{loadposition user10}
Женското свещенство – какво говори библейската и църковната история?
В Бит. 1: 27 четем: „И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде.” Ако обусловеното от текста равенство между двата пола е необходимо да се схваща и като еднаквост на служението, би трябвало в цялата библейска и църковна история съотношението между мъжкото и женското свещенство да е 50 на 50 процента. Нека проследим дали това е така.
Първият споменат случай за свещенство на Бога е около 2000 г. пр. Хр. и се отнася към Салимският цар Мелхиседек (Бит. 14: 18, 19), за когото се разисква нашироко в посланието към Евреите, като специално е отбелязано, че той е уподобен на Божия Син (Евр. 7: 3). Ако Св. Дух желаеше да ни представи мъжа и жената като преобраз на първосвещеническото служение на Христос, при благославянето на Авраам, заедно с Мелхиседек, трябваше да присъства и жена-свещеник (каквито са се намирали сред околните народи)1.
Петстотин години по-късно, евреите излизат от египетско робство и се настаняват да живеят в ханаанската земя, разполагащи с пълната свобода за самоопределение. Бог им нарежда, обаче, да не се съобразяват с порядките на езическите племена и въздига Аарон и неговите потомци от мъжки пол да бъдат свещеници в скинията, а после – и в храма (Изх. 27: 21). Това положение се е запазило повече от 1500 години (с известни прекъсвания) чак до 70 г. сл. Хр., когато Йерусалим е превзет от римляните, храмът – разрушен, а жителите – избити или отведени в робство.
Христос, макар да проповядва едно радикално ново учение, което не се вмества в разбиранията на главните свещеници, книжниците и фарисеите, също избира за апостоли единствено мъже. В тази връзка нека припомним изявлението на френския калвинистки богослов Жан-Жак фон Алмен: „Новият Завет, въпреки че осигурява възможността за цялостно обновление и на жените, и на мъжете, никога не свидетелства, че една жена може да бъде публично упълномощен представител на Христос. На никоя жена Иисус не казва: „Който слуша теб, слуша Мен“. На никоя жена не обещава да утвърди в небето това, което тя е вързала или развързала на земята. На никоя жена не дава наставлението да кръщава или да извършва причастяването с Неговите Тяло и Кръв. На никоя жена не поверява Своето паство2.”
На събора в Йерусалим, към средата на І век, апостолите отменили задължителната сила на Мойсеевия закон, но продължили да ръкополагат единствено мъже за презвитери и епископи, въпреки че женското свещенослужение (в култовете към различните езически богове) било широко разпространено и се ползвало с големи привилегии сред народите, влизащи в границите на Римската империя (виж бел. 1). През следващите няколко века Църквата била подложена на жестоки гонения, но успяла да съхрани истините на вярата непокътнати, поради което с увереност можем да заявим, че ако ръкополагането на жени беше една от тях, християните с цената на мъчения и дори на живота си, щяха да я отстояват.
Митрополит К. Уеър отбелязва, че „различни схизматични групи през втори и четвърти век са имали жени свещеници или епископи; например гностиците маркосианци, монтанистите и колиридианките3”. Тоест щом като дори по времето на репресиите еретиците са били в състояние да поддържат женското свещенство в своите общества, то колко повече биха могли да сторят същото и християните (а какво да говорим за периодите, когато не са били преследвани). Но големите писатели и свети отци на Църквата като св. Ириней Лионски, Тертулиан, св. Киприан Картагенски, св. Епифаний Кипърски, св. Григорий (Назиански) Богослов осъждат тази практика като “противозаконна и нечестива” и дори “демонична”4.
Християнството било обявено за равноправна религия през 313 г. от император Константин Велики, а за официална – 380 г. (според други 394 г.) при Теодосий І. В настъпилата симфония с държавната власт, Църквата разполагала с вътрешната автономия да урежда своите дела в областта на вероизповеданието и духовния живот. Затова нека дебело да подчертаем, че православната позиция (още от апостолско време) си е останала непроменена до ден днешен, т.е. жените нямат право да свещенодействат!
