Царството на безумните: възможен ли е здрав разум в българския политически процес?

{loadposition user10}

Плодовете на крайното войнстващо безбожие, на вавилонския стремеж към независимост от естеството на нещата, е безумие. Когато човек сам стане стандарт на себе си, и изключи Твореца от процеса на организиране на живота и обществото си, резултатите са потъване в мрака на лудостта, хаоса и беззаконието.

Налагането на атеистичния хуманистичен мироглед като доминиращ в позволените светогледи, които да формират обществения живот и управление, няма нищо общо нито с демокрацията, нито със свободата. Българският експеримент с 45 години комунизъм и 23 години посткомунистическа тоталитарно-олигархична демокрация доказва тази теза съвършено. Всичко, което можеше да се разруши, изкърти и заграби – не само в материално отношение, дори по-скоро имаме предвид морални и духовни ценности, и като доверие в управлението и самия политически процес – бе разрушено, разкъртено и разграбено.

В така заложеното генетично отсъствие на християнски религиозни виждания в публичното пространство въпросът е дали християните са готови и узрели да излязат от наложения им изолационизъм и да се откажат от дистанцираната си неангажираност с публичното пространство от страх или неразбиране. Естествено стои и въпросът каква форма следва да заеме преводът на библейския светоглед и морал на съвременен политически език и в състояние ли са българските християни да направят адекватно този „превод”.

Извратено разбиране за ролята на вярата в обществото

Вярата в Бога е лична. Но тя губи същността си, ако не е публикувана и действена. Вярата има остро социално значение, именно защото преди всичко тя е духовна категория. Тоталната атеистична държава успя да раздели духовното от материалното, като първото бе представяно систематично като имагинерно и нереално, а материалното – като единствената действителност. Атеистичната държава наложи и идеята, че политиката е материална, а не духовна дейност и набута в гетото на обществото вярващите християни, а заедно с тях – и тяхната публична изява.

Тази заблуда нито е премахната, нито е по-малко толерирана днес.

След падането на комунизма атеистичната държава не се извини, а се преформулира в атеистична „демократична” държава със същия тоталитарен замах на атеистични и езически закони и бюрокрация, ако не и по-голям, като този на предишната, комунистическа. Църквата – особено българските протестанти – като цяло не протестираха (типично), а се заиграваха с минималистичните подаяния на държавно благоволение. За модерната социално-тотална държава Църквата е остаряла, но все пак нужна институция. Но подобен модел църква – държава не е само български и посткомунистически.

Наскоро бях на конференция по въпросите на справедливостта, държавата и вярата в един от областните градове. Двама представители на християндемократическа партия в западноевропейска страна разясниха как всъщност църквата трябвало да остане изолирана от политическия процес. Не бивало да се политизира църквата, можело да се стигне до „фундаментализъм” (!?). Тези политици не се притесниха да твърдят, че църквата трябвало да се промени, както се променял света. С това те на практика настояха църквата да не настоява за някакви ценности, които биха били определени като вечни, абсолютни и неизменими. Релативизмът на подмяна на моралните ценности, на заличаването на разликата между добро и зло очевидно са по-приемливи за тези политици като „християнска” политическа платформа.

Къде е християнското в тази „християндемократична” партия? На практика правилното заглавие на подобна организация би трябвало да е „демократично-антихристиянска партия”. Представената от политиците „европейска гледна точка” е всъщност мекият вариант на комунистическия подход и съвременно наказателно преследване на християни в политиката в България ^I. Да, точно така.

Днес, в сегашния Наказателен кодекс се съдържа текст – чл. 166, според който хората с религиозна вяра не могат да участват в политиката, нито да изказват критика срещу управляващите. В противен случай ги грози наказание „лишаване от свобода”. Свобода на вярата, словото и сдружаването? Не и за вярващите критици на държавния монополизъм над мисълта.

Каква е разликата между църква и партия?

Църквата спасява души, а партията участва в политическия процес, включително с цел участие в светската власт чрез демократични избори. Църквата се състои само от вярващи християни (или това поне е заявената цел), докато партията има за обединяващ признак гражданството и правото на политически вот. В тази смисъл, от гледна точка на светския законов и политически признак партията включва като че ли по-широк кръг участници, тоест такива, които споделят различни светогледни убеждения, а не само християнската вяра. Но идеята, че партията обединява по-широк кръг хора е само имагинерна.

