларация за правата на човека, приета 1948 година, която слага началото на нова концепция за международното право с акцент върху човешките права, сред които е и правото на свобода на мисълта, съвестта и религията.
Извънредният характер на събитията и техните драматични последици очевидно са причина Декларацията да излъчва една особена решителност, извън обичайните дипломатически формули, присъщи на следвоенните актове на участниците в един или друг международен конфликт. От висотата на своята отговорност декларацията свещенодейства, като се самовъздига до „обет” пред човечеството и бъдещите поколения. Тя очевидно търси радикално средство за изкореняване на причините за бедствията, причинявани от войната като човешка грешка. Тази нова правна визия слага край на античната идея за полемоса като иманентно присъща черта на човешкото общество. Декларацията излъчва самочувствието, че открива един нов природен закон – закона на мира. Закон, основан на свободата, равенството и човешкото достойнство. Балансът в човешкото общество се дължи на равенството на всички и спазването на човешките права. Тяхното гарантиране е не само етично оправдано, а е действителен залог за мир и благополучие.
Сега, след толкова години относително световно спокойствие и сплотеност, можем с увереност да кажем, че новият световен ред, утвърден с конститутивни документи като Всеобщата декларация, се оказа едно по-сполучливо начинание от всяко друго подобно до този момент.
От тясно правна гледна точка в начина, по който се регламентират човешките права и в частност на религиозната свобода след Втората световна война, се наблюдават качествени промени. При очевидното безплодие в утвърждаването само на колективните и групови права до този момент, международната общност пренася акцента от тяхната защита в посока на защитата и утвърждаването на правата на отделния индивид на основата на принципа на недискриминация. Лица, чиито права се нарушават или застрашават на основата на някакъв групов признак – раса, цвят на кожата, етническа или национална принадлежност, вяра, език или култура – биват защитавани вече изцяло на индивидуaлна основа (i).
Това не означава, че защита на колективните права е изцяло изоставена. Тя намира подходящ израз например в Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид от 1948 година.
Всеобщата декларация е първият международен документ след Втората световна война, който изрично регламентира религиозната свобода. Нейният член 18 става тази рамка, в която последователно се вписват най-важните глобални и регионални документи, имащи за предмет това право: Международния пакт за икономически, социални и културни права и Международния пакт за граждански и политически права от 1966 година, Декларацията за елиминиране на всички форми на нетърпимост и дискриминация, основани на религия или убеждения от 1981 година, Американската конвенция за човешките права, Африканската харта за правата на човека и народите и особено важно за България – (Европейската) Конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Всички тези и други документи запазват главната насоченост и тенденции на Всеобщата декларация. Нека цитираме нейния член 18:
Всеки човек има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва правото да смени религията или убежденията си, както и свободата да изповядва религията или убежденията си, индивидуално или колективно, публично или частно, чрез обучение, обреди, богослужение и ритуали.
Този текст ясно очертава три неща, които стават главно съдържание на международния стандарт. На първо място – този текст гарантира свободата на мисълта, съвестта и религията, като очертава т. нар. forum internum. Това е една доста широка категория, която включва правото да изповядваш дадена религия или правото да не изповядваш никаква. Изразът „убеждение” на два пъти следва израза „религия” и трябва да бъде тълкуван само в тясна връзка с термина „религия”. Става дума не за научни, политически, икономически или други подобни убеждения. Включването на термина „убеждения” във Всеобщата декларация е с цел да защитава правото да се изповядват нерелигиозни и атеистични възгледи.
Следва да се отбележи, че свободата на религия и съвестта следва да се включва в свободата на мисълта, но по времето на създаване на Всеобщата декларация свободата на съвестта не е възприемана универсално като консолидирана правна идея. Тази свобода често се обсъжда в рамките на термина „възражение на съвестта”, което не е изключително свързан с религията въпрос. Поради това по време на създаването на чл. 18 има известни възражения срещу включването на термина „свобода на съвестта”.
На второ място чл. 18 има за предмет правото на промяна на религията и печелене на привърженици за дадена религия (прозелитиране). Трябва да се отбележи, че с времето, след приемането на Всеобщата декларация, тези въпроси стават все по-трудни за обсъждане, особено при създаването на конвенциите от 1966 година и Декларацията от 1981 година. Споменавам това и поради факта, че този процес, който бих нарекъл „регрес на единодушието”, който естествено се развива с отдалечаването на спомените от войната, има своето особено развитие и в условията на напредване на българската демократична република, чийто продукт е и Законът за вероизповеданията от 2003 година.
