{loadposition user10}
Българският народ приема православното християнство през 864 г., ставайки един от първите народи в Източна Европа, които правят това. Българската православна църква спомага за обединението на народа в България и подпомага за развитието на националната идентичност на българите.
В началото на 12 век османските турци започват да завладяват Византийската империя, и българските земи падат лесно в техни ръце. Хиляди турци прииждат в България, носейки със себе си нова власт, култура и мюсюлманската религия. Към българите, които приемат исляма, постъпват честно и добре. Към тези, които остават верни на Българската православна църква, турците се отнасят сурово. Когато турската държава отслабва през 18 век, българите получават свободи. По време на този период се отварят училища, които използват български език, Българската православна църква преживява съживление, и има подновено усилие за публикуването на български материали.
Тези свободи засилили апетита на българския народ, и през април 1876 г. се вдигнало въстание срещу турските управници. Това въстание било потушено сурово, и над 100 села и пет манастира били разрушени. Изчислява се, че над 30 000 българи изгубват живота си по време на този бунт. Сцените на клане шокират света. Русия, нетърпелива да разшири своята сфера на влияние, отива на война с Турция, за да освободи България. По време на Руско-турската война (1877-1878) руските войски си осигуряват подкрепата на българските патриоти, и заедно освобождават България, изковавайки дълбока и трайна връзка между двата народа.
Ранна дейност на свободни църкви в България
България е била трудно поле за протестантския израз на християнството поради мюсюлманското влияние, силната връзка между националната идентичност и членството в държавната църква, и политическата нестабилност. Тези фактори създават трудна и каменлива почва за чуждите мисионери. Първите протестантски мисионери в България са методисти и конгрешани, последвани 25 години по-късно от баптистите. Методистите и конгрешаните пристигат в страната по време, когато тя е здраво под властта на Османската империя, и никой от тях не практикува кръщаване на вярващите.
Движението на свободните църкви в България започва през 1857 г. Методистите и конгрешаните[1], в израз на християнско единство, си поделят работата. Балканът, който разделя страната, се използва като граница, като методистите служат на запад и север от планината, а конгрешаните се трудят в Румелия, на юг и изток. Първото записано неправославно църковно събрание в България се създава през 1870 г. в южното градче Банско.[2] Методистите започват на север с проповедническа база в Шумен.[3] На юг конгрешаните се разширяват от църквата в Банско към Одрин и добавят три проповеднически бази.[4] Този тип отношения изглежда действа до 1866 г., когато баптистки книгоразпространители започват да работят в страната.[5]
Алберт Вардин изтъква политическия хаос, който съпровожда голяма част от онези ранни години на мисионерски усилия, когато пише, че американските методистки мисионери, които работят в областта на север от Балкана, са принудени да се откажат от работата си през 1871 г., а през 1873 г. се завръщат с позволение,, само за да напуснат отново през 1877 г. поради бунтовете и настъпилата Руско-турска война. След нея се прави трети опит, но след тридесет години служение тази мисия може да отчете само шестдесет и пет пълноправни члена.[6] През тези години Американското библейско общество също извършва мисионерски усилия, предимно на юг, докато Британското и чуждестранно библейско общество работи на север. И двете общества са активни в отпечатването и разпространението на християнска литература и Библии. Британското и чуждестранно библейско общество не позволява на неговите работници да основават църкви, но им разрешава убедително да свидетелстват на заинтересованите клиенти.[7] През 1875 г. се образува Българското евангелско общество.
Първата баптистка църква в България е свързана с конгрешанското мисионерско дело в Казанлък. В тази конгрешанска църква няколко члена достигат до разбирането, че кръщението е предназначено за възрастни. Идеите започват, когато Стефан Курдов, българин от Цариград, чува за баптистките идеи от арменски бежанци, които мигрират към българските земи в границите на Турската империя, за да търсят работа.
Курдов приема баптисткото разбиране и става разпространител на книжнината на Американското библейско общество. Неговите материали достигат до конгрешанската църква в Казанлък. В нея започва да расте псевдо-баптистка група. През 1874 г. те решават да намерят някой, който да ги кръсти. Преп. Бонд, конгрешанският мисионер, който работел в Казанлък, се опитал да им обясни, че това не е необходимо действие, но няколко души от неговото събрание в Казанлък решават да тръгнат на север и да пресекат планините, за да търсят немски баптисти. Те не намират баптистите, но намират книгоразпространител, който им разказва за богословието на баптистите и им дава адреса на немските баптисти.