Християнската вяра надскача политическите процеси на дадена държавна юрисдикция и присъщата ѝ правна и политическа специфика. Църквата всъщност обединява вярващи от целия свят в една и съща вяра – в спасителя Христос. Основна християнска доктрина е, че идващото царство на Христос ще покори всички царства под своето управление (Откровение 11:15). В същото време обаче последователите на Христос в дадена политическа система участват по конкретен начин в политическия живот на същата. (Или не участват.)

Обединителният елемент при партията е нейната идеология, а не вярата. В идеологиите няма така ясен център, както при вярата, чиято основна цел е поклонение и служене на Бога. Политическите идеологии също имат международно съществуване и влияние. Но ако не ги обединява Бог, то обединителният елемент при тях остава размит – въпреки че обикновено претендират за благосъстоянието на човека на народите и тям подобни.

Партията, ако изпълнява точно демократичните си функции, не обявява, че ще спаси хората и ще ги заведе до Бога, тя обещава представителство на техните ценности в светската власт. Следва да отбележим, че за хората, за които вярата в Бога е измислица, то поради липса на друга форма на спасение, те виждат в политическите решения именно някакъв заместител на прошката, вечността и спасението. Този тип партия-„спасителка” бе Българската комунистическа партия – гръбнакът на тоталитарния атеистичен режим.

Въпреки че не предлага спасение в точния смисъл на думата, партията в свободното общество има за цел да защитава интересите на своите членове и симпатизанти. И ако се окаже, че повечето от тях са християни или симпатизиращи на християнските ценности, то не би следвало да има каквото и да било ограничение от богословска или законова страна за участието на тази партия в обществото и политическия процес. Моралът не се произвежда с партийното членство, с него се влиза в партията. Моралът и възгледите се формират преди и дори независимо от участието в партийната организация.

В крайна сметка трудно се провежда разделителна линия между светогледна ориентация и партийна идеология. Винаги партийната идеология е плод на някаква светогледна ориентация за личността и обществото.

Защо днес държавата се плаши толкова от църквата? Със сигурност не заради кръстоносните походи. Българите не са били част от тях. Страхът е, защото в същността си християнската вяра изисква от светския управник, в наше време – от държавата, да признае, че не е бог, а че е само служител на истинския Бог. Ако християните се включат в политическия процес като такива, със своя морал и светоглед, то тяхната първа задача ще бъде да изобличат идолопоклонническите качества на съвременната тоталитарна, а и „социална” държава. При това положение самообожествяването на политическата власт ще удари на камък. Политиците ще трябва да действат като отговорни служители на обществото, а не като мини-божества, които предлагат оригинални варианти на политически спасения.

Разбира се политическата партия апелира не само към християните, а към всички граждани с избирателни права. Но именно затова политическата партия не е спасението от небето, а само една възможна форма на проявление на същото, без тази форма да включва личното спасение на душата. Партийната книжка няма да ви заведе в рая, само искреното покаяние и вяра в Христос има тази сила. Но християнското учение „побеждавайте злото с добро” ^II не е ограничено само до прилагането му между братята християни – членове на църквата. Тоест, християните са призовани да побеждават всяко зло с добро, не само това, което държавата им е определила като ниша за дейност.

Доброто идва от Бога. Бог е добър и в Него няма никакво зло ^III. Но участието на добри и честни хора в политическия процес, не непременно богоугодни, но поне със страх от Бога (политическият превод е – такива с консервативни, семейни ценности!), биха могли да постигнат много за тази победа на доброто. Липсата на елементарното откровение за добро и зло, на правилни категории за власт и подчинение и свобода, всъщност заличаването на тези категории у съвременния електронен човек, води именно до пълна победа на злото. Злото е естественото състояние на този свят и хората в него ^IV. Единствено коригиращата намеса на Божието провидение и духовно спасение са оказвали и оказват възпиращо въздействие върху инерцията на унищожението ^V. Но ако тази намеса не бъде осъществена чрез участието на християните в света със свидетелството на тяхната промяна, послание, ценности и живот, то няма да има сила, която да задържа злото.