На трето място, чл. 18 третира и т. нар. forum externum или външната изява на свободата на религия. Това е този аспект на правото на вероизповедание, който е обект на най-чести нарушения. Ето защо, той винаги изисква по-специално и задълбочено внимание.
Значението на Всеобщата декларация за религиозната свобода в България е голямо. Тя задава универсално значимия стандарт в областта на човешките права и става основа последователно на поредица от фундаменталните глобални международноправни актове в областта на защитата на човешките права, които заедно с нея изграждат правна рамка, имаща своето действие и спрямо нашата правна система, някои от които като Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи по силата на Конституцията на Република България са пряка част от вътрешното право на страната.
Международният стандарт и Законът за вероизповеданията в сила от 2003 година
Външна съвместимост. След 1989 година България предприе реформи, които с политическия език най-общо могат да бъдат определени като процес на демократизация. Съответно, законодателството в България, като основен инструмент на тези реформи, също би следвало да се определи като демократично, като в този термин се влага до голяма степен схващането, че това законодателство следва макрополитическата и културна ориентация на България към Европа и Запада въобще; нейното присъединяване към т. нар. демократичен свят, съответно, че това е процес, който протича най-вече като своеобразна рецепция на правните стандарти във всички области на живота и най-вече в тази на човешките права като сфера, претърпяла най-пълна деформация и тежки поражения по време на тоталитарния режим. Такова е, без изключение, съдържанието на политическите декларации и програми на всички политически сили. Външно изявената воля на страната, нейният стратегически „избор” предполага, че България започва да „наваксва” един пропуск с половин вековна давност и че с бързи темпове се адаптира към социалните, политически и правни реалности на Запада в най-общ смисъл. Дали това е така по отношение на религиозната свобода в България като се има предвид новия Закон за вероизповеданията?
По същество. Повече от четиринайсет години след началото на реформите в България, след сложен и противоречив процес буквално на борба за религиозна свобода, бе приет нов Закон за вероизповеданията. За жалост той не задоволи очакванията за задълбочаване на процеса на приобщаване към международните стандарти в тази област, започнал с приемане на новата Конституция. Породен от политическа борба за влияние над най-масовото изповедание в страната – православното – той всъщност трябваше да закрепи една нова версия на византийския модел на цезаропапизъм в отношенията между църква и държава, в който ляво-центристкия политически лагер, олицетворяван в дадения момент от правителството на бившия български цар, прецени, че е постигнал стратегическо надмощие в държавата и може да си подсигури безпроблемното сътрудничество на ръководството на.
Българската православна църква (БПЦ), което да му помага да утвърждава властта си.
За това може би неестествено за някои изоставане на фона на стратегическите приоритети на страната съществуваха редица логични обективни причини. На първо място – правната реформа в България започна в един момент на съществена историческа и политическа отдалеченост от условията, съществували по времето на създаване на стандарта на Всеобщата декларация като социален и културно-психологически комплекс. По същество новият закон се създава в един много по-различен исторически и политически контекст от този, който е предположил възникването на Всеобщата декларация, като един продукт най-вече на разбиранията на следвоенния Запад.
По същото време, когато в ООН се приема Всеобщата декларация, в България се приема Законът за изповеданията от 1949 година, който е един от най-ярките образци на болшевишко тоталитарно законодателство. Съгласно този закон държавата безконтролно решава съдбата на вярващите в България. Това е време, когато много духовници са убити, изпратени в затвора или малтретирани по друг начин. Този именно закон е в сила до 2003 година и е твърде дълголетен предшественик на новия закон. Особено показателно е, че той не е отменен веднага след 1989 година или поне по времето на икономическите закони за реституцията, които бележат върха на правната еманципация с демократичните общества. Неговото действие е коригирано в някаква степен по един конформистки индиректен начин – с решение на Конституционния съд по повод на едно конкретно дело, причина за което е отново държавният произвол върху вероизповеданията.
Трябва да се признае, че тълкуването на религиозната свобода от Конституционния съд въоръжи до известна степен хората, които отстояваха спазването на религиозната свобода в страната, но то определено не беше достатъчно. Обстоятелството, че през всички тези години не се намери решаваща политическа сила, която да застане категорично в полза на ясния международен стандарт, говори красноречиво за деформациите, причинени от тоталитарния режим, за опортюнистко-нагаждаческия манталитет на политическата класа в страната.