Дори и проблемът за отношението на жените към свещенството никога да не е бил централен в ранната Църква, той е бил поставян в редица случаи. В “Дидахията” (“Учение на Дванадесетте апостоли” – един от най-ранните християнски документи от II век) пише следното: “Ръкополагайте си, прочее, епископи и дякони, достойни за Господа, мъже кротки и несребролюбиви, истинни и изпитани. Защото и те ви служат службата на пророците и учителите” (XV.1). За отбелязване е, че е подчертана думата “андрас” (мъже – във винителен падеж) и всички останали служби са в мъжки род. А това е индикация за служители мъже, а не жени.
В началото на III век Тертулиан заявява недвусмислено: „не е разрешено на жена да говори в църквата или да поучава, или да помазва, или да прави приношение, или да настоява за която и да е служба, изпълнявана от мъже, или за свещенослужение“5. Около 300 г. „Апостолските правила” заявяват категорично, че на Тайната вечеря не е присъствала нито една жена: очевидният извод е, че жена не може да служи на евхаристия6. „Апостолските постановления” (от края на IV век) дискутират малко по-подробно служението на жени в същия дух като Тертулиан. Жените не могат да проповядват или да кръщават и a forteriori се заключава, че те не отслужват евхаристия. Специфичната причина, която се посочва, е вярност към Христовия пример: Той никога не е поверил такива задачи на жени, макар че лесно е можел да го направи, и следователно Църквата няма право да упълномощава жени за такъв тип дейност7.
(Католическата и възникналите на по-късен етап протестантски църкви също са притежавали вътрешна свобода за своето вероопределение, но теорията и практиката им по този въпрос, принципно, никога не са се различавали от тези на Православието.)
На фона на историческата действителност, аргументът, че жените не са били ръкополагани за свещеници поради преобладаващите културни и социални условия, изглежда съвършено несъстоятелен.
Библейската и църковната история за цели 4000 години не свидетелстват за нито един случай на женско свещенство, поради което намираме чисто теоретичните (т.е. лишени от всякакви примери) разсъждения на неговите поддръжници за напълно спекулативни.
Борба за равенство
В своите дневници протойерей Александър Шмеман на едно място изтъква: „Съвременната култура мята върху съзнанието ни, върху нашия „изначален” опит, ласото на принципите, които – макар да ни изглеждат „положителни” – са на дело отрицателни и не произтичат от никакъв опит. „Всички хора са равни” – ето го един от корените, най-неистинното от всички съждения a priori. Или: всички хора са свободни. Или: любовта винаги е положителна (оттук например оправдаването на хомосексуализма и пр.). Всяко ограничение е репресивно.
Докато самите християни приемат всички тези „принципи” и културата, построена върху тях, не е възможно да разсъждаваш за невъзможността на женското свещенство, без да се самозалъгваш и да звучиш лицемерно. Казано накратко, ако се тръгне от някакво отвлечено, несъществуващо, натрапено на природата равенство между мъжете и жените, то никаква аргументация не е възможна. А това означава, че трябва да се започне с разобличаването на самите тези принципи като лъжливи – за свободата, за равенството и пр. – лъжливи именно в своята отвлеченост, „измисленост”. Трябва да бъде отхвърлена цялата съвременна култура в нейните духовни – лъжливи и дори демонични – предпоставки.”
Не е трудно да се досетим защо и светите отци, и прот. А. Шмеман наричат „демонична” „борбата за равенство”, обусловена от светската ценностна система. В Библията се казва, че в основата на падението на дявола е било желанието му да се уподоби (в някакъв смисъл „изравни с”) на Бога: „Как си паднал от небето, ти Деннице, сине на зората! Как си отсечен до земята, ти, който поваляше народите; А ти думаше в сърцето си: Ще възляза на небесата, Ще възвиша престола си над Божиите звезди… Ще бъда подобен на Всевишния” (Исая 14: 12-14). Когато в Едемската градина Сатана изкушава Ева, той също и подмята, че ако ядат с мъжа си от забранения плод, ще „бъдат като Бога” (Бит. 3: 5). Още от времето на безбожната Френска буржоазна революция, та дори до днес, също се внушава на жените, че ако не се изравнят с мъжете във всичко, това означава, че те са потискани и дискриминирани.
