{loadposition user10}
“Неприкосновеността на човешкото достойнство” е само юридическата обосновка на основанията за религиозна толерантност от гледна точка на естествените човешки права. Свободата на съвестта обаче сама по себе си е предизвикателство. За истински вярващия, който търси спасение, не може да е безразлична съдбата на ближния му. Следователно, за него е естествено да иска да стори всичко по силите си, за да не го остави да се погуби.
Необходими са и много вяра, и много смирение, за да приемеш, че в неизчерпаемото си човеколюбие Бог, наред със спасителния път, който е показал на теб самия, признава и други пътища, по които също може да се върви, без това да води до погибел. С други думи за вътрешна толерантност можем да говорим там, където има вяра. (“Толерантността” на невярващия към чуждата вяра е по-скоро търпеливо понасяне на нечии детински капризи, за което се изискват повече здрави нерви, отколкото специфични убеждения.)
Религиозна и политическа толерантност
Верската толерантност се различава от политическата. Този, който отстоява политическите си убеждения повече прилича на учен – за него е нормално да смята, че ако той е прав, то другият, който споделя противното становище, бърка. Политическата толерантност е пречупена през идеята за общото благо. За общността е добре всеки да има свобода на словото и да може без да бъде насилван, да изповядва идеите си. Като демократ трябва да съм готов да умра, за да може политическият ми опонент свободно да изразява идеите си. Но, за Бога, това съвсем не означава да възприемам глупавите му възгледи и да не се боря срещу реализацията на неговите идеи. Нашият съдник днес са избирателите, а утре (или – за да не изглеждаме детински самоуверени – все пак в други ден) – историята.
Съдник за вярата като път към Бога е един само Бог. Църквата, която отлъчва и наказва само имитира държавната власт. Щом разбойникът се покая на кръста, не църквата може да държи мирянина извън общението с Христа. Тя може само да констатира – и то само в рамките на тук и сега – ако някой с делата си се е поставил извън това общение. Тази констатация обаче не може да ангажира бъдещето. Църквата може да предпише очистителни действия, за да подпомогне търсенето на вярващия да се очисти. Тя обаче действа като лечител, а не като властник и нищо не може да му наложи. Иначе се превръща в нещо като областен управител.
Духовници, които дишат мъст, жлъч и заплахи, са нещастни объркани грешници, а не Божии люде. Духовници, които убиват по причини на верска нетърпимост са обикновени престъпници и не толкова петно за църквата, която сама се петни чрез тях, а по-скоро обида за вярата. Духовници, които силом завладяват храмове могат да бъдат тирани или революционери или и двете, но не и духовни пастири.
Още повече проблеми поставя поведението на миряните. Сред тях яростната защита на една или друга църковна доктрина най-често е обратно пропорционална на дълбочината на вярата им. България е интересен пример в това отношение.
Атеистично православие?
Измежду бившите комунистически държави България беше една от тези, в които атеистичната пропаганда беше пожънала най-големи резултати. Католици и протестанти бяха преследвани и богослужебната им дейност – стеснявана. Същото важеше и за православната църква с една малка добавка: православните духовници в огромната си част се бяха отказали от пастирските си функции и отделяха повече внимание на маркирането на ритуала – доколкото беше позволен, нежели на пастирската си дейност. Проповедта беше станала почти непозната, както прочие продължава – с малки изключения – да бъде и днес.
В тази обстановка известно недоумение буди широко мащабният изблик на “православност”, наченал с появата на главните преследвачи на вярата от Политбюро на БКП в църква по Рождество (1989 г.) От тогава насам няма офис – бил той почтен или мутренски – да не се открие с водосвет, няма сватба – на кръстени или не до момента – да не е мине през църква. Дори и постите станаха популярни.
Това би могло дори да ни зарадва. Вярата не винаги ни грабва като орел, спуснал се от небесата. Тя може и да се развива и бавно, постепенно, чрез традициите и чрез общественото мнение, подтикващо ни към размисъл.
Странното е друго: потребността от вяра в България като че ли се разви в друга, не така духовна посока. Българската “православност” като че ли се втурна в това повече да мрази, отколкото да обича. Това не е странно. Щедростта е присъща на тези, които се чувстват богати – дори и с два лева в джоба. И милиони да имаш, ако се чувстваш бедняк или случайно спечелил измамник, няма начин да бъдеш щедър. Бедната българска православност начаса си намери враг: сектите. Е, разбира се, в това общо понятие често се включват и традиционни протестантски деноминации, но какво толкова. А и къде точно да поставим границата за традиционност? Традиционна ли е Божията църква? Или адвентистката? Католиците пък – те нали са ни чужди? Достатъчно е да си слушал телевизионните лекции на бившия руски посланик Авдеев. Или мълниите, хвърляни от архиепископ Натанаил срещу Папата.
Националната гордост като православна идентичност
И все пак: най-интересни са миряните. Те обичат да отстояват своето православие. Понякога в компания се обръщам към някой страстен православен с въпроса: “Причестявате ли се?” И ако отговорът е както обикновено: “Да, макар и не винаги.” Продължавам: “А тогава плът Христова ли поемате в устата си или хляб, който символизира Христовата плът?” Малцина от тези православни са чували за транссубстанциацията*. В огромния брой случаи въпросът ми ги кара да ме гледат озадачено (“зер аз да не съм канибал”!) и отговорът е: “Разбира се, хляб, който символизира плътта Христова”. До въпроса за това от Отца ли само произхожда Светият Дух или и от Сина, изобщо не стигаме. Къде тогава е тяхното православие?
