{loadposition user10}
Едно по-оптимистично заглавие би било „Ролята на местната власт в опазването на свободата на религията”. Но то би било крайно неточно.
Местната власт, оказва се, от години не показва и най-малката тенденция в посока на осъзнаване, че пренаписването на конституцията и Европейската ковенция за защита на правата на човека не влиза в нейните задължения. В предложените три статии имаме възможно най-пълна картина за отношението на местната власт към религията, доколкото такова постижение е възможно в само три статии.
Георги Кръстев представя гледната точка на Дирекция „Вероизповедания”, като отчита напредъка на държавната власт на най-високо ниво и в посока на законодателно разпознаване на конституционните права на свобода на религията. В същото време г-н Кръстев отчита наличието на безразборност и безхаберие у местната администрация на много места. Съветът на г-н Кръстев е хората, чиято съвест и религиозна вяра е засегната по неправомерен начин от кметове и общини да потърсят правата си, включителлно и по съдебен път. Дори само този съвет би трябвало да ни е достатъчен да имаме по-разнозначно отношение към „държавата” в отношението й към религията. Ако решим да припознаем държавата в лицето на г-н Кръстев, то тя има вярното и адекватно отношение към вярата – отношение на баланс, зачитане на закона и свободата за практикуването на религия.
Идеята, че не само органите на местно самоуправление, но и засегнатите вярващи и техните общности отговарят за изпълнението на конституционния мандат за защита на религиозните права и чувства на хората, намираме и в материала на Тони Еленков. Г-н Еленков се връща отново на един мит, на който и аз се опитвам да се противопоставя от 90те години на миналия век. И той е в разбирането, че „държавата си знае”, тоест щом е държавен орган, макар и местен, по подразбиране неговите действия са в изпълнение на закона. Това просто не е така, и практиката го доказва – държавните органи имат сериозната склонност да нарушават законите. Силата на този мит обаче се корени в силата на стереотипизирането на тоталитарната държава, която малко или много продължава да мутира и днес. Визираният от мен стереотип настоява, че държавата никога не греши поради отъждествяването й с абсолюта, който принципно принадлежи само на Бога.
Връщайки се на тезата на г-н Еленков: той ни представя и двете страни на медала – както конкретни примери на ненормално „законотворчество” по конституционни въпроси от общински съвети и кметове, така и лични религиозни и идеологически преференции на последните в ущърб на религиозните чувства и права на другите. Недвусмисленият краен извод на г-н Еленков – християнски пастор и академичен деец – парадоксално съвпада с препоръката на Георги Кръстев, експерт във висш държавен орган – нарушенията са факт, но църквите и религиозните общности имат отговорността да вземат позиция. Ако ми се позволи да вмъкна моите наблюдения тук, ще спомена че този призив е много на място.
В работата ми с редица пастори и лидери на евангелски религиозни общности съм забелязал голяма неохота от принципния подход към въпроса. По-скоро, когато властта нападне правата на вярващите, има емоции, нараняване от недоверието на властта, страх от възможни негативни последствия от законови действия срещу общината и кмета; тези настроения обаче бързо отшумяват, и по-късно животът на тези общности сякаш отново се връща към нормалния си ритъм и сякаш всичко е забравено. До следващото избухване на анти-религиозни сентименти в пресата или в общински документи и решения.
Добрата новина е, че не всички лидери на църкви и верски общности са склонни да възприемат този цикъл като част от своето неизбежно страдание за вярата, и са на мнение, че християнската любов и служение към хората и обществото включват и заставане на принципна и законова позиция, в защита на правото да вярваш в Бога без държавна намеса.
Материалът на Христо Беров е задълбочен и систематичен: авторът предлага на вниманието ни своя значителен труд по откриване и класифициране на актуални наредби на общини в страната, в които, в противоречие на закона, конституцията и нормалността, се преформулират и нарушават правата на свобода на вярата, съвестта, словото и събранията. Освен списъка с тези наредби, г-н Беров предлага и детайлен анализ на законовото несъответствие между ролята на общината и кмета в структурата на държавната власт и тяхната мания да преуреждат конституционния ред в страната. Поне що се касе до религиозните и свързаните с тях граждански права.
Колегата Беров защитава тезата, че общините не могат да имат правоотношения с религиозните общности, тъй като държавата (имайки предвид централната законодателна и изпълнителна власт) е източник на регулация на тези правоотношения. Аз бих отишъл по-далеч.
Свободата на вярата, съвестта и словото не са приоритет дори на централната държавна власт. Държавата всъщност само урегулира в полза на гражданите си права, които са естествени и присъщи, дадени на всеки човек от Бога. В този смисъл държавността, било то местна или централна, може само да разпознае, или не, тези естествени права. Тя не може да ги произведе, не е техен създател и източник.
Ако трябва да обясня най-просто гледната си точка: модифицираното ми разбиране за естествените права е, че държавата съществува заради Бога, а не обратното. Държавата е само едно подмножество на творението, дори и на човешкото общество; тя не е всепоглъщащият и доминиращ източник на живот, морал, смисъл и ценности, както мнозина си я представят.
Назачитането на йерархията на властите от общините по отношение на религията, в нашия конкретен български казус, само изявява факта, че държавните опити за регулация на тази най-дълбока и чувствителна област от човешката същност са израз на гротескна незаинтересуваност от коректното прилагане на държавна власт в полза на обществото. И тук, мненията ни с г-н Беров изцяло съвпадат.
И ако обобщим картината, предложена ни от настоящия брой – г-н Беров дава фактите от проучване на местната власт по въпросите на нарушаване на свободата на религията; г-н Кръстев дава гледната точка на Дирекция „Верозиповедания”, която не можем да не определим като честна и симпатизираща на религиозните и верски общности в отношенията им с местната власт. Г-н Еленков дава перспективата на Божи служител и пастор, който в погледа си към този местен сблъсък между църква и държава, вижда нуждата за промяна в посоката и в двете страни: от една страна, кметовете и общините трябва да се откажат да регулират съвестта на хората, поради противозаконност на такава дейност; от друга, религиозните общности следва чрез диалог, и в краен случай по съдебен път, да настояват местната власт да се покори на конституцията, закона и Европейската конвенция за правата на човека.
Недопустимо е конституционният и законов ред да бъде променян от най-ниското звено в държавното управление, особено в сферата на човешките права и основни свободи.
Адв. д.ф.н. Виктор Костов е издател и главен редактор на “Свобода за всеки”.