Скоро групата от Казанлък пише писма, апелирайки към баптистите в Турция и Германия, и търсейки помощ. Няколко години молбите остават без отговор. През 1879 г., на немска баптистка конференция в Хамбург, Либич споделя вестта и молбата с всички, присъстващи на конференцията.[8] По това време Йохан Каргел, току-що оженил се пастор на немско баптистко събрание в Санкт Петербург, е в Хамбург за конференцията. Позовавайки се на биографията на Каргел,[9] изглежда има три фактора, които го мотивират да пътува до България, за да посрещне нуждата: той чува за нуждата на конференция на Немския баптистки съюз, вече се е молил за общите нужди на България с полковник Василий Пашков и неговия аристократичен кръг евангелски приятели преди да чуе за желанието за кръщение, а и неговото здраве не е добро в студения и влажен климат на Санкт Петербург.
Решението на Каргел да пътува до България не е известно на групата в Казанлък, и през 1880 г. Григор Б. Думинков пише още едно писмо до Немския баптистки съюз. Писмото е публикувано на немски и английски в статия, озаглавена: “Македонският призив се повтаря от самата Македония”.[10] В писмото си Думинков казва, че “Българската църква в Казанлък е приела евангелската доктрина преди четири години, доколкото са признали и приели кръщението за вярващите според учението на Божието слово. Затова те са отхвърлили детското кръщение, понеже то никъде не може да се докаже от Новия Завет”.[11] Писмото е подписано от 22 души, които желаят да се борят за доктрината. Статията е отпечатана на английски през октомври 1880 г. и намира широко разпространение сред баптистите в Америка.[12] Каргел пристига в Казанлък през септеври 1880 г., и вече е извършил кръщенията, когато статията е отпечатана в Съединените Щати.
“Македонският” призив
Каргел пристига в Русчук на 4 септември 1880 г. Неговият подробен разказ за пътуването е отпечатан на немски като поредица в Свидетел на истината[13] [Der Wahrheitszeuge], а съкратен вариант е публикуван на английски в Тримесечен доклад на немската баптистка мисия [Quarterly Reporter of the German Baptist Mission].[14] Каргел не бил сигурен как ще пътува до Казанлък, нито знаел български език. Когато слиза от лодката в Русчук, е посрещнат от Мартин Херингер от Британското и чуждестранно Библейско общество. Херингер си предлага доброволно услугите да бъде водач и преводач на Каргел.
Те пристигат в Казанлък в петък, на 5 септември и са приветствани от брат Думинков. На следващия ден Каргел, чрез превода на Херингер, започва да беседва с българите, които искат да бъдат кръстени. Каргел започва с твърдението от Деяния 10:29: “Затова, щом ме повикахте, дойдох без да възразавам; и тъй, питам аз, по коя причина сте ме повикали?”, за да започне своите беседи. В събота и неделя осем души пожелават кръщение, и шест биват одобрени. От тях един е разубеден от конгрешанския мисионер, г-н Бонд, да не се кръщава. Г-н Люис Бонд бил в България от 1871 г. и бил част от мисионерския екип в първата местна църква, основана от конгрешаните.[15] Г-н Бонд не пуска на амвона си Каргел и провежда разпалени дискусии с Херингер и Каргел по въпроса за водното кръщение. Каргел записва, че това бил труден разговор: “Поставих себе си на негово [на Бонд] място и почувствах, че ако бях спечелил души за Господа и друг беше дошъл, за да ги отвърне от мен, щях да изпитам силна безкрайна болка. От друга страна, също видях ясно в закона на Господ, който ми казва, че никой не трябва да отказва водното кръщение, че онези, които са приели Святия Дух, също като нас, трябва да бъдат кръстени”.[16]
Неделя, 7 септември е записана като началото на баптистката църква в Казанлък, България, която се счита за първата баптистка църква в България. Йохан Каргел кръщава пет българи под пълна луна в името на Отец, Син и Святия Дух.[17] Техните имена са Тошка Патева, Марийка Белчева, Никола Патев, Григор Думников и Петко Къркеланов.[18] Тези българи са чакали 6 години някой да дойде и да ги кръсти.
