{loadposition user10}
Преди всяка дискусия за отношенията ЦЪРКВА – ДЪРЖАВА е необходимо да се провери най-напред какво представлява църквата в светлината на собственото й разбиране за нейното естество. Църквата представлява социална институция и като общност тя е обект на социологическо изследване. Но докато не се вземе предвид собствената оценка на църквата за нейното естество и цел, такова изследване би било ограничено по отношение на постигнатите резултати. Същото важи и за всяка политическа теория за отношенията между църква и държава, и църква и общество, която не взема под внимание вярата и особеностите, които са в сърцето на вътрешния живот на църквата.
Джон Лок дефинира църквата като “доброволно общество”, за да насочи към религиозната толерантност. Той казва, че “църквата сама по себе си е нещо абсолютно отделено и различно от държавата”. Границите от двете страни са напълно очертани и непоклатими. Лок има един важен мотив, за да държи църквата и държавата така далеч една от друга. Той живее близо до края на една епоха с бурна история на религиозно преследване и поради това е заинтересован силно от религиозната толерантност.
Но църквата в своето собствено разбиране не е едно “доброволно общество” и тя има отговорности по отношение на всички фази от живота на обществото. Тя може да бъде независима по закон от държавата и това състояние може да бъде наречено “отделяне”, ако се разбира правилно, но тя не може да бъде отделена от обществото и да бъде държана настрана от много от активностите, които се отнасят до живота на държавата. По своята същност църквата е включена в много фази от живота, в които държавата също участва.
Гледната точка на Августин е, че църквата и държавата са “смесени” общности. В “Градът на Бога” Августин рисува контраста между “небесния град”, ангелите и човешките същества, чиято любов се фокусира в Бога, и “земния град”, където личността предпочита себе си пред Бога и се опитва да доминира над останалите. Църквата се припокрива, но не е идентична с небесния град. По подобен начин държавата участва като част, но не е напълно еднаква със земния град.
Опитността на екуменическата християнска общност задълбочи и разшири значително концепцията за църквата. От своето начало християнството е религия на християнската общност. Структурата на Новозаветната църква не е много ясно определена. Нямаше универсално църковно управление над местната църква, но имаше една християнска общност в тези начални години, която надвишаваше местните църкви. Новозаветните християни считаха себе си като Божий народ. Павел дефинира църквата като тяло Христово и при това той имаше предвид нещо толкова очевидно, че за нас понякога е трудно да схванем неговото пълно значение. Ние можем да разберем идеята, че църквата е инструмент на Христос за този свят. Ние може да разберем становището на Павел за корпоративната природа на църквата, която е развита с такава релефност в картината за тялото е неговите членове. Но за нас е трудно да идентифицираме някоя от днешните деноминации с църквата на първите християни. Новозаветните християни виждаха в църквата един нов етап от живота на “Божия народ”, основан чрез Завета в Стария Завет.
Следните елементи от доктрината за църквата трябва да бъдат подчертани, когато започваме дискусия за отношенията между църква и държава.
1. Църквата е човешка общност, която ни свързва с акта на откровение и изкупление от Бога чрез Христос. Основаването на църквата може да се счита като част от божествената стратегия на изкупление.
2. В църквата има един съществен елемент, който е част от християнското Евангелие, валиден за всички християни, и той е самият живот в общността.
3. Никоя местна църква или деноминация не представлява истинската църква. По своята природа църквата е универсална общност. Съществува непрекъснатост в нейния живот като общност с църквата през вековете и със съвременната църква в целия свят.
4. Църквата не е авторитет за себе си. Тя се намира под авторитета на откровението от Бога чрез Христос. Един съществен елемент в протестантството е, че църквата се намира под авторитета на Словото на Бога. Очевидно е, че тук съществуват големи различия между католицизма (и православието) от една страна и протестантизма: протестантите отхвърлят тенденцията на католиците и православните вярващи да поставят на едно ниво продължаващата традиция на църквата с Писанието и по този начин да позволят на традицията да контролира първоначалното откровение.
5. Църквата според нейното божествено назначение носи отговорност за живота на обществото като цяло.Тя е призована да бъде посредник между любовта и осъждението на Бог за всяка фаза от човешкия живот. Християнската вяра носи мъдрост, която осветява целите и посоките на живота и много от специфичните социални задачи. Това означава, че църквата е била велик пионер и инициатор в много области на живота, където никоя друга институция не е поемала отговорност или е предприемала някакво действие.
