Един националистически проект за религиозната „свобода” в България

{loadposition user10}

Времето на утопиите и антиутопиите не е отминало. В началото на ХХІ век националистите продължават да настояват за установяването на обществен порядък, който на практика се конфронтира с основните права и свободи на гражданите, но тъй като е представен като единствен възможен „антикризисен” план, мнозина лекомислено го приветстват, без да са си направили труда да проумеят за какво всъщност става дума.

Националистите (и особено тези на Балканите) бленуват за възстановяне на монолитните национални държави, които по необходимост се нуждаят от солидни консолидиращи фактори, като например една национална религия. Принадлежността към тази национална религия се превръща във важен елемент от националната идентичност. Религиозните малцинства все пак трябва да бъдат търпяни, но по отношение на тях могат да се въведат силно рестриктивни правила, които да ги изтласкат в перифирията на обществения живот.

За някои едно подобно описание на балканските националистически програми може да изглежда пресилено, но достатъчно е да разгърнем страниците на националния всекидневник „Атака”, който дава трибуна на възгледите на едноименната политическа партия, за да се убедим, че това не е така (1). Още преди четири години партията на националистите открито настоява за „утвърждаването на православното християнство като основна и водеща религия в България, каквото гласи и Конституцията”. Да оставим настрана доста пресиленото тълкуване на разпоредбата на чл. 13, ал. 3 от Конституцията на Република България, която декларира, че източноправославното вероизповедание е „традиционната религия” у нас. Държавата очевидно трябва да се ангажира с утвърждаването на православното християнство като „основна и водеща религия”.

Нещо повече, тя трябва да съдейства за „утвърждаване на православието като водеща религиозна доктрина”. Това определено не може да се съгласува с конституционния принцип за отделяне на религиозните институции от държавата, в рамките на който може правилно да се тълкува „традиционния” характер на източноправославното веризповедание в България. Не бива обаче да се мисли, че законодателят не би могъл да се справи и с това неудобство.

При благоприятно разположение на силите в Парламента и Конституционния съд, националистическият проект за модерната „симфония” между държавата и църквата може да стане факт, без да се налагат предварителни промени в основния закон. Достатъчно е да си спомним прокарването на новия Закон за вероизповеданията, в който по безпрецедентен начин беше използван най-авторитетния вероизповеден (символичен) текст за Източната църква(2), за да се прекрати ex lege разколът в Българската православна църква. Става дума за злополучния текст на чл. 10, ал.1, който наред с останалото прогласява, че Българската православна църква е „член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква”.

Така българският законодател компетентно се произнесе по въпроси, които определено стоят вън от неговите правомощия, а Конституционният съд не видя нищо нередно в откровеното вмешателство на държавата в делата на отделените от нея религиозни институции. Българските националисти могат уверено да използват този прецедент и да натоварят държавата да продължи своите стъпки все в същата посока. След като веднъж парламентът ни е определил коя религиозна институция се явява истински член на едната, свята, съборна и апостолска църква, а изпълнителната и съдебната власт приведоха в изпълнение това определение по отношение на разколниците, защо да се спира дотук. Нека да се приведат в действие конкретни законодателни мерки за утвърждаване на православието като водеща религиозна доктрина.

В историята има и други подобни примери, но те ни връщат твърде назад във времето. Още преди Втория вселенски събор да приеме окончателния текст на Никео-Цариградския символ на вярата (381 г.), император Теодосий издал едикт (380 г.), с който предписал християнската никейска вяра като държавна и по този начин заложил юридическата основа за религиозното единство на всички поданици в империята без каквито и да е изключения. Императорът не дочакал решението на църквата и взел важните религиозни дела в свои ръце. Всеки в империята трябва да изповядва вярата на ап. Петър по начина, по който я изразява Дамас Римски и Петър Александрийски. Само изповядващите тази вяра са истински християни, а останалите – еретиците, попадат под Божествените и земни наказания (3). Доколко действията на император Теодосий са помогнали или навредили на църквата, това е въпрос, който не може да бъде разглеждан тук. Едно е сигурно в този случай – налагането на правоверие със сила е противно на убежденията на самото правоверие.

Но да се върнем на родния националистически проект от началото на ХХІ век, който вменява на държавата съществената функция да утвърди православието като основна религия и водеща религиозна доктрина. Какви са конкретните стъпки за постигането на тази цел?

