Много често в забързаността да осигурим по-добър живот за всички забравяме, че той може да не е най-добър за всеки, и че най-доброто за всички, и дори за всеки, не зависи от грандиозността на начинанието и пропагандата, която съпътства тази грандиозност. Важните обществени промени не са плод на мисълта и действията на някакви управители на обществените процеси, както сме свикнали да ги възприемаме след десетилетия мозъчна промивка. Въпреки че годините насилствено втълпяване на социалистически и комунистически измислици са си свършили работата, очевидно. Същността на характера на отделния индивид и неговата решимост да устоява принципите на свободата и християнската вяра са точно това незабележимо колело в историята, което Бог използва, въпреки опитите на царе и управници да ни внушат, че от тяхната политическа воля единствено зависи благоденствието на народа.
Точно в този дух е издържан и сегашният брой с отговорен редактор д-р Вениамин Пеев. В своята статия д-р Пеев ясно задава нуждата от морален и духовен стандарт у вярващите християни, когато мислят и оценяват фактите около този „пасторски процес”. И не само. Читателите, които са запознати с активната роля на д-р Пеев в настоящия дискурс по въпроса за агентите на комунистическата Държавна сигурност (ДС) в евангелските църкви, ще добият по-ясна представа защо СЕПЦ е подложен на остри критики в обществения дебат. Неспособността за различаване на добро от зло, морално от неморално, и трудностите при заемането на съответната библейска позиция е стар недъг на българското християнство. Г-н Пеев за пореден път прави този проблем ясен и го подлага на дисекция, като поводът е „процесът” от 1979 г. срещу пастир Георги Тодоров.
Със статиите в броя публикуваме за първи път факти, обстоятелства и тълкувания на един незабелязан „пасторски процес”, датиращ от 70те години на миналия век.
Петър Янев -единият от авторите – е бил и подсъдим в този процес. По интересен начин в спомените на г-н Янев откриваме стария облик на държавния идол, който виждаме, че се надига и днес срещу семейството и семейните ценности. През комунизма властите дори трябваше да разрешат кой има право да се ожени и кой не, с оглед на техните убеждения! Дори за мен, който съм живял по онова време в съзнателните си години, е шокиращо да си припомня този „законов ред”. Тоталитарното божество, обсебващо държавата, и днес се стреми да изземе от семейството ролята му на родител, отново под благовиден предлог – защита на децата (визирам последните тенденции в законодателството за „защита на детето” и извеждането му в независим субект на „права”). Този тип държавно вмешателство в личната сфера на човешката личност няма нищо общо с библейския модел за властта, чиято задача е да опазва справедливостта и обществения мир. Подлостта на квазисветската, всъщност антихристка и атеистична, държавна власт в статията на г-н Янев можем да видим в „любезността”, с която властите комуникират в един момент и коварството, с което разбиват човешки съдби и надеждата за семейно щастие и създаване на семейство, в точно следващия момент. Описанието на личните преживявания на автора по времето на фарсовия „съдебен процес” срещу него е важно документиране на методите и средствата на една власт, която успява да превърне лъжата, манипулацията, издевателството, безпринципността и безбожието в основни „добродетели”. И да опорочи същността на светската власт и правосъдие с тези свои характеристики и чрез гротескното изопачаване на закони, уреждащи съвсем различни обществени отношения, само за да обслужи нечистите си идеологически цели.
С неподправен и категоричен тон Тодор Ябълкаров дава библейската обосновка за отстояване на вярата, дори при наличието на опозиция на съвестта от властите, дори при заплаха за отхвърляне или неодобрение заради вярата. Въпреки че не третира непосредствено въпроса за процеса срещу п-р Тодор Тодоров, авторът в един по-общ план препраща към позицията на д-р Пеев, в частта в която последният изразява възмущение от двойствеността на църковни лидери пред истината с цел защита на своя интерес и поклонение към атеистичната държава.
Габриела Генчева – внучка на пастир Георги Тодоров – дава биографични данни, съчетани с нейния близък поглед за вярата и дейността на дядо й.
В заключение ще кажем, че четейки статиите една след друга, особено описанията на милиционерските обиски, скалъпени съдебни процедури и факти, бавно и систематично читателят потъва в една друга реалност. Ужасната реалност на отсъствие на истина, справедливост, и обикновен здрав разум. Безумието на атеистичния режим и неговите пионки постепенно изпъква за разумния читател. Властта на държавата, поради това че е опорочена от безбожната идеология и нейните слуги, вече не е властта от Римляни 13. На нея не може да й се има доверие, а по-скоро е оръдие за съвсем други идеологически и квазирелигиозни цели, неприсъщи на истинската светска държава. Отсъствието на правосъдие, заменено с идеологически извратени интрепретации на вярата в Бога, водят читателя до потапяне в душевните терзания на участниците в тези времена и събития, оставили дълбок отпечатък, видим и в днешното правосъдие и политическа система, както и в душите и поведението на мнозина българи.
Надяваме се този брой да убеди читателя, че свободата не е за всички, а за всеки, който дръзне да се противопостави на лъжата и тиранията с Истината. Изискванията на съвремието в това отношение не са кой знае колко по-различни от предизвикателствата от времето на п-р Георги Тодоров.