Изглежда това кръщение убеждава Каргел, че трябва да остави своето пастируване в Санкт Петербург и да доведе жена си в България. Каргел и жена му остават в Русчук, България, до март 1884 г. За пет години Русчук става църквата-майка, а Казанлък – проповедническа база, понеже за чужденците животът бил малко по-лесен от западната страна на Балкана и предлагал мултинационално население, което е по-малко обвързано с държавната църква, и затова по-отворено за баптистките идеи. Отбелязва се, че събранието в Казанлък негодувало от положението, считайки себе си за първото събрание от истински кръстени българи, независимо от събранието в Русе.[19]
Семейство Каргел в България
Семейство Каргел се чувстват добре дошли в град Русчук в началните месеци на своя престой. По това време турските и българските съседи ги търсят, за да се сприятелят с тях.[20] Госпожа Каргел разказва за посещаването на различни домове, докато завързва нови приятелства в града.[21] Но за една година отношението на града се променя. Анна Каргел пише: “Когато пристигнахме тук, ви писах, че бяхме приети много топло, но когато разбраха, че съпругът ми идва за Божието дело, те започнаха да гледат различно на нас. Българите се отнасяха към нас като към кучета, да се проповядва по къщите не беше възможно… Протестантите, както ни наричат тук, не са допускани в техните домове”.[22]
С времето, съпротивата срещу тяхното присъствие се увеличава. През ноември 1882 г. тяхната икономка ги напуска от страх, че ще бъде пребита от останалите в града за това, че работи за протестантите. По улиците се носи слух, че Каргелови имат специална книга, в която щом бъде написано едно име, този човек никога не може да избяга от тяхната власт. Някои местни хора дори се страхуват да минат край портата на дома на семейство Каргел.[23] Единственият помощник, който Каргелови могат да намерят е един новоповярвал бандит, който не обичал да се къпе. На Анна Каргел й се иска да има друг, ако би могъл да се намери такъв, и казва в писмо от септември 1882 г., че сега българите ги считат “почти за езичници” заради техните възгледи за свободна църква.
След два месеца, през ноември 1882 г., няколко души от членовете на църквата са бити и доведени на съд, където прекарват 12 дни в затвора. Прозорците на къщата на Каргелови са замервани с камъни, а едно публично водно кръщение е прекъснато от хулигани. Историята за кръщението е предадена подробно в писмо от Анна Каргел до Василий Пашков, където тя разказва за неприятностите, които възникнали в резултат на кръщението. Накрая водното кръщение е преместено в частен имот, но дори и там, полицията прекъсва службата и арестува собственика на имота. Накрая Йохан Каргел, след като търси директора на полицията, го намира да играе карти. Той успява да освободи собственика на имота, обяснявайки през цялото време на слушателите значението на евангелието и кръщението.[24]
Семейство Каргел се премества в България по молба на българите в Казанлък, но решава да живее в Русчук. Топлият прием в началните месеци се превръща в студен и враждебен, когато неправославното християнско послание прониква в православния град.[25] Има промяна в гостоприемството, което им се оказвало, когато става ясно, че те работят сред българите, а не само сред немците, турците и евреите в района.
Една от причините Каргелови да избират Русчук е Складът за библии. За тях разпространението на литература е ключов компонент в служението. Те разпространяват литература в пазарни дни, когато селяните отивали в Русчук. Каргелови раздават брошури и се отбиват в съседните къщи, и четат с хората там стихове от Библията. Също разпространяват книги и Библии на войниците в казармите.[26] В началния етап на това движение за свободна църква, разпространението на литература е основополагащ принцип. Езиците изглежда са фактор, тъй като Каргел моли Пашков да изпрати литература на български, турски и руски, както и изразява намерението си да отпечата брошури на място.