Създаване на стабилна църковна институция

Ако държавата е твърдо решена да стори нужното за налагането на православието като основна религия, то тя трябва да се заеме най-напред със стабилизиране на институцията Българска православна църква, която според виждането на същата тази държава се явява единствен изразител и представител на традиционното източноправославно вероизповедание. Очевидно е, че националистите нямат доверие на собствените възможности на БПЦ да се стабилизира институционално и да се наложи като определящ фактор в българското общество. Щом църквата не може да се справи сама, време е държавата да вземе инициативата в свои ръце и да сложи в ред църковните дела. Финансовата стабилност е неизменна част от институционалната стабилност, поради което на църквата трябва да бъдат върнати „незабавно” всички църковни имоти. Срещу връщането на църковните имоти на БПЦ не може да се направи каквото и да е възражение, стига същата мярка да бъде приложена по отношение и на останалите вероизповедания в Република България. Последното обаче остава извън намеренията на националистите, които не са склонни да допускат еднакво третиране на различните религиозни институции.

Връщането на църковните имоти обаче едва ли ще е достатъчно. И сега БПЦ притежава ценни имоти, които доста често не се управляват в интерес на самата църква. Затова създаването на статут на БПЦ като финасово стабилна институция трябва да установи определени задължения на държавата най-малко по отношение на издръжката на църковните служители. Ако тяхната задача е да очертават „ценностната система за бъдещето на България”, тогава осигуряването на техните възнаграждения трябва да е ангажимент на държавния бюджет, а не на църквата. Естествено възниква въпросът какво налага това, ако наистина е вярно, че около 80 % от българите са източноправославни. Къде остава техният ангажимент към финансовото състояние на собствената им църква? Ако поне половината от тези българи са готови да подпомагат дейността на БПЦ, тогава държавната намеса би била напълно излишна. Ако източноправославните българи не са готови да се обвържат с участта на църквата, към която принадлежат, какво налага останалите данъкоплатци да се товарят с подобен ангажимент?

Ако БПЦ стане финансово зависима от българската държава, тя трябва да е готова да се раздели със свободата си сама да решава църковните дела. Винаги ще се намерят църковници, които са готови да платят тази цена и да приемат ролята на държавни чиновници. От това институцията БПЦ може и да спечели, но не и църквата, разбирана като „тяло Христово” и „народ Божи”. Ако църквата желае да остане вярна на своето призвание, ще й се налага да упражнява пророческата си функция, която често ще я конфронтира с политически силните на деня. А това е невъзможно, ако нейните служители са зависими от държавния бюджет. Платените пророци пророкуват само онова, което желаят да чуят онези, които им плащат.

Финансовата стабилност е важна, но от значение е и църквата да бъде организационно стабилна. Ако БПЦ не е в състояние сама да обезпечи организационната си стабилност, държавата би могла да впрегне своите административни ресурси за постигането на тази цел. Важен фактор за организационната и цялостна стабилност на институцията БПЦ е правилният подбор на кадрите. Може ли държавата, която толкова последователно се е ангажирала със статута на църквата, да остане дистанцирана от процеса на подбор на църковните кадри? Още един риторичен въпрос.

Определящо място в българското общество

Така утвърдената финансово и организационно стабилна религиозна институция вече може да заеме своето „определящо място в българското общество”. Очевидно националистите са убедени, че без държавна помощ църквата не може да се добере до това място, което по право й се полага. Но какво всъщност означава „определящо място”? Църквата е призвана да проповядва и свидетелства за Христос и само ако прави това, тя е на мястото си. Правният статут не може да спечели за църквата мястото, което тя може да заеме само със своята усърдна пастирска, мисионерска и дяконическа дейност. Всъщност църквата не би трябвало да бъде заинтересувана от заемането на каквото и да е „място” в обществото, тя винаги е на път като странстващ свидетел за Истината, който не е от този свят, но е призвана да живее и свидетелства в него.

Няма и съмнение, че заемането на определящо място е на практика функцията, която църквата трябва да изпълнява според държавата. И тази функция има някои съвсем конкретни изражения според българските националисти.

Ценностната система за бъдещето на България

Според националистическата визия БПЦ трябва да се ангажира с очертаване на ценностната система за бъдещето на България. Какво ни казва тази твърде обща формулировка? След падането на комунизма българското общество изпадна в тежка криза на ценностите. Марксистката идеология беше обявена за несъстоятелна, а държавата нямаше на разположение алтернатива, която да предложи. Нещо повече, вместо да се възползва от възможностите на източното православие, държавата сериозно се ангажира в процеса на дестабилизация на БПЦ. Това поведение на предишните правителства е оценено като престъпно от страна на българските националисти.

Вече стана дума, че църквата проповядва спасение на човешкия род. Нейната мисия не може да бъде сведена до „очертаване на ценностна система”, въпреки че само една такава мисия на църквата е истински приемлива за държавата. По съществото си тази мисия има идеологически характер, доколкото е свързана с насаждането на приемлив обществен морал или добри нрави. Но Свещеното Писание не е наръчник по морал, а църквата не е просто един учител на добри нрави. В същото време държавата не се интересува от Христос и спасението, и от нейна гледна точка, църквата може да бъде обществено полезна, ако учи на добро и развива благотворителност.