Узаконяването на неморалността и перверзията, превръщането им в политическа и идеологическа платформа е вече факт в редица общества и държавни юрисдикции, ще продължи с пълна сила, дори и особено в общества, които преди са били уредени, организирани и проспериращи ^VI. Когато държавата превръща злото или неестественото в закон, то тогава негативните последици за обществото и цивилизацията са неизбежни ^VII. Това е началото на тиранията и тоталитаризма. Хитлер беше узаконил третирането на славяните, циганите като подчовеци, а на евреите като – нечовеци. Резултатът беше избиването на невинни хора в концлагерите и холокоста. Тоталитаризмът в името на „равенството”, който в момента се провежда с узаконяването на „гей браковете”, е неизбежен, той е въпрос на време, а и за същия има откровени индикации както във Великобритания, така и във Франция. ^VIII

На хората с малко ум в главата им става пределно ясно, че не е естествено държавата да бъде върховен законодател. Има закони, морал, които надскачат способността на двестатина депутати да съчиняват правила за поведение. И когато Върховният Законодател остава недопуснат до политическия процес, естественият резултат е деградация на процеса и на участващите в него. Всеки светски законодател и управник, който отрича тази истина, става владетел в царството на безумните.

Именно поради изолацията на посветени християни от политическия процес същият е завладян от поквара, грях, безбожие, алчност и невероятна корупция. Светът се разпада под силата на греха. Единствената удържаща сила е стремежът към покаяние и богоугоден живот. Ако християните не зададат морален стандарт в политическия процес, същият ще продължи да деградира до пълното му покваряване и институционализиране на лудостта и абсурда, на които ставаме свидетели в днешната политика ^IX.

Същото ще се случи и ако християните имат волята и активността, но не бъдат допуснати от мнозинството да участват в политическия процес. Атеизмът днес подмолно се подвизава като „светски модел” на управление.

Църквата се счита, че е обединител, но тя се самозаблуждава в тази си преценка, ако хоризонталният плурализъм е отправната точка и основната обществена ценност. Истинската църква е всъщност разделител в обществото поради нежеланието на обществото да възприеме универсалната същност на делото, посланието и скорошното пришествие на Спасителя. Бог е истинският обединител, но понеже мнозинството не го приема, се налага да живеем в една обществена и политическа система, в която обединителят е просто един от много избори на пазара на идеите и светогледите. В този плурализъм всъщност има и здравословна гаранция, че църквата няма да се превърне в политическа сила, която да си въобрази, както в миналото, че едно царство от друг свят, което ще установи господство над всички един ден, може да бъде установено сега без неговия истински цар (Христос). Когато църквата стане народен „обединител”, тя влиза в ролята на политическо оръдие за целите на дадена империалистична политическа идеология (виж Закон за изповеданията от 1949, чл. 3). Но парадоксално, в същото време единствено църквата може да бъде глас на разума и чрез една политическа формация да изразява преведените на политически език морални и духовни норми, които формират всяка политическа идеология, защо не и такава, изразяваща християнските ценности и добродетели?

Посланието на евангелието е призив за покаяние от греховете и духовно новорождение чрез вяра в Христос (Йоан 3). Но това послание именно заради тъмнината на греха често среща повече опозиция и омраза, отколкото приемане. В този смисъл, въпреки че Бог е обединител, самият факт, че Той обединява само хората, които приемат Спасителя, вече разделя. Така църквата е посланик на идващото царство на Бога, но не е приветствана да управлява в този свят. Дяволът не обича конкуренция.

В същото време църквата може да бъде истински обединител в обществото, не ако обслужва политически интереси и бъде „държавна църква”, а само, ако ценностите на християнството са ясно заявени в публичното пространство, без да бъдат налагани с държавната принуда върху съвестта и вътрешното убеждения на хората. Да го кажем така – добрите хора вършат добри дела. Злите настояват злото да бъде обществен стандарт. В този смисъл, ако християнските добродетели и светоглед отсъстват от публичния дискурс и от личния светоглед, църквата не може да бъде обединител и стабилизиращ фактор в управлението на светските дела. Нуждата от „отделяне на църквата от държавата” цели (най-вероятно) да се предотврати рискът църквата като институция да стане единствена държавна партия, както при комунизма. Този риск обаче е крайно отдалечен от реалността в момента поради крайната атеизация и езичество в политическите кръгове. Но в същото време това отделяне неправилно и до днес е възприемано и прилагано като избутване на вярата от обществения и политически процес. И то в полза на атеизма, представян като „секуларност”.

