От началото на месец април болниците и аптеките в България ще трябва да се оборудват с апарат за пръстова идентификация. Устройството ще бъде свързано със софтуера на здравната каса и по този начин, когато влезем в болница или купуваме лекарства, ние ще оставяме следа. Информацията от пръстовия ни отпечатък ще се преобразува в код от числа, под който всеки ще фигурира в регистрите на касата. Управляващите реформатори на здравната система смятат, че с въвеждането на практиката пациентите да удостоверяват самоличността си с пръстова идентификация, по-лесно ще може да се контролира паричния поток на Здравната каса или евентуалното ѝ източване.
За съжаление тази новина не е част от сюжета на научно-фантастичен филм на ужасите. Тя не представлява и изолирано, лишено от логика, случайно възникнало събитие в изпъстрената с нелепости родна политическа реалност. Тази новина е истинска и е своеобразен апогей на хроничното заболяване на цялата политическа система. Народните избраници насочват силите си по-лесно да контролират избирателите, вместо да се посветят на каузата истински да им послужат. Разбираемо е – несравнимо по-комфортно, пестящо време, пари и усилия е да стегнеш хомота около нечий врат, отколкото да демонстрираш уважение и зачитане на човешкото достойнство на притежателя на същия този врат.
Всяко управленско намерение обаче, освен политически и правен аспект, има и една друга не по-маловажна страна – морално-етичната. В тази връзка може да се дебатира реформаторското решение да влизаме в аптека като погазили закона престъпници в полицейско управление, дали е политически оправдано, но то без съмнение е неморално.
Независимо че моралният довод, когато говорим за здраве, е жигосан като наивен и оттук незаслужаващ внимание; независимо че рядко намира място в рехавата полемика по темата за абсурдите в здравната реформа, той си остава най-значим, включително и по въпроса как трябва да се проведе тази реформа.
Министър Москов и професионалистите от екипа му явно не осъзнават, че с желанието си да натикат обикновения човек, техен избирател, в системата, която реформират, като в концлагер, всъщност застават срещу ценности, чиято поява на сцената на човешката история далеч не съвпада по време със заетия от тях пост, за да могат да си позволят нарушаването им с лека ръка.
Незаконно деяние е, когато физическо лице влезе в чужд дом без позволение. Защо тогава, когато става въпрос за нещо по-лично дори от имуществото, като здравето например, държавата без проблем навлиза в личното пространство на гражданите си, прониква в съвестта им, следи ги и ги третира като престъпници, снема биометричните им данни, негласно им заявява, че са виновни до доказване на противното и тези деяния остават несанкционирани? Отговорът за самозабравилите се държавници е ясен – защото всичко това се извършва в името на сигурността.
Този довод може да изглежда основателен на пръв поглед, но той не издържа на по-внимателен и дълбок анализ. Сигурността не може да е за сметка на свободата и достойнството. Когато някой, пък бил той и министър, с лека ръка жертва основни ценности, редно е той да знае, че е дошло време, преди реформата на системата, да подложи на драстични промени собственото си мислене.
Досегашната логика на министъра квази-демократ е кристално ясна: „Няма нищо по-важно от здравето и затова, независимо от цената, реформата е оправдана“. Г-н Москов обаче пропуска една много простичка истина – когато човек е принуден заради здравето да се раздели с достойнството си, в крайна сметка той ще изгуби и едното, и другото.
