{loadposition user10}
Всеобщата декларация за правата на човека на ООН от 1948 г за 60 години се превърна в основополагащ документ за това какво е приемливо и какво не в политическия и обществен живот на човечеството.* Това е условно казано, естествено, защото този добронамерен, но наивно идеалистичен и хуманистичен документ, няма как да замести всеобщите понятия за добро и зло, колкото и да е препоръчван от либералните демократи като наистина „всеобща” отправна точка за мир. Но въпреки ограничеността на визията си, и въпреки немалката претенциозност, Всеобщата декларация за правата на човека изигра фундаментална роля за оформянето на международната политика и култура основана на правата на човека и тяхната защита. Сред тях и правото на свобода на религията.
Как, към момента, българският законодател успява да впише своето отношение към религията в посткомунистическа България в рамката заложена в Хартата за правата на човека? В настоящия брой потърсихме частичен отговор на този въпрос.
Атанас Кръстев дава широкообхватна и честна картина на несъответствията на българския религиозен закон, като дух и намерение, с мащабността на правата гарантирани във Всеобщата декларация. Статията на г-н Кръстев е впечатляваща като оригиналност на идеите и като свеж начин на поднасянето на една нелека материя. Авторът за пореден път не оставя съмнение, че е един от съвременните най-значителни български мислители в сферата на свободата на съвестта и религията и отношенията църква-държава.
Не по-малко значим е приносът на Христо Беров. Неговата пределно кратка статия всъщност е сензационна. В материала си г-н Беров нагледно представя едно свое шокиращо откритие – част от Законът за вероизповеданията е буквално преписан от чужд подобен закон! За историята, характера и значението на това преписвачество ще можете сами да направите своите изводи след прочита на статията.
Борислав Цеков е вносителят на законопроекта за религиозен закон и позицията в неговият материал е в защита на качествата на закона. Сред аргументите на г-н Цеков е либералността на Законът за вероизповеданията сравнен с подобни нормативни актове в страни като Гърция и Швеция. Авторът споделя и възмущението си от нашумелият случай на антирелигиозна пропаганда от страна на МВР в Бургас и местната кметска управа и го третира като форма на нарушение на Закона за вероизповеданията.
Статията на Дилян Николчев се занимава предимно с Шестия събор на Православната църква. Но г-н Николчев също отправя критика към способността на ЗВ да изпълнява функциите си на добър закон по деликатните въпроси на вярата, при положение, че той стана основата на недопустима намеса във вътрешните работи на БПЦ през 2004 година.
ЗВ очевидно ще занимава умовете на законодатели и критици (очаквайте нашата коментарна статия), тъй като законодателят все още е далеч от това да възприеме безусловно принципното положение, че държавата има различни задължения, от това да се превръща в духовен полицай на хората под нейната юрисдикция. Единствено радикалната промяна или пълната отмяна, изцяло на сегашният религиозен закон, като израз на процес на осмисляне и възприемане на ценностите от висш разред, като свободата на религията, съвестта и словото, ще доближат българското законодателство до идеите и духа на Всеобщата декларация за правата на човека.
Член 18 от Всеобщата декларация за правата на човека на ООН:
Всеки човек има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва правото да смени религията или убежденията си, както и свободата да изповядва религията или убежденията си, индивидуално или колективно, публично или частно, чрез обучение, обреди, богослужение и ритуали.
____________________
* Заглавието на броя е малко подвеждащо. Терминът “Международна харта за правата на човека” всъщност включва Всеобщата декларация за правата на човека на ООН от 1948 г. и още два документа, възприети по късно: Международния пакт за икономическите, социалните и културните права, Международния пакт за гражданските и политическите права и Факултативния протокол към него. “С влизането им в сила през 1976 г., Международната харта за правата на човека стана реалност” (Хавиер Перес де Куеляр, Генерален секратар на ООН). Нашият интерес в този брой е насочен само към Всеобщата декларация, поради шейсет годишнината от приемането й.