За националистите очертаването на ценностна система за бъдещето на България включва един много съществен елемент – утвърждаването на българската национална идентичност. И тук крилатият завет на митрополит Климент – „Има православие у нас, има български народ, няма православие – няма и български народ” – заживява нов живот. Нищо че в църквата националните разделения не би трябвало да имат значение, нищо, че в нея вече няма „разлика между иудеин и елин, защото един и същ е Господ на всички, богат за всички, които го призовават” (Рим. 10:12). Нищо че БПЦ е преди всичко Православната църква в България, а не „българската” православна църква, за разлика от „гръцката”, „руската”, „румънската” и останалите поместни национални църкви. Това националистите, измежду които има и богослови, са го чували, но определено не са го проумели. Църквата просто не може да бъде изразител на някаква определена национална доктрина. Тя проповядва разпънатия Христос на всички без изключение, а тази проповед няма как да свърши работа на някого, който се стреми да утвърждава национална (българска) ценностна идентичност.

Съгласуване на всички обществени проблеми и законопроекти

Определящото място на БПЦ в българското общество се осигурява най-вече чрез задължението, което националистите вменяват на държавата да съгласува всички обществени проблеми и законопроекти със Светия Синод. По този начин църквата би станала част от законодателния процес. Интересно е какво би се случило с един законопроект, ако Светият Синод откаже да го съгласува, ако се изкаже отрицателно за него. Колко толерантно би било правителството към една такава институция, която реши да играе ролята на морален коректив и напусне чисто декоративните функции, които държавата е склонна да преглътне?

Друг въпрос е, че от една финансово и организационно стабилизирана от държавата БПЦ ще се очаква най-вече лоялност към властта, която разполага с необходимите лостове да превъзпитава нелоялните. Ако в някаква степен (макар и само на институционално ниво) църквата се превърне в държавна институция, тя ще трябва по необходимост да се прости със свободата да бъде несъгласна с държавната политика.

Изучаване на вероучение в началното училище

Не е изненада, че националистите настояват да се въведе изучаването на вероучение в училищата. Децата ще бъдат обучавани на вяра от държавата, а не от църквата, което е абсурдно. Какво всъщност ще се преподава? Просто една идеология, която ще формира националната ценностна система за бъдещото на България. Какво остава за децата, чиито родители изберат нещо различно? Те просто ще останат извън ценностната система на обществото и извън бъдещето на страната, в която живеят.

Водеща религиозна доктрина

Новата държавна идеология ще бъде наложена под формата на „водеща религиозна доктрина”. В това националистите виждат „разковничето” за добруването на България. А каква ще е съдбата на останалите религиозни доктрини? Тъй като повечето от тях са откровено „сектантски”, държавата трябва да се наеме с тяхното „отстраняване”. Очевидно за националистите понятието „сектантски” е почти тъждествено с „неправославен”. Отстраняването на „неправославните” религиозни доктрини може да се постигне относително лесно чрез пререгистрация на религиозните институции, които се явяват техен изразител. Държавата може да постави нови, завишени критерии, които ще спомогнат за възстановяването на религиозната монолитност в България. И тук националистите, между които без съмнение има и юристи, забравят, че приобщаването към едно или друго изповедание зависи от интимно убеждение, върху което държавата, дори да поиска, не би имала възможност да упражни материално въздействие (4).

Вместо заключение

В своя курс по конституционно право проф. Стефан Баламезов отбелязва между другото и следното: „Дългият опит ни показва, че Бог не се нуждае от никакво човешко покровителство, за да свети в сърцето на всеки вярващ, и че небесните селения се управляват без изкуствената подкрепа на държавата” (5). Българските националисти явно не са съгласни с това заключение в разгледаната по-горе програма за утвърждаване на православието като основна религия в България. А това ми дава основание с пълна загриженост да поставя един от знаменитите въпроси, които Иван Карамазов изказва в романа „Братя Карамазови”: „А в Бога, господа, в Бога вярвате ли?”. Този въпрос си струва да се поставя на всеки ревнител за санкционирана от държавата водеща религиозна доктрина.

Даниел Топалски е роден през 1974 г. в град Плевен. Завършил е Юридическия и Православния богословски факултет на Великотърновския университет „Св. Кирил и Методий”. Пастор на Евангелска методистка епископална църква в град Русе, секретар на Централното ръководство и юрисконсулт на Евангелска методистка епископална църква в България. Интереси в областта на догматиката и църковната история. Женен с една дъщеря.