Одържавяване на религията или раздържавяване на образованието

{loadposition user10}

Едно от честите негативни определения, което съм чувал от вярващи по отношение на нашето общество, е, че живеем в безбожна държава. Разбира се въпросът каква е алтернативата на “безбожната” държава среща разнопосочни отговори. Вариантите се движат между това “да бъдат вярващи властниците” (с подвариант “да повярват властниците”, което е доста краткосрочна цел, ако се замислим, че след 4 години “властниците” би трябвало да се сменят) и “да се говори повече за Бог по радиото, телевизията и пресата”, макар че би трябвало да си даваме сметка, че по радиото, телевизията и пресата се говори за това, което вълнува потребителите на тези продукти. Тук някъде се прокрадва и твърдението -“не учат децата на никакъв морал, на нищо хубаво не ги учат в училище”, което всъщност показва очакването държавата да учи децата ни. В тази светлина решението на правителството да създаде Обществен съвет по въпросите за изучаване на религия в училище, който да изготви концепцията за изучаването на този предмет в общообразователните училища, както и успешното приключване на работата на този съвет би трябвало да донесе удовлетворение на загрижените за безбожността на обществото ни хора. Всъщност по думите на председателя на Съвета проф. Георги Бакалов работата на Съвета е следствие на многобройни подписки именно от такива загрижени наши сънародници (1).

Концепцията на Обществения съвет

Моето дълбоко убеждение е, че точно намерението на държавата да въведе обучение по религия в общообразователните училища е явна проява на нейното дълбоко противопоставяне на истинската религия. След месеци работа Общественият съвет излезе с предложение да бъде въведено обучение по религия, което да не противоречи на светския характер на образованието, като преподаването има “образователен, а не вероучителен елемент”. Тази удивителна формулировка вероятно съдържа в себе си намерението децата да бъдат информирани какво учи религията, но в никакъв случай да не им бъде предоставяна възможността да приемат за истина, да повярват в изявяваното от религията. От друга страна на обучението по религия се вменява целта да се подобри моралния облик на учениците чрез ”нравствените послания, които излъчват някои от по-големите религии”. По някаква парадоксална причина създателите на Обществения съвет и участниците в него считат, че ако религията бъде представена по начин, изключващ възприемането й като истина, това ще доведе до напълно сериозно отношение към нравствените императиви на религията, учениците ще положат усилия и постоянство да променят мотивите и действията си към по-добро.

Следва всеки да се запита как е възможна подобна промяна? Например според авторите на проекта учениците от четвърти клас ще бъдат преобразени морално от изучаването на теми като: “покаяние и разкаяние, милостта на Бога, грешка и грях, вяра и суеверие, свобода чрез вярата”, без да бъде взета за основа истината за съществуването на Бога, Въплащението, Изкуплението, Възкресението, Възнесението и Второто пришествие на Христос. Нещо повече, тъй като предметът е общообразователен и е предназначен за ученици от различни територии на България, авторите на концепцията са счели за нужно да включат текстове от Корана в изясняването на посочените теми. Човек не трябва да е с теологическо образование, за да си даде сметка, че християнското откровение по дадените за пример теми е коренно различно, дори противоположно на ислямската концепция. Онова, което подходът на Обществения съвет ще постигне, е, че нито една религия и нито едно послание няма да бъде възприемано сериозно. Сякаш авторите на концепцията са си поставили за цел да убедят учениците, че религията не бива да бъде основа на човешкия мироглед.

Тук възниква въпросът за компетентносттана държавната образователна система да бъде истинен изразител на религиозното послание. Оказва се, че държавата в лицето на отговорното министерство се счита за по-компетентна от институциите на самата религия да извлича нейните полезни и градивни послания. Естествено в такава теза има очевидно противоречие – или религията е добра и полезна, и следователно учениците имат нужда от нея, или религията е нещо съмнително и опасно, което има нужда от компетентността на държавата и нейните експерти, за да стигне в безопасен и безобиден вид до ученическото съзнание.

Така стигаме до истинските мотивиза настоящия проект за въвеждане на обучението по религия. Зад проекта стои убеждението, че вярата на хората е област, която трябва да бъде моделирана от държавата. В крехка възраст учениците следва да научат, че между християнството и исляма няма съществени разлики, че религията е област, която подлежи на грубо обобщаване и повърхностно излагане, подрастващото поколение на България ще бъде “образовано” подходящо и така ще се намали риска в бъдеще да имаме сънародници, които се отнасят към религията сериозно и последователно, и които стигат по-далеч от приетото за безобидно от експертите на държавата. Целта на такова обучение е “опитомяване” на религиозното съзнание на нацията, поставянето на държавен филтър между автентичната религия и потенциалните вярващи.

Позицията на Светия Синод за религиозното образование

Допълнителен колоритв картината добавя позицията на Православната църква. Отчитайки очевидната несъстоятелност на концепцията на Обществения съвет, Православната църква излезе със становище за въвеждане на задължително православно вероучение в училищата. Има няколко много смущаващи факта в тази позиция. Определено е странно да се претендира за задължително обучение при положение, че и в момента е налице обучение по православно вероучение като свободно избираем предмет, но интерес към него проявяват едва 9 000 ученика. Просто се набива на очи как сработва старият рефлекс на Православната църква да прави добро насила, да се разчита на държавата да вкара хората в църквата, държавата чрез своята монополна позиция в образованието да направи младите българи православни. За всеки страничен наблюдател е потресаващо да види, че при положение, че от 6 години Православната църква има привилегията да преподава вероучение в училищата и интерес към това са проявили едва 9 000 ученика, днес тя има претенцията държавата да задължи всички ученици да участват в това обучение.