6. Църквата никога не е била затворено в себе си или самозадоволяващо се цяло. Църквата съществува, за да бъде завладяна от това, което идва от Бог. Когато в нея се проповядва Словото на Бог, тогава се осъществява това завладяване. Опитността на Святия Дух в църквата е друг начин за изразяване на същата истина. За да бъде вярна на себе си, църквата трябва винаги да посочва извън себе си към източника на нейното обновление. Нейното богослужение, поклонение и слушане включват това. Тази структура в живота на църквата е от огромно значение, когато сравняваме видимата, съществуваща църква с това, което църквата претендира че е.
Отношения Църква – Държава в Писанието
А. Стар Завет
Въпреки че някои водачи като Мойсей и Самуил са притежавали многообразни функции, обикновено заемащите длъжности на царе, свещеници и пророци в Израил са били различни личности. Старейшини и съдии са ръководели народните дела преди избирането на цар. В 1 Книга на Царете, гл. 8 се отразява избора на Саул за цар като отговор на желанието на евреите «да бъдат както другите народи», докато в 9 гл. на същата книга то е описано като божествено наставление, дадено на Самуил. Избор, завет и монотеизъм са предпоставки в определянето на Израил като царство. С концепцията за Месианското Царство на Бога (Исайя 9:6-7; Михей 5:2-4) и по-късно с преживяването на пленничеството във Вавилон за евреите става възможно да направят разлика между религиозната общност и управлението на държавата. След завръщането си в родината те мечтаят за княз с обязаностите на свещеник (Йезекил 44:3; 45:17-25; 46:1-18).
Б. Нов Завет
1. Евангелията.Изкушенията на Исус в пустинята, и особено третото според подреждането в евангелие от Матей – за поклонение пред Сатана с цел придобиване на «царствата на света» (Мат. 4:1-11) – се интерпретират като отхвърлянето от Исус на политическо Месианство. Някои от Исусовите поучения индиректно са свързани с управление и управляващите авторитети. Той обещава на дванадесетте апостоли, че когато бъдат арестувани и предадени на «съдилища и синагоги» и извеждани «пред управители и царе», Святият Дух ще им даде думи, с които да се защитят (Мат.10:17-20). Той заявява, че езическите управители «господаруват над тях и големците им властват над тях» (Марк 10:42). С известна ирония той сочи, че тези управители обичат да се назовават сами като «благодетели» (Лука 22:25).
Най-специфичното изразяване на Исус за ролята на управляващите е във връзка с плащането на данъци на Цезар (Марк 12:13-17). Бидейки наясно с лицемерието на въпроса «Право ли е да плащаме данък на Цезар или не?», той не се поддаде на този тест и поиска да му дадат «един пеняз». Като попита фарисеите чий е образът на монетата, той предизвика отговора: «На Цезар», и тогава заяви: «Отдавайте Цезаревото на Цезаря и Божието на Бога» (Марк 12:13-17).
Някои от действията на Исус имаха отношение към управлението. Той се отдръпна, когато някои пожелаха «да го вземат насила и да го направят цар» (Йоан 6:15). Той, заедно с учениците си, плати данъка на храма (Мат. 17:24-27). Той влезе за последен път в Ерусалим като човек на мира (Марк 11:1-11). Исус се подчини на властта на Пилат Понтийски, както и на ?Кайафа. Исус заяви на Пилат: «Моето царство не е от този свят; ако царството ми беше от този свят, служителите ми щяха да се борят да не бъда предаден на юдеите. Но сега царството ми не е оттук» (Йоан 18:36).