В съвременния контекст публичното проявление на вярата е нещо срамно, заклеймено. Подмяната на термините е парадоксът на новото време – доброто е зло, а злото добро; бялото – черно и обратно.

Комунистите направиха всичко възможно по време на своя режим да неутрализират с груба сила до точка на заличаване външната проява на вяра в Бога и публичното свидетелство на християните. На практика те забраниха участието на християни в каквато и да било форма на публичен живот. Те бяха забранили и обучението на млади хора в професии, които биха били влиятелни в обществото, ако студентите имаха религиозни вярвания. Така успяха да убедят и самите вярващи, че богословски нямат оправдание да участват като някаква форма на мнение, камо ли коректив, в обществения дебат и процес. По този начин в идеологиите формиращи публичното пространство се намесиха всякакви други светогледи, необезпокоявано, просто защото не бяха „вяра в Бога” в точния смисъл на думата. Така днешната „чалга в политика”, а и в музиката, е пряк резултат от отсъствието на духовни ценности, на морални критерии и корективи, на естествени задръжки, които са личностните и обществени стожери на свободата като ред и уважение към другите.

Беззаконието е резултат от липса на морални ценности

Формите на посткомунистически отчаян хедонизъм („дайте да ядем и пием, защото утре ще умрем”) мотивираха кражбите и корупцията на едро, разрастването на престъпната олигархия, нарушаването на основни принципи и правила в закона и буквално доведоха до криминализиране на държавата. Да, точно.

Държавната бюрокрация е пропита с беззаконнически, закононарушителен дух. И тук нямаме предвид само ползването на държавата от олигархията за свои цели. Към момента законодателите правят закони, които нарушават закона и морала. Закони се правят конюнктурно, по много, некомпетентно и отчаяно партизански, на парче. Освен липсата на компетентност, най-вече липсата на морал, на духовна ценност, на, ако щете, страх от Бога дават тук описаната „свобода” (разюзданост) на съвременния политик да управлява и твори закони.

Някои по-стъписващи примери на противоконституционна и противозаконна държавна дейност са:

• налагане данък върху несъществуващ доход;
• въвеждане в задължение за плащане на данъци за чужд доход;
• ограничаване на правото на свободно придвижване с полицейски закони и мерки;
• ограничаване на личната свобода и неприкосновеност с въвеждане на „специализирани права”, с които се нарушават основни човешки права и се фрагментира обществото на отделни класи (детски права, женски права, сексуални права и т. н.);
• анонимни доноси в случаите на „закрила на дете”;
• шпионска и доносническа дейност на социални работници, залегнала в закона и т. н.

Една добра позиция срещу така описаното зло е именно ограничаването на управленската администрация, която е раздута, работи неефективно и в чийто манталитет е заложено да ограбва труда на малкото хора, които участват в производството на блага – материални и духовни. Любимият ми пример, най-фрапиращ в тази посока на отсъствие на разум в управлението е, че в момент на криза най-бедната страна в ЕС издържа огромен, ненужен и некомпетентен парламент от 240 „народни избраници”.

Малкия български народ, наброяващ около седем милиона души, спокойно може да се управлява от стотина народни избраници, които да работят само на сесии, а не постоянно. И да стоят при народа си – избирателите. Поради огромния брой на депутатите местата се запълват често или с напълно случайни хора (спомням си за една сервитьорка, избрана от листата на НДСВ), или с млади и неопитни кадри, голяма част от които преживяват парламентарното си приключение като възможност за участие в едно голямо политическо „риалити шоу”.

Редно е да се отмени една огромна част от ненормално сложното и абсурдно противоречащо си законодателство, изготвено от занаятчии в правото по принципите на безпринципността, конюнктурата и политическата изгода. Изцяло в противовес на основните принципи на законотворчество – последователност, стабилност, спазване на йерархията на актовете. Следва да се съкрати драстично „търтеистичния” бюрократичен апарат, който доказано е изгубил (всъщност – кога я е имал?) визията за служене на обществото, а е в същността си репресивен апарат за налагане на безконтролната държавна власт над народа. Един драстичен пример е нахалната здравна каса, чиито функционери заплашваха с какво ли не хората (ограничаване правото на придвижване, ограничения в правото на чатна собственост), за да им изтръгнат пари за незаконни „осигуровки”. Същата към момента е пред фалит?! ^X

