{loadposition user10}
Виктор Костов, редкатор на интернет изданието “Свобода за всеки”
Няколко важни момента се откроиха в двудневната Кръгла маса “Религиозен диалог и отношенията църква – държава в съвременна България”. Ще ги отбележим тук в обобщение на свършеното през тези два дни.
(1) Законът за вероизповеданията (ЗВ) като противоречив нормативен акт и статутът на Дирекция “Вероизповедания” (ДВ) продължават да стоят като голяма въпросителна в живота на религиозните общности и да се експонират върху сегашният модел на отношенията църква – държава. ЗВ остава двойствен и зависим от политическата конюнктура, Дирекцията продължава да има неясен мандат за дейността си;
(2) Има напредък в разбирането на някои държавни органи за важността на правото на свобода на религията – видимо от участието на представителите на ДВ – Георги Кръстев и Жасмина Донкова и доклада изнесен от г-н Кръстев.
(3) За съжаление законодателите, които би трябвало да се интересуват от тази материя – и са доказано в нужда от образоване по въпроса – от Комисията по правата на човека и вероизповеданията при Народното събрание, отклониха всякакви покани за участие. Същата незаинтересованост беше демонстрирана и от политическите партии и политици – включително от НДСВ, ДСБ и СДС. Това е доказателство за тезата от доклада на Атанас Кръстев, застъпена в следващата т. 4 по-долу;
(4) Обществената нагласа в България е хуманистично-атеистична и поради липсата на мнозина активно вярващи религиозните въпроси и дела от типа на отношения църква-държава или свобода на религията се решават в контекста на едно секуларно политическо мнозинство. Това е и една от причините да няма обществен и медиен интерес към темата или този интерес да е нездрав или неинформиран достатъчно. За съжаление тази хуманистично-атеистична нагласа е факт и в Европейския съюз, към който България ще се присъедини скоро. Това означава задълбочаване на нуждата от сериозен поглед към темата в бъдещето.
(5) От предходната точка е ясна нуждата дискусията по въпросите на свободата на религията и съвестта да не се обсъждат с отправна точка – Законът за вероизповеданията. Отправната точка трябва да включва разглеждането, на първо място, на вярата и нейните измерения в личния и обществения живот на човека. Това разглеждане трябва да взема предвид общочовешкия опит както и културните особености на България и Балканския регион. Затова е нужен комплексен подход – богословски, исторически, културно-социологически. С това не бива да се усложнява излишно темата, а да се обогати за да излезе свободата на съвестта и религията и отношенията църква – държава от посредствеността на определенията дадени по законодателен път – и то, с половинчати и опортюнистични закони като ЗВ. Отправна точка следва да е положителният опит на други развити или прохождащи демокрации. Забележете положителният опит, а не опитите за ретроградно и тиранично третиране на проблема с вярата, което не е чуждо и на демократичните общества. Едва след полагането на тази основа може да се търси и правният смисъл на един нов и добър религиозен закон.
(6) Диалогът е ефективен, но не е оценен от всеки за достойнствата му, като средство за решаване на обществено значими проблеми. Диалогичността, неприсъща на пост-комунистическите общества, сама по себе си трябва да стане обект на работа и промоция, за да постигне целите на отговорно решаване на проблемите на свободата.
(7) Тясното специализиране е добра посока в по-нататъшна работа по тази въпроси, въпреки че на дискусията няма ефекта на бързо достигане до играчите в полето на свободата на религия. В същото време този формат позволява по-концентриран разговор и размишления, които неминуемо ще произведат своя обществен ефект в последващи публикации и оформянето на качествена мисъл чрез качествено обсъждане на въпроса. В този контекст остава и нуждата за разработване на богатата традиция на християнската теология и практика в областта на отношенията църква държава и свободата на съвестта и религията. Християнската традиция е източникът на тези права, които в модерен хуманистичен вид са залегнали в международните документи в защита на правата и достойнството на човека. Това – с уговорката, че всяка религия, не само християнската, ще може да се ползва от постиженията в закрепяване на благото на свободата за изразяване и практика на религията като цяло.
(8) Свободата на религията е неминуемо свързана и със свободата на словото, получаването и разпространяването на информация и смяната на възприемането на дадени убеждения и смяната им в последствие – други много важни основни права на личността. Проповядването и прогласяването на религиозни възгледи следва да бъде защитавано както и всяка друга идеологическа или политическа реч и убеждения. До този момент отношението е по-скоро стремеж към ограничаване (което се представя за закрила) на този тип слово чрез специализация на регулирането му в особени закони и надзор чрез изпълнителни органи. Специална регулация не се прилага по законов или друг път за друг вид идеи – например: атеистични, Ню Ейдж, окултизъм, хомосексуален активизъм и пропаганда, популярна психология, врачуване, дейност на “екстрасенси”, гадатели и др. Последващото ограничаване или даване на свобода на религиозното слово и проповядване ще доведе, съответно, до ограничаването на свободата на словото или увеличаването на тази свобода в обществото като цяло.
Тези обобщения – пряко и косвено изведени от докладите и дискусията на Кръглата маса – дават посока в разбирането на важността на проблема църква–държава и свободата на религията и съвестта, както и идея за неговата сложност. Ролята на вярата и съвестта в обществото са достатъчно значими за да зависи от тях, като цяло и движението на обществото към свободно и отговорно гражданско общество или към поредната форма на тиранично и несправедливо управление.
София 30 март 2005 г.