Междуденоминационното напрежение в Русчук изглежда е по-малко, отколкото в Казанлък. Конгрешанският пастор в Казанлък реагира силно срещу Каргел и кръщението на възрастни. Методистите, които работели в североизточна България, са по-толерантни към баптистките възгледи на Каргел. Тази толерантност може да се дължи на общия афинитет към посланието на Уесли за лично обръщане, което Каргел също споделял. То също може да се дължи на личните отношения и на общия език. Може да се дължи и на факта, че Каргел е основният водач на немското баптистко събрание в Русчук. Каквато и да е причината, към края на 1881 г. Каргел заема амвона на методистите сутринта, а следобед – на немските баптисти. Това не е проповядване от време на време, а ежедневна работа за поне три месеца.[27] [28]
Заминаване от България
Йохан и Анна Каргел извършват огромна работа в служението през четиридесетте месеца, през които живеят в България. През юли 1882 г. той съобщава за кръщението на пет българи и един немец заедно с още три българи, които са новоповярвали. След два месеца той съобщава, че са се покаяли още десет българи. През май 1883 г. пише, че 23 българи са се покаяли от началото на Новата година. Нуждите на района са големи, и семейството постоянно има нови възможности да споделя християнското послание. На Йохан Каргел му е трудно да напусне България – област, която показвала толкова голям потенциал. През първите им дни тук те гледат на страната като на място за “работа без край”.[29] Българите, а също руснаците и турците, са заинтересувани от християнската литература, която семейството раздава. В края на 1882 г., когато идването на първородното им дете заема голяма част от живота на Анна, се увеличава нейното желание да се върне в Санкт Петербург, и тя започва да мисли за напускане на България. Идеята трябва да е била изразена публично, понеже българското събрание изразява своето недоволство от нея, и моли Пашков да не премества Каргелови от България.[30] Георги М. Чоменев казва в писмо до Пашков, от август 1882 г., че той е спечелен за вярата от Каргел, и изброява градове в цяла България, които се нуждаят от помощта на мъже като Каргел. “Аз съм българин”, пише той, “и е обидно да отзовавате Каргел обратно в Русия”.[31]
За известно време семейство Каргел продължават да живеят в България, понеже служението в страната се разширява. Един месец след писмото на Чоменев, Каргелови съобщават, че на българите са раздавани Библии, че десет българи са се покаяли отскоро, заедно с една германка и една унгарка, че е кръстен един евреин, заедно с неговата жена, и че Йохан Каргел проповядвал в много градове из България и навсякъде виждал отклик към Словото на Господа: “Местният православен епископ се оплаква, че кръщаваме православни вярващи и казва на хората си да хвърлят камъни по нас, но ние сме още живи и здрави, и двама души се обърнаха към Господ по време на тези събития”.[32]
След една година семейство Каргел отново обявяват своето намерение да напуснат България. То отново не се приема от българското събрание. Въпреки гоненията на местните хора, баптисткото събрание не е готово да пусне Каргелови да си заминат. Анна пише: “Когато казахме на местното събрание (че се завръщаме в Русия) и обявихме, че продаваме къщата си, се надигна истинска буря. Те искат да ни запазят тук, буквално насила, поне още три години, докато се върне проповедникът, който беше изпратен в Хамбург на мисионерско училище”.[33]
Но дори посред бурята, която се надига, когато обявява, че ще напускат България, Йохан Каргел успява да направи пътуване през планината до Казанлък в края на зимата, преди да си тръгне от страната. През 1884 г. събранието в Русчук има 28 члена, а както може да се предполага, в Казанлък са по-малко.[34] Този път Пашков отзовава Каргелови, и те заминават от България през март 1884 г. След неговото заминаване от Русчук той работи заедно с Василий Пашков, за да реализират мечтата за Евангелски алианс в Русия – мрежа от евангелисти в цялата Руска империя.[35]
През октомври 1888 г.[36], две и половина години след като напуска България, Каргел се връща в Русчук и го посрещат радостно.[37] По време на това пътуване, Йохан Каргел пътува до Ломпаланка и Лом заедно с Василий Марчев[38] – българинът, който се е върнал от своето следване в баптистко училище в Хамбург. По време на това пътуване те раздават Нови Завети, проповядвайки при всеки възможен случай. Трудно е да се каже дали това пътуване на Каргел и Марчев е тласък за основаването на църквата в Ломпаланка, но баптисткото събрание се създава горе-долу по същото време, когато е тяхното посещение през октомври 1888 г., а църквата в Ломпаланка се счита като дъщерна на баптистката църква в Русчук.[39]
Марчев има ключова роля за растежа на баптистката църква в България след заминаването на Каргел. След пътуването от 1888 г. Каргел уверява Пашков, че Марчев е компетентен да продължи работата, която той е започнал. Каргел е радостен, че е имал възможност да се върне, понеже имало някакви грешки в поучението, които са се промъкнали в българската църква. Изглежда било нещо свързано с легализма. Ето думите на Каргел:
“Намерих недостатъци относно признаването на пълното спасение в Исус, както и в грижата за душите, които са вече Негови; също успях да премахна някои от тесногръдите идеи на един от братята, които можеха да причинят известна вреда върху тях. Братята са научили много, според техните собствени думи. Особено са научили да се грижат един за друг с любов, и да гледат един на друг през Исус. Въпреки начина, по който изглежда това поле за човешкото око в своето сухо състояние, аз се надявам, че то ще стане красива градина за Господа. Младият, но въодушевен работник Василий Марчев (който стана християнин чрез моето свидетелство през 1881 г.) беше особено щастлив да ме види отново. Неговото решение е да остави всичко заради Исус и да Му служи. Едно нещо, от което се боя, е, че няма да има други работници за това поле, които не са умрели за себе си”.[40]
По време на пътуването до Русчук през 1881 г. Й.Г. Каргел не успява да отиде до Казанлък, но през май 1889 г., на връщане от продължително пътуване до Израел, той успява да посети и това събрание, както и събранието в Русчук, на път към Санкт Петербург. Пътуването през България от 1889 г. осветлява трудностите в живота на югоизточната част от страната и вероятно сочи една от причините, поради която Каргелови напускат България. Докато пътува в района на Казанлък, Каргел споменава, че това пътуване е трудно, и че няма достатъчно храна.[41] Все пак, той е обнадежден и щастлив, че е могъл да се върне накрая към събранието, където кръщава първите вярващи в България, и все пак не е напълно доволен от тяхното духовно състояние и все още го тегли желанието да им бъде пастор.