Доста шокираще начинът, по който в концепцията на Светия синод се решава въпроса с религиозното многообразие в българската нация. В районите, където мюсюлманите са мнозинство, Православната църква с готовност препоръчва религиозно обучение под ръководството и програмите на ислямските религиозни институции. Допуска се и възможността да има при необходимост обучение и по “други религии” (тук авторите на концепцията не уточняват какви са те), но “само при условие, че въпросната религия има вековни традиции в България” (отново не се уточнява колко века са достатъчни, за да бъде признато въпросното вековно присъствие).

Единственият извод от така представената концепция е, че Православната църква си е поставила за цел да получи монополвърху вярата на етническите българи с помощта на държавата, без да полага съществени усилия (в тази концепция все пак се предвижда учениците, нежелаещи да изучават правослано вероучение, да изучават етика, явно това изглежда по-приемливо на членовете на Светия синод, отколкото изучаването на евангелско християнство например). На практика Светият синод заявява, че Църквата е неспособна да възпитава младите вярващи без категоричната намеса на държавата.

Предложение за разглеждане на проблема в християнска перспектива

Двете концепции предлагат налудничаво разрешение на проблема за обучението по религия. В единия случай държавата в лицето на нейните институции се обявява за носител на религиозната истина, в другата концепция държавата е призована да осигури религиозен монопол на Православната църква сред българския етнос.

За всеки здравомислещ християнине ясно, че Църквата е носител на религиозната истина, и че отговорността за християнското възпитание на децата пада върху християнското семейство. От друга страна от християнска перспектива е невъзможно образованието да бъде автономно, независимо от християнския мироглед. Това е и причината наред с религиозното обучение на младежите и децата, Църквата винаги да е била ангажирана с общообразователните институции. Българската църква в това отношение не прави изключение. На практика българските училища през Възраждането са тясно свързани с Българската Екзархия, а преди нейното учредяване – с местната църковна община.

Още по-изразителен е този ангажимент при Евангелската църква, където към всяка протестантска община е организирано общообразователно училище. Евангелските общообразователни училища въвеждат висок стандартза образование и стават привлекателни за много български родители от православното мнозинство. През модерната епоха държавата въвежда свой монопол върху образованието, като в началото на 20 век общообразователните училища към евангелските църкви са забранени.

Невъзможно е точно да се определи каква е ролята на задължителнотодържавно образование за модернизирането на обществото в края на 19 и 20 век. Днес все по-очевидно става, че този модел е абсолютно изчерпан, резултатите, които постига, са все по-слаби и проблемите, които среща, са все по-неразрешими. Провалът на общественото образование днес е най-страшен именно в онези области, където обезпеченото от държавата образование е най-трудно да бъде заменено – сред ромското малцинство и сред маргинализираните социални групи. Без да бъдат притиснени от това, държавните институции упорито се вкопчват в монопола си върху образованието на онези групи от българската нация, които стават все по-способни да осигурят алтернативно образование на децата си.

Един от възможните аргументи на правителствотов защита на концепцията на Обществения съвет е, че в някои европейски страни съществува такъв предмет. Онова, което пропускат да отбележат обаче е практиката в много европейски страни държавната субсидия за обучението на един ученик да следва детето, независимо дали посещава държавно или частно училище.

Друго обяснение за въвеждане на концепцията на Обществения съвет е проблемът с ислямския фундаментализъм. Обучението по създадена от държавни експерти програма, според авторите на концепцията, ще пресече пътя на радикални ислямски учения към съзнанието на младите мюсюлмани. Общообразователната програма по религия, според същите автори, ще сплоти учениците от различните етнически и религиозни групи, ще изгради доверие между религиозните общности, издигайки общото между исляма и християнството над различията.

Без да се спирам на това доколко тези очаквания са оправдани, трябва да подчертая, че проблемът с радикалния ислям не може да е основание за налагане на изкривена представа за религията на християнските деца. Българските християни не са показали никаква склонност да застрашават обществения мир и не е редно поради опасенията за поведението на друга религиозна група да бъдат подлагани на задължително обучение по “опитомена” от държавните институции религия.

Каузата за християнско образование в държавните училищае абсолютно несъстоятелна. Загрижеността за подходящо образование на християнските деца, би трябвало да се изрази в усърдието, с което обучаваме децата си в семейството, в повишаване на ефективността на църковните програми за обучение на децата и в подкрепа на създаване на християнски общообразователни училища. Образованието е една от областите, в които съвременната българската църква е ужасяващо безплодна и именно тук трябва да съсредоточим основна част от нашия ресурс, ако не искаме да видим голяма част от поколението на нашите деца и внуци изгубени за вярата. Българските християни би трябвало да осъзнават необходимостта от разбиване на държавния монопол върху образованието и тази кауза да се превърне в тяхна отстоявана обществена позиция.

Момчил Петров е завършил История в СУ “св. Климент Охридски”. Защитава магистърска теза на тема “Протестантството в България между двете световни войни”. Пише за Института за българска протестантска история. Евангелски християнин от 1991 година. Работи в икономическата област. Женен от 1994 година, с две дъщери.