Мнозина биха настръхнали от подобен въпрос и биха отговорили настървено, че самият въпрос е вече обида към българската идентичност, към ролята на православната вяра за опазването на българщината, към историческия принос на българската православна църква за съдбата на България, че дори и за спасяването на българските евреи. Трудно е да се обясни на тези хора, че споменатата църква става фундаментално българска чрез героичната стъпка на Иларион Макариополски и неговите сподвижници, чието дело по съществото си е твърде подобно на Лютеровото – само че с различно догматическо и институционално съдържание, определено от разликата в темите на епохата. Тази разлика пък е обусловена от трите века и половина дистанция във времето. Може да се спори дали Иларион Макариополски оповестява Българската реформация или един чисто светски аспект на поведението на непокорните български духовници. Втората интерпретация ми се струва прекалено марксистка. Първата беше отхвърлена от антуража на патриарх Максим (за чиято титла мнозина продължават да спорят дали не трябва да се поставя в кавички), а името на Иларион Макариополски беше обсипано с укори от академични светила (Геласий), които пред него изглеждат като едва мъждукащи вощеници.
Не това е най-важното. Важното е, че вяра и традиции и вяра и политика са, все пак, различни неща. Чешки епископи през 1919 г. се обявиха за “Независима чешка католическа хуситска църква”. Звучи почти като “Независима българска православна църква Иларион Макариополски”. На никой обаче не му е хрумнало да твърди, че по този начин се накърнява “чехщината” или че се проявява неуважение към чешките национални традиции. Нито пък че която и да било църква в Чехия трябва да се пази от вредното влияние на другите върху младежта или върху автентичността на нацията изобщо. Не им е хрумнало, разбира, се и да гонят с полиция духовници и миряни от храмовете.
Колкото по-невеж е полу-вярващият, толкова по-страстен привърженик е той на онези правила, които допират до тайнството. Трудно е то да бъде описано. Но всеки вярващ сключил брак пред църквата, дори и да се е развел след това, не може да не е почувствал здравината на веригата, с която това бракосъчетание го е обвързало. И все пак диапазонът на усещания е доста широк. Как действа кръщението на невръстното дете? Или ръкоположението на настървения срещу противниците си духовник? Или причастието, прието с чувството, че ти и духовникът, който ти го дава, имате различни неща пред вид?
Към пети век въпросът бил решен по начин, чиято компромисност е очевидна. Дори и да не е “истински” духовникът, извършил тайнството, то е “истинско” ако е прието с вяра. Ще рече – решаваща е вярата. (Но не и в обратния случай – ако не си вярвал пред свещеника, когато те е бракосъчетавал. Това е нормално. И да се чувстваш вътрешно свободен от брака, редно е заради другия да дължиш издръжка и да му оставиш наследство.) Това само по себе си говори, че когато не става въпрос за ред в оборота, който налага държавата да търси макар и имагинерни решения (фикции), решаващото е личната вяра. Изправени сме пред позиция, която проправя пътя за последващата аргументация в прочутото есе на Джон Лок върху толерантността.
Свободата на съвестта – защитена или атакувана от държавата
Тези разсъждения могат и да разсърдят богословите-лаици, които веднъж избрали да не носят пастирски функции (освен чрез политически партии или елитарна периодика), се чувстват задължени да наблягат върху мистиката. Те може да са особено прави, но когато говорим за толерантност редно е да се държи сметка, че за паството тезата за мистичното тяло на църквата е почти толкова близка, колкото и тази за или против филиоквето**.
Защитата на човешкото право “свобода на съвестта” може да се осъществи и без да има вътрешна толерантност. Проблемът обаче е, че поведението на държавата неизбежно стимулира една или друга тенденция и влияе на реализацията на това право. Всеки опит за създаване на привилегирована позиция на някое изповедание неизбежно създава не само усещане за неравенство, но и потребност нещо да бъде защитавано. Традиционната църква срещу “другите”. Нашето си срещу “чуждото”. Всякакви “държавници”, които поддържат такива разграничителни тези и отстъпват от принципа на толерантността в крайна сметка вредят на нациите си. Защото който сее вятър, жъне бури.
Този начин на мислене още не е стопроцентово приет на Европейския континент. Но и тук Новите демокрации може би трябва да сторят нещо повече от обикновеното подражание и да направят някоя и друга крачка по-бързо от тези, към които се приравняват.
Филип Димитров е завършил право в СУ “Климент Охридски”. Бил е посланик на България в САЩ и в ООН. Политическата си кариера започва като един от лидерите на Съюза на демократичните сили, чийто председател е в годините 1990-1995. Премиер в периода 1991-1992 г. и депутат в 36-то и 37-то Народно събрание на България. През 1999 г. получава наградата Труман-Рейгън за защита на свободата. Автор е на редица научни, политически статии, както и на три романа. Автор на политическите студии: Митовете на българския преход (2003 г.) и Новите демокрации и трансатлантическата връзка (2004 г.). В момента работи като адвокат и преподавател в Американския университет в Благоевград. Почетен председател на борда на Асоциация Джордж Маршал – България, член на настоятелството на Нов Български университет, и програмен директор към Български институт за правно развитие. Женен.
* Транссубстанциация – богословски термин, известен в някои теологически дебати в ранната църква и придобил силно технически измерение в Средновековието. Означава превръщането (или не) на хляба и виното на причастието в истинските тяло и кръв на Исус Христос. (Б. ред.)
** Филиокве – известна клауза от решения на църковната институция по богословски въпроси от ранните векове на християнството. Отнася се до спора за това, дали Святият Дух, една от трите Личности в Божието Триединство, произхожда от Сина или от Бащата. (Б. ред.)