“Вчера имахме две благословени събрания, а днес, ако позволи Господ, ще имаме още едно и накрая ще разчупим заедно хляба. Съжалявам, че братята са свидливи, но се надявам, че Господ ще им даде просветление; и се надявам също, че моето минаване оттук, макар и кратко, няма да бъде безплодно”.[42]
Заминаването на Каргел оставя българските баптистки църкви в много трудни обстоятелства. Тригодишните църкви в Казанлък и Русчук не са готови да се изправят сами срещу българската православна църква и суеверното общество. Българската църква страда три години, докато през 1887 г. Марчев се завръща от Хамбург и отново връща работата в правилния път, развивайки нови дейности и програма за образование.
Заключение
1. Първите български баптисти са местни българи, които чрез лично изследване на Писанието, съчетано с контакта с идеите на чуждестранни мислители достигат до разбирането за нуждата от кръщение чрез потапяне на възрастни. Първоначалната група българи не са изложени на агресивни, нито дори на меки форми на прозелитиране от баптисти, и все пак чуват, разбират и приемат християнското послание, така както се разбира от баптистите в цяла Европа.
2. Първите български баптисти не се стремят да кръстят сами себе си, както се знае, че са направили други от баптисткото движение. Те решават да чакат 6 години, за да може да бъдат признати от по-широкото движение на европейските баптисти.
3. Напрежение за каноническата територия има едва, когато става ясно, че Каргел възнамерява да кръщават българи. Първоначалното кръщение в Казанлък не е широко известно в Русчук, където живеело семейство Каргел. Щом тяхното служение става известно в Русчук, местните сили, включително енорийските водачи заедно с полицията, се опитват да усложнят живота им, като прекъсват събранията, арестуват водачите и позволяват разпространението на неоснователни слухове. В дискусията за каноническата територия изглежда най-решаващият фактор е възприетата промяна на етническа идентичност на обикновения гражданин, а не политически дискусии за свобода на религията, провеждани на правителствено ниво.
4. Растежът на ранното българско баптистко движение изисква външна помощ в началните етапи; първо под формата на опитен баптистки пастор, и второ, под формата на местен човек, който е обучен в чужбина. Тези две външни форми на външна помощ дават на баптисткото движение в България движещата сила, от която се нуждаело, за да може в края на краищата да създаде, поддържа и развива свой собствен израз на баптистката вяра.
Превод от английски. Всички права запазени © 2009.
Грегори Никълс е мисионер при “Мисия до цяла Европа” и служи като лектор и капелан в Международната баптистка богословска семинария, в Прага, Чехия. Преди това той е бил назначен в Одескта богословска семинария в Одеса, Украйна, където е служил в рподължение на девет години. Понастоящем пише дисертация върху иван Каргел в Уелския универститет.Бележки
[2] Paul Benjamin Mojzes, “A History of the Congregational and Methodist Churches in Bulgaria and Yugoslavia,” (PhD thesis, Boston University Graduate School, 1965), pp. 92-93.
[5] Theo Angelov, “The Baptist Movement in Bulgaria,” Journal of European Baptist Studies (Prague, Czech Republic) 1, 3 (May 2001), p.8.
