{loadposition user10}Законът за вероизповеданията от 2002 г. е може би най-дълго обсъжданият в съвременната история на българския парламент. Ще припомня, че проектът от 5 юли 2001 г., внесен от мен, не се появи на „гола поляна”. Имаше много широка дискусия по проектите в тази област преди това в 38-то НС, експертиза на ПАСЕ и пр. По новия законопроект широк кръг представители на вероизповеданията и на правозащитни организации участваха и в работата на водещата парламентарна комисия, и в работната група към нея. За всичко това има стенограми и протоколи. Полезните предложения бяха взети предвид. Протестантските деноминации, например, с право възразяваха срещу някои идеи да се забрани осъществяването на религиозна дейност в апартаменти-етажна собственост. И тяхното мнение бе зачетено.
Мюсюлманите пък имаха конкретни предложения за имуществено-финансовите въпроси и те залегнаха изцяло в глава четвърта от закона. Разбира се, имаше и предложения, които бяха отхвърлени – например искането ислямът да се запише като традиционно за България вероизповедание наравно с православието. Много вярващи – най-вече от средите на православните, изразиха масова подкрепа за закона. В православните храмове в цялата страна през 2002 г. се събра подписка от над сто хиляди вярващи, които настояваха да бъде приет Закона за вероизповеданията.
Светият синод на БПЦ неколкократно излиза с позиции в подкрепа на законопроекта и даже отправи остра критика към правителството и мнозинството относно внесения по-късно проект на Кирил Милчев и Рупен Крикорян. В крайна сметка, независимо от острите полемики, непредубеденият анализ сочи, че Законът за вероизповеданията от 2002 г. е един от най-либералните в Европа. Не браня алинеите, а неговия дух и принципи. Ако се посочат аргументирано и безспорно дефекти или вече неактуални идеи в този закон, те трябва да бъдат отстранени. Но опитите, като критика на закона да бъдат представяни систематичните атаки срещу Светия синод на БПЦ и нейния каноничен Патриарх, както се видя, нямат нито обществена, нито политическа подкрепа!
Преди време имаше хора и даже правозащитни организации, които „прогнозираха”, че България няма да бъде приета в НАТО и ЕС, ако законът бъде приет. Оказа се, че ни приеха в НАТО. После и в ЕС. Защото критиките, че този закон противоречи на международните стандарти, са доста преувеличени и като цяло неоснователни. Бих откроил три важни правозащитни императива, заложени в международноправните и конституционни разпоредби за свобода на вероизповеданието. Първо, отделяне на религиозните организации от държавата. Второ, гаранции срещу държавна намеса в автономните дела на вероизповеданията. И трето – гаранции за свободното изразяване на религиозните убеждения, което може да бъде ограничавано само, ако противоречи на националната сигурност, обществения ред, морала, народното здраве и правата и свободите на другите граждани. Нашият закон по убедителен начин въплъщава тези идеи!
Дори ПАСЕ, въпреки понякога необективната си и остро политизирана позиция спрямо България, го определи като „крачка напред” и в мониторинговия доклад от 2003 г. констатира, че законът не нарушава стандартите на ЕКЗПЧОС, като изрази надежда, че практиката по прилагането му ще бъде в тази посока.
Тук ще се спра само на два пункта, които предизвикаха полемика преди време. Не защото законът има нужда от защита (той издържа изпитанията на времето досега), а за да се чуят още веднъж поне част от аргументите:
Задължителна регистрация
Опонентите на закона твърдят, че се изисква задължителна регистрация за упражняване на правото на вероизповедание. Това е напълно невярно! Жалко е, че все още има някои чужди неправителствени организации и даже Хелзинкската комисия на американския Сенат, които доста безкритично се доверяват на подобни мнения, идващи от България, без да познават даже текста на новия Закон за вероизповеданията. Преди време, при разговорите ми с американски сенатори, те бяха силно изненадани от разминаването на информацията от някои български правозащитници и действителните разпоредби на закона. Погрешното разбиране по този въпрос у нас се дължи вероятно не само на неосведоменост, но и на инерция от тоталитарното минало. Всеки, който прочете обаче внимателно и компетентно чл. 5, ще разбере това.