2. Посланията на апостол Павел. Някои от Павловите думи за управителите са непряки: «Никой от властниците на този век» не е познал «Божията тайнствена и скрита премъдрост»; защото «ако я бяха познали, не биха разпнали Господа на славата» ( 1 Кор. 2:7-8). Макар че християните «живеят в света», те не воюват по начина на света, «защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но пред Бога са силни за събаряне на крепости» (2 Кор. 10:3-5). Отмъщението не принадлежи на хората, но трябва да бъде оставено за Бога, на когото и принадлежи по право. Вярващите трябва да «победят злото чрез добро», чрез хранене и даване вода на неприятелите (Рим.12:17-21). Гражданството на християните е на небесата (Фил. 3:20) и те трябва «да се покоряват на началствата и властите» (Тит 3:1). Най-често цитираният пасаж от посланията на Павел по отношение на гражданското управление е Рим. 13:1-7. В един контекст, в който практикуването на християнската любов е първостепенно, апостолът насочва римските получатели на посланието и всички вярващи «да се подчиняват на властите» ( 13:1). Наистина, тези власти трябва да «бъдат определени от Бога». Тези, които се противопоставят на такива власти, се противопоставят на поставените от Бога и «ще навлекат осъждение на себе си» (Рим.13:2). Тези «владетели не причиняват страх на добротвореца, но на злотвореца» (13:3). «Владетелят е Божий служител за твое добро. Но ако вършиш зло, да се боиш, защото той не носи напразно меча, понеже е Божий служител и въздава заслуженото с гняв на този, който върши зло» (13:4).
Покоряването на владетелите трябва да бъде не само поради страх от Божия гняв, но и «заради съвестта» (13:5). Данъци и мито трябва да се плащат, и страх и почитание да се оказват на такива владетели, защото «те са Божии служители» (13:6-7). Много владетели, за да оправдаят деспотичното си и тоталитарно управление, и да обезокуражат всяка съпротива, са използвали този пасаж през вековете. Някои богослови посочват, че Рим. 13:1-7 не призовава към безусловно и безкритично подчинение на всяко искане от страна на държавата. Други считат, че Павел е писал тези неща преди преследванията на Нерон. Други считат, че Павел описва едно идеално управление, което е съвършено, както се очаква според божествените принципи.
Поради греховността на човешкото общество и на отношенията в него, често владетелите и управляващите действуват по един разрушителен начин в противовес на божествената любов и изкупителната цел на Бога. В такива случаи тъкмо може да се аргументира, че е задължение да се протестира и да не се починяваме на подобен държавен ред (например при гражданско неподчинение или мирна съпротива). Разбира се Павел, както и другите апостоли, не се подчиниха, когато им бе забранено да проповядват Евангелието на Христос, така че пасажът в Рим.13 глава трябва да се разбира в светлината на действията на апостолите. В 1 Тимотей 2:1-3 Павел увещава «преди всичко да се отправят молби, молитви, прошения, благодарения за всички човеци, за царе и за всички, които са високопоставени, за да имаме тих и спокоен живот в пълно благочестие и сериозност. Това е добро и благоприятно пред Бога, нашия Спасител, който иска всички човеци да се спасят и да достигнат до познание на истината». Така че, молитвите за езическите владетели е свързана със спасителната и мисионерска цел на Бога.
Джеймс Ууд сумира доктрината на Павел за държавата в светлината на контекста на двадесетото столетие като четворна: 1. «политическата власт като божествено назначена» – срещу секуларизма; 2. «несъпротива спрямо държавата» – срещу анархията; 3. «критично отношение спрямо държавата» – срещу тоталитаризма; и 4. «подчинение на държавата» – «християнско задължение». (Church-State Relations in the Modern World, A Journal of Church and State. 1964,123-128).
Модели на отношенията Църква-Държава в 20 век
Четири основни модела на отношения църква-държава се открояват през 20-то столетие. Първо, държави с враждебно отношение спрямо религията. Това се явява един феномен, пряко свързан като че ли с двадесетото столетие. Примерите включват: Германия по време на нацизма, Мексико по време на антиклерикалната епоха, Съветският съюз, Китай и някои източно-европейски държави по време на комунизма. Второ, съществуват държави, в които конституционно църквата е отделена от държавата, но има толерантно отношение спрямо религията.
Трето, има държави, в които църквата не е отделена от държавата. В някои от тях съществува забележителна степен на религиозна свобода спрямо тези, които не принадлежат на официалната църква (Англия, Шотландия, Швеция); но съществуват и такива с твърде ограничена свобода спрямо другите деноминации (Колумбия). Четвърто, съществуват и държави, в които църква и държава са тясно преплетени. Те могат да бъдат наречени «църква-държава», защото държавата функционира като църква. Такива са Испания по време на режима на Франко, мюсюлманските държави, в които Шарията е закон, Япония с шинтоизма между 1868 и 1945 г, и будистката държава в Тайланд.
