Училищните униформи, отличаващи учениците от едно училище от учениците от друго такова, са масово явление от повече от двеста години – първо въведени в развиващите се икономически демокрации на Запада още от 19 век, а сетне възприети и от други по-слабо развити страни; те бяха възприети и от бившите комунисти, които добавиха и свои атрибути към униформите. И макар ние, които носехме униформите на чавдарчета и пионерчета през онези десетилетия на комунизъм, да не понасяме ученическите униформи, защото те твърде много ни напомнят за онова време на потисничество и репресии, трябва да признаем, че в „нормалните“ държави всяко училище се гордее с униформата на своите ученици. Ако човек поразгледа какви униформи имат отделните училища, ще остане в прехлас от въображението и дизайнерския усет на моделиерите, създаващи тези униформи. Аз самият почти всекидневно наблюдавам учениците от училищата покрай дома и виждам, как децата се гордеят с униформата, която представя тяхното училище като единствено и уникално.
Но дотук с прехласването и хвалбите за униформите: преди няколко дена разбирам, че и при тях „трябва“ да настъпят промени в съответствие с „новите веяния на епохата“. В конкретния случай с униформите тези нови „веяния“ отново обръщат погледа към хомосексуалната еуфория, обхванала някои слоеве на обществата в същите тези развити страни, които навремето служеха като подтик за установяването на немалко напредничави форми на справедливо социално управление в редица страни по света. Та тези овладени от порока умове някак си се „сетиха“, че сексуалната ориентация засяга не само зрелите членове на обществото, но и децата, и установиха, че почти във всяко училище (в случая във Великобритания) има транс-сексуални деца, които са принудени да потискат половата си ориентация и да я изразяват едва след като напуснат училищната ограда. „Трябва да се направи нещо и да помогнем на тези деца“, чуват се призиви.
И преди няколко дена черно на бяло излезе и решението на един директор на средно училище: училищните униформи да бъдат носени от учениците според тяхното разбиране и усещане за пола, към който „в действителност“ принадлежат, а не според биологичния пол, каквито са родени. За това училище в Брайтън (вж. линк към новината) униформата е панталони за момчетата и поли за момичетата, но директорът вече дава право на децата, които считат, че принадлежат към противоположния пол, да носят онази униформа, която подхожда на техния „действителен“ пол. И съответно в училището ще се появят момчета с поли и момичета с панталони – нещо, което това училище не познава от повече от 170 години придържане към традицията (която за този регион в случая е и църковна традиция: мъжът да бъде с панталони, а жената винаги с пола или рокля; както е известно, и за много други култури жената не може да бъде облечена с нещо друго, освен пола или рокля или друг вид покривало на тялото, но не и панталон). За съвременните деца носенето на панталони от момичетата е не само напълно обичайно, но дори и предпочитано поради удобствата, които пантолоните носят на онзи, който ги носи; но полите за момчетата наистина са нещо необичайно (е, англичаните отдавна са привикнали на шотландските и ирландските поли на мъжете, но това е друга тема).
В разглеждания тук случай не толкова фактът, че момчетата вече ще могат да носят поли в това училище, е толкова важен, по-фрапиращ е начинът, по който директорът решава да направи това „добро за учениците и родителите нововъведение“ и подкрепата за него от хората в града, включително от родителите. Родители, чиито деца живеят с мисълта, че принадлежат към другия пол, разговаряли с директора дали може нещо да се направи, тъй че децата им да се чувстват комфортно и в училище, а не само извън него, където те могат на воля да изразяват принадлежността си към противния пол. И директорът без замисляне отговорил: моята най-голяма грижа е добруването и щастието на децата (вж. самата статия за цитата). И след няколко дена обявил на общо събрание на ученици и родители, че униформите вече ще се носят не според биологичния пол на учениците, а според „действителната“ им принадлежност към съответния пол.
За да подкрепи решението си, училищното ръководство поканило известна личност – в случая това е трансполовата Софи Кук (вж. линк тук), която разказала на събралите се в училището ученици какви трудности преживявала като малка, когато тя нямала възможност да изрази публично женския си пол, към който чувствала, че принадлежи. Тийнейджърите с интерес се заслушали в „свидетелството“ ѝ. Тя споделила, че никое дете не трябва да се притеснява да изрази „емоционалния си пол“ (за пръв път разбрах от тази публикация, че полът може да бъде и „емоционален“!) и не трябва да се срамува да покаже кой е в действителност. Директорът пита учениците как приемат идеята за „транс-униформите“ и тийнейджърите (повечето от тях 16 и 17 годишни) отговорили: „Защо пък не“ и това наклонило везните – на следващия ден директорът излязъл с новото си решение.
Ясно е, че когато попиташ тийнейджър какво мисли за нещо, което е нетрадиционно, нещо ново и още повече предизвикателно, той ще ти отговори, че то му харесва и че го приема; поискайте от него да мисли или да действа според някаква отживяла и овехтяла (за него) традиция и ще получите отрицателен отговор или пък мълчание. И в горната ситуация е било повече от ясно, че тийнейджърите в онази „разкрепостена“ страна ще приемат идеята за транс-униформата за нещо добро и „прогресивно“. Въпросът е доколко директорът е бил с всичкия си, за да се съгласява с едно мнение на един родител и да иска мнението и на „разкрепостените“ тийнейджъри; въпросът е защо трябва един болен мъж да идва и да обяснява на учениците „страданията“ си поради неизживяната женска идентичност, която уж носел в себе си; въпросът е защо местната община някак си естествено за нея разсъждава: „тийнейджърските години са трудни години, а колко по-трудни са те, когато околните не разбират техните транс-сексуални притеснения“ (вж. цитатите тук). И въобще, още много въпроси могат да се разгледат тук, за да стигнем до отговора защо в едно училище се случва подобно нещо и защо, както вървят нещата (особено след огромния интерес към „брайтънския модел“ от страна на училищата в страната), това може да се случи и в много други училища.
Не ми се ще да правя паралели със Содом и Гомор, защото може би паралелът няма да е съвсем удачен, но въпреки това си мисля, че когато в едно общество родители и учители имат порочни мисли и практики, то неминуемо порокът ще засегне и децата. Разбира се, в случая не говорим за някакви конкретни греховни практики, но самата идея за „разкрепостено“ разбиране на сексуалната принадлежност и публичното изразяване на „действителния“ пол може да породи греховни мисли и действия. А християнството има точни възгледи за мислите и желанията на сърцето и на ума, особено когато те клонят към греховното: те трябва да бъдат потиснати в самия им зародиш, вярващият трябва да се бори с тях като с най-големия си враг и трябва да ги победи: само победата над злото и греха може да възроди (и наистина възражда) човека, защото това е победа срещу козните на сатаната и обещание за неотлъчно следване на Христос. Колко ми се щеше това да се разбира от всеки човек. Но явно „прогресивните“ люде на новото време имат свое особено разбиране за човека и мястото му в света, в който всеки да има право публично да изразява идентичността според както той сам си я разбира, независимо от нравствената стойност на това изразяване, пък била тази нравствена стойност и греховна. То е ясно, че борба между доброто и злото винаги е съществувала, но тук в момента говорим за борба срещу пороци, които биха могли да овладеят ума и сърцето и на „онези малките“, за които Христос ни казва: „Който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина,“ и сетне допълва: „горко на онзи човек, чрез когото съблазън дохожда“ (Мат. 18:6-7).
Бележка: снимката е взета от първата статия на БиБиСи от 20 януари 2016 г.