В допълнителните разпоредби са дефинирани по различен начин понятията “религиозна общност” и “религиозна институция”. Първата има неформален характер – това е общност на вярващи, които упражняват своето право на вероизповедание, извършват богослужения, религиозни обреди и пр. А втората е юридическо лице. Религиозните общности не се нуждаят от никаква регистрация, за да изповядват религията си. Затова и в чл. 14 от закона се казва: Религиозните общности могат да придобиват статут на юридическо лице…” С други думи, само ако една религиозна общност желае да стане субект на правото – да придобива права и задължения, да се разпорежда с имущество и прочие – тя трябва да се регистрира като юридическо лице в съда. Ако не желае да има такава колективна правосубектност, няма никаква пречка да остане без регистрация и да осъществява своите религиозни дейности. Това е изрично потвърдено и в Решение № 12 от 2003 на Конституционния съд. Между другото, някои критици на закона от крайните националистически среди го критикуват точно поради липсата на задължителна регистрация на религиозните общности. Според тях това отваря вратите на „сектите”. Но аз твърдо подкрепям този принцип, защото е в съзвучие с правата и свободите на гражданите.
Статутът на православната църква
Най-много упреци се чуха към текста на чл. 10 от закона относно статута на БПЦ. Трябва да се подчертае, че критиките към този текст, който конкретизира конституционната разпоредба за ролята на източното православие, са напълно безпочвени. В това отношение българската Конституция се причислява към редица европейски конституции, които признават значението на преобладаваща религия. Такъв е примерът със скандинавските държави (Дания – чл. 4 от Конституцията; Норвегия – § 2 от Конституцията, Швеция – § 4 от Акта за престолонаследие), с Гърция – чл. 3, Кипър – чл. 1 и Италия – чл. 8. Такъв е статутът на англиканската църква в неписаната конституция на Великобритания. Всички посочени държави са с установени демократични системи и са страни по ЕКЗПЧОС (Европейска конвенция за защита на правата на човека и основните свободи – б.ред.).
Нима не е известно, че лютеранството е даже официална държавна религия в повечето скандинавски държави? Или че в конституцията на Норвегия е записано изрично, че повече от половината от състава на правителството трябва да изповядва тази държавна религия. Защо си затваряме очите, че в държавите, където доминира католицизмът, той има по-различен статут от останалите изповедания? Или че в Гърция и Кипър държавата финансира православната църква. Това е израз на исторически дадености и национална специфика. По този повод в своя доклад за религиозните права от 1999 г. ОССЕ изрично подчертава, че разликите в статута на вероизповеданията, базирани на историческите особености в отделните държави, не водят до нарушаване на принципа на равнопоставеност. В много от тях на преобладаващото вероизповедание са дадени привилегии. Тъкмо в това е достойнството на Закона за вероизповеданията – той признава българските исторически дадености и придава по-различен статут на БПЦ, но не дава привилегии за нея спрямо останалите вероизповедания – чл. 10, ал. 3.
Няма нищо противоконституционно или пък дискриминационно и в това, че БПЦ се признава за юридическо лице по силата на самия закон (ex lege). Както се изтъква в Решение № 12 на КС по к. дело № 3/2003 г.:
Заварено от новия закон е обстоятелството, че БПЦ е с утвърден устав, постоянно действаща организация и собствено имущество. Съгласно този устав църквата се управлява от Светия Синод, неговият състав и местонахождение са обществено известни и международно признати… Ето защо съществуват достатъчно аргументи в подкрепа на законодателния подход да се констатира един общоизвестен към датата на приемане на закона факт – БПЦ е юридическо лице. Обстоятелството, че тази констатация може да се разбира и в конститутивен смисъл, не променя вече съществуващото фактическо и юридическо положение… Лишаването на БПЦ от юридическа правосубектност (при каквато и да е хипотеза) би било акт по своята културна и историческа значимост за България равен, но с обратен знак, на султанския ферман от 1870 г.
Напълно неоснователни са някои възражения, че БПЦ е определена в закона като част от „Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква”, и че патриархът е определен и като софийски митрополит. Това са въпроси от догматичен характер, които са в самата същност на православието. БПЦ се подчинява на апостолските правила, които се санкционират от вселенски събори, и не може „текущо” и по свое усмотрение да възприеме друго решение. Първенството на митрополита на главния град е установено с апостолско правило 34 от Първия вселенски събор (325 г.) и потвърдено в няколко следващи събора. Историята сочи, че това правило е спазвано неотклонно – през 927 г. с въздигането на преславския митрополит в патриаршеско достойнство, през 1234 г. с възстановяването на Българската Патриаршия и въздигането на търновския архиепископ в патриарх и за трети път с последното възстановяване на българската патриаршия през 1953 г. Законът само възпроизвежда канонични правила, упоменати в Устава на БПЦ, без да се намесва в тяхното създаване – те са акт на самоопределяне на църквата, с който държавата се съобразява.