За да онагледи думите си, че „службите са различни“, ап. Павел е представил един много удачен пример с членовете на човешкото тяло, които не са взаимно заменяеми, например очите не могат да изпълняват функцията на ръцете, а нозете – на главата и пр., но всички заедно изграждат единството на организма (І Кор. 12). На мъжете не е дадено да раждат, а на жените – да свещенодействат, като по такъв начин те се допълват в единната цялост на Христовото тяло, т.е. Църквата. С други думи, тук е изпълнен принципът за единство в многообразието, без да е нарушен принципът за равенството (никой пол не е по-висш от другия), засвидетелстван, както отбелязахме, още в Бит. 1: 27.
Нещо повече, Христос наставлява жадните си за власт ученици с думите: „Вие знаете, че управителите на народите господаруват над тях, и големците им властвуват над тях. Но между вас не ще бъде така; но който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга“ (Мат. 20: 25: 27). Феминизмът, който обвинява християнството в сексизъм, всъщност изпуска, че ръководната роля на мъжа в семейството и Църквата всъщност е свързана не с облагодетелстване, а с една непрестанна грижа за съпругата и децата, както и за цялото паство. И за да се убедим, че ценностната система на светите отци е диаметрално противоположна на светската, нека си припомним още, че в Православната и Католическата църкви Пресвета Богородица се смята не само за най-видната представителка на човешкия род, но и за издигната над ангелските чинове „по-чтима от херувимите и несравнено по-славна от серафимите“ (Божествена литургия от св. Йоан Златоуст).
На едно място Господ отговаря на фарисеите: „Поради вашето коравосърдечие Моисей ви е оставил да си напущате жените; но отначало не е било така“ (Мат. 19: 8). Първите четири заповеди от Закона бяха свързани със знанието и служението на Бога, т.е. към тях се отнасяха и всички действия, които извършваха свещениците в храма – принасянето на жертви върху олтара, каденето на тамян, очистванията, умиванията и т.н. Вторите шест заповеди обуславяха нормалния живот в обществото – това бяха гражданските, правните, етичните, санитарно-хигиенни и други норми, дадени за доброто на хората.
Когато определя взаимоотношенията в обществото, Бог взема предвид нашата сърдечна нагласа, т.е. доколко сме допуснали любовта в своя живот. Затова неправдите между мъжете и жените, господарите и робите, белите и цветнокожите трябва да се преодолеят в непрестанната борба с егоистичното ни плътско естество, докато победи справедливостта. Но колкото до сакраменталното, там редът е постановен единствено от Бога и никой не може да го променя. Когато цар Озия се опита да изземе и функцията на свещеник, Бог го порази с проказа и го отлъчи от Своя дом (ІІ Лет. 26: 16-23). По същия начин и днес, когато желаем да вземем на себе си нещо, което не ни е дадено от небето (Йоан 3: 27), биваме обземани от духовна гордост, която непоправимо разлага нашия живот и обхода.
Заключение
Има голям брой дяконии (служения), които са отредени за жените – благовестие, пророчество, съветване на други жени, възпитание на децата във вярата, грижа за бедните и немощните и мн. др. Затова християнките трябва да бъдат винаги уверени, че са равни на мъжете във всичко и да не се поддават на феминистките провокации да бъде променян Божия йерархичен ред в Църквата.
Настоящата статия се публикува със съкращения. Пълният текст можете да видите тук.
Всички права запазени © 2014. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
editor@center-religiousfreedom.com
Валентин Велчев е роден в гр. Оряхово (1963 г.). Притежава магистърски степени по биология и химия, както и по богословие. Автор е на книгите: Кратък исторически и библейски анализ на адвентизма (2003 г.) и Вяра и наука (2010 г.).