[9] Виж Johann G. Kargel, Zwischen Den Enden Der Erde Unter Bruedern In Ketten (Weinigerode am Harz: Licht im Osten, 1928)
[10] Der Wahrheitssseuge, 15 Sept, 1880, pp142-143; Quarterly Reporter of the German Baptist Mission, Oct. 1880, pp, 1-2. .
[11] “The Macedonian Cry Re-Echoed from Macedonia Itself,” Quarterly Reporter of the German Baptist Mission (Hamburg, Germany), O (1880) p. 2.
[13] “Eine Reise Nach Kasanlik, 1,” Der Wahrheitszeuge, May 15 (1881) and “Eine Reise Nach Kasanlik, 2,” Der Wahrheitszeuge, June 1 (1881)
[25] Стилът на служение на семейство Каргел включва разпространение на Библии и брошури, църковни служби, домашни посещения и хуманитарна помощ.
[28] Широкоскроеният характер на Каргелови се показва в тяхната работа сред българите, както и сред турците и немците, които живеели в същата страна. Фокусът върху турските членове в общността се движи от Анна, която много рано споменава своето желание да сподели евангелието с тях и да научи техния език. Тя е ревностна да научи и турски, и български. Тя чувства, че родният й руски език й дава лесна възможност да научи български и желае да говори на българите на техния роден език. Според нея, българите се отнасят лошо към турците и това предизвиква в нея чувство на състрадание. Началното желание на Анна Каргел да достигне турците може също да се дължи на факта, че те, руснаците и турците, са чужденци в България, както и желание да помогне на бедните. Виж Letter from Anna Kargel to Vasiliy Aleksandrovich [Pashkov], December 25, 1880, 2/13/004, Pashkov Papers.
[30] Проблемът на българите бил, че Анна Каргел била проводникът на цялата комуникация с Пашков, и всичките им думи трябвало да бъдат преведени от нея и изпратени на Пашков. Тя пише на Пашков за своята дилема: “Всички от Русчук искат да ви пишат и аз да превеждам, но аз искам обратното. Иска ми се някак си да бъдем освободени от тук.” Виж Letter from Anna Kargel to Alexandra Pashkov, September 9, 1882, 2/13/012, Pashkov Papers.
[31] Georgy M. Chomonev to Vasiliy Aleksandrovich [Pashkov], August 2, 1882, 2/13/010, Pashkov Papers.
[35] Анна разкрива плановете на съпруга си в писмо до Пашков, което казва, че “той чувства известна нужда да отиде в Русия, за да работи на юг, или в Поволжието, където е Божията воля, но не в баптистко събрание, където няма мир.” Йохан Каргел служи като странстващ проповедник с пътувания до областта на Саратов и Поволжието. Заминаването му от България не било пряк резултат от преназначение от Пашков. Това било промяна в неговата база за странстващите му проповеднически пътувания. От времето на неговото заминаване от България до смъртта на Пашков през 1902 г., Йохан Каргел прекарва приблизително 20% от времето си като пътуващ проповедник.
[36] Йохан Каргел все още поддържал контакт с българските църкви, за чието основаване бил помогнал. Били планирани две пътувания, които никога не се осъществили. Първото, през 1885 г., било провалено заради лошо време. Второто пътуване било планирано за 1886 г., но било осуетено поради паспортен проблем. Йохан Каргел продължил да поддържа контактите си с българските баптисти и се постарал да издейства скорошното завръщане в България на младия българин, който бил на обучение в Хамбург. Виж писмо 2/13/16).
[37] See Johann Kargel to Vasiliy Aleksandrovich [Pashkov], October 25, 1888, 2/13/60, Pashkov Papers. “О, скъпи братко, благодаря на Господа, че ме доведе вкъщи по този път, тъй като виждам как е могъл да ме използва тук. Отдавам му прослава, благодарности и почит за това. Тук, в Русчук, те вече ме очакваха на брега на Дунав. И успях да видя някои от скъпите души, които станаха деца на Бог по-рано, а също и някои братя, които след това са станали християни. Също открих, че има твърде много, които търсят Христос. Щастлив съм да видя, че Господ не е останал без свидетел по време на моето отсъствие.”
[40] Johann Kargel to Vasiliy Aleksandrovich [Pashkov], November 15, 1888, October 25, 1888, 2/13/62, Pashkov Papers.