Вероятността да бъдат променени догматите относно апостоличността, съборността, синодалната си форма на управление или правилото, че патриархът трябва да е митрополит на главния град (столицата) е практически изключена, защото това би променило същността й на православна църква. Признаването на БПЦ за юридическо лице само по силата на закона без съдебна регистрация (подобно на висшите училища, БАН и др.) не нарушава правото на гражданите свободно да се сдружават, както на източно-православните християни, така и на тези, които изповядват друга вяра. Отликата в придобиването на правосубектност не засяга нито свободния избор на вероизповедание, нито правото то да бъде упражнявано в общност. Още повече, че всички заварени от закона вероизповедания запазиха статута си на юридически лица и бе извършена само служебна (еx officio) пререгистрация в съда.
Очевидно е (надявам се и за най-големите критици), че законът действа вече шеста година без съществени проблеми. Религиозните права са гарантирани по-ефикасно, отколкото в отменения комунистически закон. Гарантиран е още по-надеждно конституционния принцип на отделяне на религиозните институции от държавата. И забраната за дискриминационно отношение към различните вероизповедания. Целият въпрос е, че има държавни и общински органи, които нарушават закона и предприемат административни действия или актове, които открито дискриминират отделни вероизповедания.
Научих, например, за възмутителни действия на новата кметска управа и на полицията в Бургас по отношение на някои протестантски вероизповедания. Местните управници разпространили „информационна справка относно активизацията на нетрадиционни за страната ни християнски вероизповедания, във връзка с предстоящите Великденски празници.” И разпоредили на директорите на училища да запознаят учениците с нея и да проучат техните реакции и нагласи.
Въпросната „справка” като терминология, манталитет и цели е в пълен разрез с конституционните права на гражданите. От нея лъха гнилият дъх на милиционерщината от времето, когато комунистическите ченгета тормозеха хората, които влизаха в църковните храмове по Великден. Това ми дава повод да подчертая, че подобни действия са грубо нарушение на Закона за вероизповеданията, който заедно с Конституцията, Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и Хартата за основните права на ЕС, гарантира свободата на религиите в нашата страна и правото на всеки гражданин да упражнява свободно и без ограничения своето вероизповедание. Ограничения на свободата на вероизповедание, в т. ч. на изразяването на религиозни убеждения и на тяхното разпространение са допустими според международните актове и нашия Закон за вероизповеданията само при заплаха за националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други лица, както и при използването на религията за политически цели. Дали такава заплаха е налице може да каже не N-ският кмет или кварталният милиционер, а Дирекция „Вероизповедания” при Министерския съвет!
Не е работа на общината да разглежда, а още по-малко да се произнася и да предприема административни действия по жалби на граждани, които се оплакват за нарушени религиозни права или за дейност на религиозни организации в нарушение на Закона за вероизповеданията. По силата на този закон има един компетентен за това орган – Дирекция „Вероизповедания” при Министерския съвет. Този орган може да налага административни наказания, ако констатира нарушения, или да сезира прокуратурата, ако деянията съставляват престъпления.
Органите на властта у нас трябва да имат предвид, че е техен дълг да създават „условия за свободно и безпрепятствено упражняване на правото на вероизповедание” и да съдействат „за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи”. Абсолютно недопустимо е държавни и общински чиновници, а още по-малко полицията, да „философстват” по адрес на религиозната дейност на едно или друго официално регистрирано по законен ред вероизповедание. Още повече, че на полицията, съгласно Закона за МВР (чл. 157), даже й е забранено да събира информация за религиозните убеждения на хората и за членството им в религиозни организации.
И накрая, нося убеждението, че в защитата на свободата на религията не бива да се делим по религиозна принадлежност. Всички ние – граждани, медии, неправителствени структури – трябва да сме непримирими към нарушения на правото на вероизповедание, което действащият закон гарантира за всеки гражданин на България.
Всички права запазени (с) 2008.
Борислав Цеков е юрист и политик. Завършил е СУ „Св.Климент Охридски”, специализирал е в Харвардския колеж за държавно управление „Джон Ф. Кенеди” Избран е за народен представител с листата на НДСВ през 2001 г. Бил е заместник-председател на ПГ на НДСВ, а по-късно зам.председател и председател на отделилата се ПГ „Новото време”. Вносител е на повече от 30 законопроекта. Сега е главен секретар на омбудсмана на Република България. Президент за България на Световната асоциация на юристите. Поддържа редовно свой блог в Интернет: www.btsekov.com.