На такава почва разцъфтява първоначално по-свенливо, а в последствие все по-бурно и новият национализъм, който е самостоятелен фактор, действащ като спирачка за спокойно и цивилизовано отношение към човешките права. Въпреки страданията от тоталитаризма, бързо се създаде ситуация твърде различна от тази на Запад, непосредствено след отрезвяващото въздействие на Втората световна война. Комплексарско-компенсаторният манталитет на едно общество, доведено до крайно унижение от тоталитарната диктатура, с изкривявано половин век съзнание, не създаде необходимото хладнокръвие, потребно за отговорно вникване в принципа на равенството и недискриминацията. Всичко „българско” придоби нов сакрален живот, над други национално неоцветени стойности, като обгради редица области от живота с примитивни табута. Сред тези области основно пострада свободата на религията. Въпреки ширещия се в страната атеизъм и верско безразличие, православието се въздигна до висш елемент от националната идентичност, като бързо се забрави историята на мултиверско съжителство в страната през вековете и дори наднационалния комунистическия интернационализъм. В това разбира се не бива да се търсят елементи на верски ренесанс. Това е едно напълно музейно, символно-емблемно, етикетно отношение, част от инструментариума на новия национализъм и на излинялото самочувствие на нацията.
През времето, докато в България се вихри комунизма, Европа и демократичният свят прилагат Всеобщата декларация, създават поредица от актове в областта на правата на човека, които днес представляват пълният набор стандарти за свобода на религията и убежденията, обсъждат ги, спорят, преодоляват трудности, и в крайна сметка търсят и формират взаимно приемливите решения. В този процес участват де юре и комунистическите страни, но лицемерно, пасивно, със съответните резерви на несъавторството и в крайна сметка неприлагане на тези актове в собствените им страни. Западът остава истинският автор на тези текстове, като активно произвежда един друг свят, следващ и обогатяващ принципите на Всеобщата декларация.
Разгледаните предпоставки не могат да не окажат негативно, според нас, влияние на съдържанието и философията на законодателството в областта на човешките права и в частност на религиозната свобода. Самият факт на създаване на закон, отделно от Конституцията, вече показва една специфика, която го отличава от водещите модели в света. Това е нормативно свръхреагиране, характерно за административно-командните системи. Силната потребност на държавата да регламентира отношенията във вярата, твърде сходна с комунистическата открита враждебност към религията и свободната мисъл, навява неприятни асоциации дори само с нормативното си изобилие.
Особено показателен за регреса в регламента на свободата на религия дори по отношение на Конституцията от 1992 година е езикът на новия закон. На първо място, той избягва дори израза “свобода на религията”. Широко се използва индиферентния, техническия термин “право на вероизповедание”. В това отношение законът не следва дори Конституцията. Законът използва думата „свобода” само в ограничителния текст на чл. 7, ал. 1, който сам по себе си е конструиран в една обратна логика на аналогичния текст в международните документи. Наблюдава се отстъпление в самото дефиниране на правото.
По принцип законът избира възможно най-сухия терминологично пуритански език. Вярно, че това е правен акт и той по природата си трябва да борави с правния език, който не винаги е най-цветист, но избягването на термина „свобода” например за сметка на термина „право” не може да се оправдае с правно-технически съображения.
“Свобода на религията” се използва във всички, без изключение, международноправи документи. Този израз идва да покаже естествения характер на това право, неговата иманентна присъщност на човека, респективно – неговата неотменимост. Използването само на израза „право” издава по-скоро едно ако не нежелание да се признае, то някаква форма на неодобрение към безконтролно поведение и ни напомня с горчивина марксовото определение, че „правото е въздигната в закон воля на господстващата класа”.
Езикът на международните документи е окриляващ, насърчителен и одобрителен. С него се говори за достойнство, свобода и равенство. Езикът на Закона за вероизповеданията е глухо индиферентен, команден и бюрократичен, сведен то техническа нормативност. Правото на един свободен народ, особено в основополагащите му правни текстове, дори в тяхната тържествена формалност, носи възторга от трудно извоюваната истинска свобода. Пропитият с формалин бездарен текст на Закона за вероизповеданията излъчва по-скоро някакъв дребен страх от по-възвишените нотки на международните документи, сякаш да не изпусне духа на пълната свобода от бутилката на политическата конспирация. Особено точна представа за стила на законовите текстове се придобива от евтиното деклариране на права, които по-надолу в други клаузи се ограничават и дори обезсмислят.
Наблюдава се и важно конструктивно отклонение от логиката на международния стандарт. Става дума за особено важната клауза за възможните ограничения на правото на религиозна свобода.
Езикът на международните документи провъзгласява на висок глас изключителния характер на религиозната свобода, която „подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здраве и морал или за защита на правата и свободите на другите” (ii), с което се подчертава, че свободата на религия подлежи на ограничаване в много по-тесен кръг от случаи, за разлика от случаите, в които може да се ограничават другите „по-обикновени” права.