К. С. Луис, популярният английскоезичен християнски богослов-мирянин на 20 век твърди, че моралът и съвестта са именно качествата, които ни разделят от животните. Но днес животните имат повече права от хората. За „убийство” на куче наскоро осъдиха човек на две години зад решетките ^XI. ЧОВЕК бе лишен от основно човешко право, това на свобода и съпътстващия я достоен живот, защото правото на КУЧЕТО бе издигнато до това на човек. Жестокостта към животните е морално осъдителна в определени случаи, но наказателното ѝ преследване е част от моралната дезориентация и деградация на съвременното общество ^XII. В обществото на безумните кучето е човек и обратно.

Защитниците на присъдата твърдят, че е лошо „всяко отнемане на живот”. Но „живот” има различно значение в различните идеологии. За пантеистите и хиндуистите растенията също имат живот, оттук – и права. Означава ли това, че скоро шопската салата ще бъде криминализирана като насилие срещу растителната форма на живот?

Обществото без християнската гледна точка в морално отношение ще потъва във все по-дълбок мрак, бездуховност и криза. Няма излизане от тази криза без морален и духовен коректив в политиката.

Християнска опозиция срещу християни в политиката

„Исус в Библията не е основал политическа партия!” е често срещан аргумент срещу такова участие ^XIII. Това е елементарната, според мен, теза на мнозина вярващи християни и богослови („вярващи християни” не е оксиморон; има много „християни”, които са номинални такива и буквално – невярващи) ^XIV. Но също така Христос не е сял домати, не е рисувал картини, нито е карал автомобил, както и не е имал компютър, интернет и фейсбук „акаунт”.

Още по-малко е строил евангелски „молитвени домове” или православни „храмове”. Исус е бил дърводелец, което пък от друга страна не означава и всички вярващи да бъдат дърводелци по професия или че дърводелската индустрия трябва да има специален статут в икономиката на страната.

Учението за спасението от смъртта и греха бяха мисията и жертвата на Исус Христос. Тази мисия обаче не отрича всяка друга човешка дейност. Напротив, тя съпоставя и покорява на откровението за спасителното дело на Господа всички човешки дейности. Единствено тези дейности, чиято същност е възпроизвеждане на греха и потисничеството, са несъвместими с изкупителната сила на вярата в Бога. Проституцията, наричана днес лицемерно и лъжовно от езическата държава „секс-работничество”, е един пример. Не можеш да си мафиот и християнин, защото убийствата, корупцията, престъпленията и разврата са основна дейност на мафиотите. Но участието в политическия процес с цел публично влияние и участие в светското управление е напълно легитимна дейност, която може да бъде изкупена и употребена както за благото на хората и обществото, така и като публично свидетелство за изкупителната сила на вярата.

На второ място, когато държавата, кесарят, започне да въвежда беззаконие чрез светския закон, има нужда от пророчески глас, който да го възпре или предупреди. Такава платформа е налице чрез директното заявяване на Божия стандарт от църквата и нейните пастори в публичното пространство или чрез ползването на специализирана платформа, която да прокламира и защитава християнската свобода и морал. Именно участието в публичния дебат, който е формат на демократичното общество, включително и чрез гражданското сдружение, наречено „политическа партия”, е може би една адекватна за времето и контекста платформа за пророческо говорене.

На християните, които твърдят, че Исус не бил направил политическа партия, бих отговорил, че това не беше Неговата мисия. Задачата на Господа беше да призове всички грешници, тоест всички хора, към спасение чрез покаяние и вяра в Него, както и да даде себе си в жертва за това спасение. Участието в това вечно спасение се изразява в живот на служене тук на земята и свидетелство за спасителния план на Бога. Трябва ли спасеният човек да се изолира от живота около себе си? Не са ли християните „сол и светлина”? Не са ли радетели за правдата? Не защитават ли учениците на Христос бедните, слабите и беззащитните? Не застават ли за истината, когато лъжата стане обществено приемлива? Ако не се налагаше да живеем живот като свидетели за Христос, сред едно нечестиво поколение, би трябвало всеки новоповярвал да бъде грабван в небето без отлагане.

Освен богословското неразбиране на динамиката общество – църква, има и друга причина за скептично отношение от християните към политиката– неадекватност на самите християни кандидат-политици.