Основания за отделяне на църквата от държавата
Не съществува протестантска доктрина за отделянето на църквата от държавата, но има едно много ясно баптистко разбиране, което има голямо влияние в САЩ. В Европа все още има страни със силна връзка между националната църква и държавата. В някои страни националната църква се идентифицира с нацията. Протестантските църкви в такива страни могат да бъдат твърде ограничени в своята свобода. Поради това искането за отделяне на църквата от държавата се приема с голямо задоволство от протестантите, и се натъква на сериозна съпротива от църквата на мнозинството – Католическа или Православна.
Според богословите има поне три основни причини за отделяне на църквата от държавата.
1. Първата причина за отделяне на църквата от държавата е, че по този начин единствено се осигурява пълна свобода на църковната дейност. В много страни от Източна Европа по време на комунизма съществуваше изключително строг държавен контрол върху църковната дейност. Църквите нямаха право да работят извън своите църковни сгради; те трябваше да се борят за правото на обучение на собствените си членове и на децата на вярващите. В повечето случаи, що се отнася до образованието, натискът на училищата и партийните органи върху децата и младежите бе голяма пречка дори за посещаване на църквите.
Моделите за държавен контрол бяха различни в отделните страни и отвреме навреме комунистическите правителства сменяха тактиката си. Навсякъде обаче държавният и партиен натиск върху младежта представляваше сериозен духовен проблем за църквите. Ръководителите на комунистическите държави вярваха, че бъдещето им принадлежи, тъй като църквите ще изчезнат и тогава само комунистическата партия ще оказва влияние върху мисленето на младите хора. Друга важна особеност бе, че църквите бяха използвани за пропаганда на мнима религиозна свобода, особено пред външния свят. Може да се каже, че в комунистическите страни църквите бяха отделени от държавата, но в своя вътрешен живот те бяха зависими от контрола и «отпуснатата» им от държавата свобода.
2. Втората причина за необходимостта от отделяне на църквата от държавата е за предпазване на държавата от контрол от страна на църквата. Първата необходимост е свобода на държавата от църквата по въпроси, свързани с публичната и обществена политика. Още по-съществен е въпросът за свободата на малцинствени църкви или религии, поради доминантното влияние на църквата на мнозинството върху държавната политика. В този случай една единствена църква – национална църква или църква на мнозинството – може да използва държавата за упражняване на дискриминация спрямо гражданите въз основа на тяхната религиозна принадлежност. Хората, които въобще не принадлежат към никоя църква, се страхуват, че църквите могат заедно да използват държавата за дискриминация срещу хората, непринадлежащи към никоя религия. Представителите на юдейството се страхуват, че християните могат да имат тотален контрол върху тях чрез намеса на държавата.
Протестантите, които са малцинство в много страни се страхуват от Католическата църква, която е с по-силна организация и по-ефективна структура. Същата ситуация може да настъпи в страни, където Православната църква е тази на мнозинството. В страни с католическо мнозинство протестантите се страхуват, че образованието може да бъде съобразено с изискванията на католиците, а така също и редица други въпроси като женитба, контрол върху раждаемостта, медицински практики могат да бъдат интерпретирани съобразно католическите представи.
3. Третата причина за отделяне на църквата от държавата е тази, че за църквата най-добротое да бъде независима. Една свободна църква трябва да бъде в състояние да поддържа себе си. Тя не бива да зависи от държавни фондове или църковни такси. Дори там, където съществува системата на църковни такси, те се превръщат в задължителни за всички, които се идентифицират с дадено църковно общество, дори когато участието им църковния живот не е задължително.
Тук се докосваме до един от съществените проблеми на религиозната свобода. Тя трябва да се разбира не само по отношение на случващото се вътре в църковните стени, но и в публичното пространство. Тя трябва да се разбира като възможност за публично свидетелствуване на вярата и евангелизиране. Тя трябва да включва и правото за промяна на религиозната принадлежност. Поради това е необходимо и отделяне на църквата от държавата.
В заключение: «Нашето гражданство е на небесата», се казва в един от основните пасажи на Библията, отнасящи се до църквата (Филип. 3:20). Докато нашите данъци принадлежат на владетеля, ние и нашата съвест принадлежим на Бога (Марк 12:13-17). Когато има конфликт между вярата ни и държавата, «ние трябва да се подчиняваме на Бога, а не човеците» (Деяния 5:29).
Всички права запазени Свобода за всеки (с) 2007
Теодор Ангелов е баптистки пастор и Генерален секретар на Българско Библейско Дружество.