А нашенската версия в чл. 7, ал. 1 ЗВ гласи: „Свободата на вероизповедание не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други лица”, с което поставя допустимите ограничения на практикуването на религия в един друг контекст, а именно, навежда на предположението, че това право обичайно застрашава изброените ценности и интереси, т. е. – упражняването му представлява един „източник на повишена опасност” в сравнение с други права и съответно – подлежи на специално обуздаване. И това не е случайно. Това умишлено злепоставяне на религиозната свобода личи, като се погледне дори само регламента, по който възникват и съществуват религиозните организации с многобройните им ограничения спрямо другите, каквито и да били, организации със стопанска и нестопанска цел.
Заключение
Можем да обобщим – външната рамка на Закона за вероизповеданията наподобява тази на Всеобщата декларация и производните й международни документи, но духът на този закон е различен, той е ограничителен, регулаторен. Законът се представя само формално като принадлежащ към семейството на тези актове, но се стреми към различни цели.
Законът възниква преди всичко като инструмент, който е насочен срещу плурализма. Той е открито предназначен да подкрепи едно от спорещите крила в ръководството на Българската православна църква, на основното според броя на членовете си вероизповедание в България. В това не се крие никакъв сантимент, а проста политическа пресметливост. Пряка последица от чл. 10 от закона е юридическото, но и физическото преследване на свещеници и миряни, експроприация на собственост и предаването й в ръцете на казионния, одобрен от правителството синод.
Законът въвежда редица дискриминационни ограничения. От въздигането на едно вероизповедание – БПЦ в първа категория – и дискриминирането на останалите, до специфичните ограничителни предпоставки за възникване на религиозните организации от една страна, и нерелигиозните от друга. Регистрацията на вероизповеданията става само по Закона за вероизповеданията, включително и на производните им стопански и нестопански организации. Тя се обуславя от „експертно становище” на Дирекция „Вероизповедания” на Министерски съвет. Вярващите, в зависимост от своите организационни традиции и нужди, не могат да изберат да придобият юридическо лице като фондация или сдружение. Ето защо, регистрацията по този закон с основание масово се схваща като разрешение за практикуване на вяра.
Въвежда се двойна регистрация и на общинско ниво – при кмета. Тази местна регистрация винаги е била най-тясното място в упражняването на религиозната свобода. Именно тук – на местно ниво – се срещат най-големите затруднения. Законът не облекчава проблемите на това ниво. Чести са все още случаите, в които местни органи забавят или не дават такава регистрация, а от друга страна съставят актове и глобяват представители на редица миноритарни общности за това, че проповядват или разпространяват литература без да представят такава регистрация.
Могат да се изброяват още редица проблеми на закона, но това не е цел на това изложение. Споменатите несистематично тук несъответствия имат само илюстративна цел. По-важно ни се струва да отбележим кръглата годишнина от Всеобщата декларация, като припомним отново стойностите на международния стандарт и длъжността на нашето общество да го доближава. Искаме да изразим и своите опасения, че изоставането на страната в интеграцията й с ЕС, което е особено видно тези дни, има не просто икономически и технически причини. Че то се дължи и на манталитета, и културата на една политическа класа, която роди Закона за вероизповеданията. А това е много по-обезпокоително. Това е неразбиране на закона на мира. Опасността е, че това неразбиране може да ни доведе дотам да напишем и ние някой ден верните текстове под тежестта на трагедия, подобна на Втората световна война, в които да издигаме глас от руините на едно сгрешено общество, откривайки тепърва, „че признаването на достойнството, присъщо на всички членове на човешкия род, на техните равни и неотменими права представлява основа на свободата, справедливостта и мира в света” (iii).
Всички права запазени © 2008. Препечатването на текста на статията на хартия или в електронен вид е позволено само с изричното разрешение на издателите на „Свобода за всеки”- www.center-religiousfreedom.com
Атанас Кръстев е завършил Юридическия факултет при СУ през 1986 година, откогато работи без прекъсване като адвокат на свободна практика. Развива дейност в областта на конституционното право, човешките права и нестопанските организации. Публикува научни и публицистични текстове в наши и чужди издания, посветени на правото на религиозна свобода, конституционното право и политиката. Член е на Международния център за правни и религиозни изследвания при университета Бригъм Йънг, Прово, САЩ; основател на нестопанските организации Европейски център по право и Институт за изследване на интеграцията, разработващи проекти в областта на човешките права.
Бележки
_________________
(i) Виж Natan Lerner, The Evolution of Minority Rights; Warwick McKean, Equality and Discrimination Under International Law, Oxford; Clarendon Press, 1983.
(ii) Европейска конвенция за защита правата на човека и основните свободи, чл. 9, ал. 2.
(iii) Всеобща декларация за правата на човека.
