Парадоксално е близо две десетилетия след падането на комунизма, държавни органи да се държат като клон на политически агитатори от времето на еднопартийната система. Това се случи с прословутото писмо от 9 април 2008 г. на Община Бургас и местното подразделение на МВР. Парадоксът обаче е обясним – реакцията на заинтересованите от това да има свобода на религията страни не е достатъчно силна и еднозначна. Причината за това?
Манталитетът “да се направи”, “да се даде”, който означава пожелателно мислене, без намерение за истинско правене или даване, продължава да бъде част от българския културен феномен. Би трябвало да сме наясно, че ако аз не го направя, то не само, че никой друг може би няма да го направи, но може да се окаже и че държавата ще ми попречи да го направя, а и вместо да ми го даде ще ми отнеме. Това “то” може да значи много неща, но в случая говорим за фундаменталната ми свобода: да вярвам в Бога.
За да излезем от кодовото говерене – пословичното писмо с антирелигиозна пропаганда е възможно затова, защото до този момент, вярващите не са заели ясна и отчетлива позиция, че са готови да отстояват това което е право, дори когато държавата е правонарушителя. А държавата, поне по отношение на спазването на основните права на вярващите хора, в последните 20 години е доказала с множество законови и практични инциативи, че не желае да се научи да спазва законите и конституцията.
Ето защо, отговорността за спазването на закона, когато държавата не желае да го спазва, преминава у хората. Парадоксът може би се състои в това, че се налага хората да изискват от държавните органи, нещо, което всъщност вече е тяхно и е уж гарантирано – правото свободно да изповядват вярата си в Бога. Но, оказва се, нищо не е наше, докато има недобросъвестно и тенденциозно отношение у политическата власт да уважи едно от най-фундаменталните човешки права – свободата на религията и съвестта. В този смисъл, парадоксът на непромененото отношение към вярата и към вярващите ще се промени само, ако евангелските църкви и техните водачи застанат на позиция на истинноста, справедливостта и закона, който ни уверява, че държавата гарантира свободата на вярата.
Нека да помогнем на държавата да превърне конистутционните ни права от мъгляво обещание, в реалност. Това ще се случи ако вместо се уверяваме един друг, че трябва “да се даде” и “да се направи”, решим какво да дадем и как да го направим. Явно в условия на корумпирана държавност, хората трябва да поемат инициативата. В крайна сметка, това е гражданското общество.