Желание без възможности?

Външният наблюдател би си казал, че християните в политическия процес биха били единни и не биха имали особени различия. Все пак политиката е обществено управленска реализация на идеологически нагласи. Тези очаквания обаче не са оправдани – различията са често до степен на противоположност.

Следните примери сочат, че не всяка идея за „християни” в политиката е наистина библейска и християнска.

• Цигански пастори подкрепят БСП – партията, която е наследница на антихристкия политически режим и отговорна за тоталитаризма преди и след падането на режима им през 1990 г. ^XV
• Друг пък, отново ромски пастор, участва в народното събрание като представител на ДПС – една ислямски ориентирана партия; предшественикът му, известен като Сали, си пожелава да стане „българският Обама” ^XVI. Чалгата в политиката явно не е подминала и този представител на ромското протестантство; но човекът е вашият глас в парламента и ще кове законите, които ще ви управляват. ^XVII
• Трети са поддръжници на ултранационалистическата партия „Атака“, чийто лидер напоследък демонстрира пълна невъзможност да се владее на публични места и предизвиква безредици (и в чиято платформа се предвижда въвеждането на „православна държава”?).
• Християнски организации и личности подкрепят „гей-браковете”, за да имало равенство и Божия любов за всички; други пък бяха сред изготвителите на тоталитарния антисемеен Проектозакон за детето от 2012 г. ^XVIII

Та колко обединителна и обединяваща е църквата в тези примери? Напротив, това са примери за хаос и липса на яснота в публичното стоене и свидетелство на, поне в тези случаи, протестантски вярващи.

По времето на Хитлер мнозинството от църквата подкрепя неговата визия за възраждане на германския национализъм и превъзходство. Само малка група протестантски лидери се противопоставят на фюрера и плащат висока цена. По времето на Сталин православни и протестантски опоненти на тиранията завършват в концлагерите. Църковните водачи, които са лоялни на режима обаче, биват пощадени и използвани от тираните. Режимът на Живков и предшествениците му налага атеизма като задължителен мироглед под страх от наказание и фалшивите декларации за свобода на религията само прикриват репресиите и агентурните действия за обезличаване и дискредитиране на църквата пред обществото.

Не всичко, което се нарича „християнство”, е такова и не всеки, който нарича себе си „християнин”, има наистина библейски убеждения. Нужна е ясно заявена позиция на абсолютните вечни морални стойности, за да има успех каквото и да било публично християнско свидетелство, включително и в политическия вот. Не можеш да сееш безбожие и беззаконие и да жънеш хармония – вътрешна, семейна и обществена.

Готови ли са днешните вярващи в страната, протестанти и православни, да платят цената за нагърбване с участие в един политически, обществен и морален батак, какъвто е процесът на участие в светското управление? Или всеки ще е за себе си, ще оцелява, за да затвърди робско-оцеленческия манталитет на българина, който е свикнал да превива васално гръб пред силния, а не пред правдата? Или истината, справедливостта и свободата ще са движеща сила? Има ли кой да застане за разума в царството на безумните?

Заключение

Участието на спасени хора в политиката не е спасението, което Христос предлага. Но определено политиката, макар че не може да спасява, ако е водена или повлияна от честни, мъдри и справедливи хора, може да бъде свидетелство за Божията милост, както и за идващото Негово истинско и непобедимо царство.

От една страна държавата дължи на християните възможност да участват както всички в политическия процес. От друга страна, тази възможност никога няма да бъде дадена на вярващите, ако те сами не заявят своята необходимост и право да бъдат участници и коректив в политическия процес.

Политически субект, основан на християнските ценности, е най-малко точно толкова необходим за едно общество, колкото и наличието на националистическа, социалистическа, атеистична, ислямска или профашистка идеология. ^XIX А всъщност такъв субект е нужен много, много повече от изброените. Именно затова здравомислещите християни и поддръжниците на християнските цивилизационни ценности трябва да се включат без колебание в помощ на управленската безизходица, в която се намира българският народ.

Адв. д-р Виктор Костов  е адвокат, правозащитник и доктор на философските науки. Издател и главен редактор на сайта Свобода за всеки – издание за дискусия на отношенията църква-държава и защита на правото на свобода на съвестта, вярата, словото и семейните ценности.