{loadposition user10}
През 1521 г. един скромен монах е изправен на съд в немския град Вормс пред лицето на императора на Свещената Римска империя и е обвинен в ерес. Тогава той произнася известните думи: „Не мога и няма да се отрека, защото не е безопасно за един християнин да говори против своята съвест.” С този духовен подвиг монахът излиза от анонимността на историята и записва името си, Мартин Лутер, като баща на протестантската Реформация.
Близо хилядолетие и половина преди него апостол Павел говори за съвестта като за съзнание за закон, спрямо който всеки човек преценява своите постъпки, и или се осъжда, или се оправдава.
Силата на съвестта като върховен закон е възпята в немалко литературни шедьоври на европейската цивилизация. Въпросът тук е чий е законът, по който действа съвестта, на Бог или на държавата? Тази дилема се интерпретира в политическата мисъл като кой принцип трябва да е върховен в едно общество – индивидуализмът, т.е. естествените права на отделните хора, или колективизмът, т.е. вярата, че правата на хората произтичат от държавата.
В историята тези две течения се оформят като консерватизъм, с неговото разделение на обществени от политически институции и либерализъм, който в съгласие с Русо счита държавата за върховния представител на едно общество. Трябва да признаем, че консерватизмът има повече интелектуални връзки с християнството, и затова негов продукт са общества с ограничени правомощия на държавата, където всички права, които не са изрично дадени на държавата, остават на отделните хора или на техните по-низши политически общности. Либерализмът, от своя страна, има много повече сродни интелектуални връзки с античната класическа мисъл, където легитимността на правата произтича от силата, а тъй като държавата е най-мощната земна институция, това неизбежно води до абсолютизиране на нейната власт и превръщането й във върховен суверен и краен апелативен съд.
Не е случайно, че интелектуалното развитие на тази мисъл води през Хегел към тоталитарните атеистични идеологии и режими от съвременната история.
Протестантската християнска политическа теория не поставя във върховна позиция нито индивидуализма, нито колективизма, а счита за равнопоставени обществени принципи и двата, като изхожда от богословието на Триединния Бог, където Бог е едновременно Един и Трима. Тук интелектуалното наследство на Реформацията е особено ценно за развитието на свободните общества днес, тъй като застава в основата на развитието на конституционализма и ограничаването на абсолютната власт на владетелите. И неслучайно общественият модел, който се ражда под влияние на западното християнство, особено след Реформацията, се характеризира не с една абсолютна власт, а с множественост на властите, което се дължи на вярата, че понеже Бог е върховният суверен, не трябва да има нито една земна институция, която да е натоварена с абсолютен суверенитет, но всяка земна власт да действа в границите на своите правомощия.
И точно тук е пресечната точка на християнската обществена теория с вярата в естествения закон и произтичащите от него естествени права, и съответно, с неговата антитеза – че правата на хората произтичат от държавата. Ако държавата е източник на правата и на задълженията, тогава тя по неизбежност се намесва в сферата на религията.
Обикновено атеистите са хората, които бързат да напомнят, че трябва да има разделяне между държава и църква, и да не позволяваме на църквата да управлява държавата. Днес, обаче, тази идея, колкото и неточно да се интерпретира, трябва да се заяви с обратен знак – че не трябва да се позволява на държавата да се произнася по въпроси, които касаят вярата, убежденията и съвестта. Защото колкото е опасно да поверим меча на този, който трябва да проповядва Словото, толкова е опасно да поверим властта над Словото на този, който разполага с меча.
Държавите, които прекрачват своите граници и се намесват в сфери, които не им принадлежат, сами си създават ненужни вътрешни проблеми, тъй като превръщат в престъпници миролюбиви хора, които нямат друго прегрешение, освен, че съвестта им е обвързана с друг закон, а не държавния.
Още по-гротескна е ситуацията, когато върховният закон на дисидентите по съвест ги подтиква към такова гражданско поведение и добродетели, които могат да бъдат единствено за похвала и модел за останалите граждани. Пример за такива проблеми можем да дадем в изобилие, за жалост, тъй като тенденцията, в която се развиват съвременните държави е към засилване на абсолютната роля на държавата и постепенното елиминиране на всеки друг конкурентен източник на закон.
Тоталитарните марксистки държави приложиха този принцип почти до максимум, като отидоха дотам, че обявиха за престъпление изповядването на религиозно убеждение, за което държавата не е дала разрешение, а всяко образование освен държавното беше обявено извън закона. В САЩ пък през осемдесетте години поставят на подсъдимата скамейка редица родители, чието единствено прегрешение е в това, че не са си записали децата на държавно училище, а ги обучават вкъщи. В Европа през последните години се увеличават случаите на държавен произвол над семейства.
Някои от най-тежките случаи станаха в Германия, където миналата година изпратиха принудително в психиатрия съвсем нормално 15 годишно дете с диагноза „училищна фобия”, а неговите родители бяха заплашени, че ще им вземат попечителството над останалите деца, ако продължават да дават широка гласност на случая по медиите. Не са малко семействата в Германия, осъдени на жестоки глоби и дори затвор, заради това, че са дали сами образование на децата си, а не са ги пуснали на училище, и това дори в случаите, когато образователни специалисти признават, че образованието, което са получили от родителите си въпросните деца, е много добро.
Това надвишаване на държавните компетенции е възможно заради неправилната идея на либералните политически утопии, че държавата има правото, дори задължението да налага положителни политически санкции. Т.е. хуманистичните идеолози не се задоволяват с ролята, която традиционната християнска политическа мисъл отрежда на държавата като агенция за наказване на злотворците, за потискане на злото. За хуманистичните идеолози тази роля е прекалено ограничена и те изискват от държавата да упражнява също силата да твори добро.
От Хегел до днешни дни могат да се проследят възторжените очаквания към държавата като агент за реализиране на земния рай, като земен спасител, който осъществява мисията си чрез мерки, които неизбежно се намесват в сферата на други институции, като семейството и църквата, до степен, където директно ги изземват. Проблемът на тази идея е, че с това държавата неизменно се налага като върховен религиозен авторитет.
Тъй като сферите на образованието и възпитанието, здравеопазването, благотворителността и икономиката са свързани с упражняване на религиозни убеждения, превръщането на държавата в основен агент в тези области неизбежно я поставя в ролята да налага официална религиозна доктрина. И ако преди хиляда години православната цивилизация по нашите земи формулира тезата за един Бог на небесата и един император на земята, с която циментира държавата като основен агент на религията, подчинена идеологически на религиозните догми на православието, то съвременните държави в Европа, залитащи все повече към антирелигиозна политика, налагат атеизма като официална държавна идеология.
Един от основните аргументи, който се изтъква в защита на централната роля на държавата като източник на правата, е, че оставени сами на себе си, религиите прибягват към насилие, и затова е необходимо държавата да въведе неутрално религиозен ред, който да помири хората. По тази причина се изтъква, че свободата на съвестта не трябва да се приема като абсолютна категория, а единствено като пожелателна – доколкото не ощетява официално наложения от държавата ред. Така колективният човешки синтез на тема баланс между свобода на съвестта и грижа за обществения ред, намерил израз в чл. 18 от Международния пакт за гражданските и политическите права, който гласи:
„1. Всяко лице има право на свобода на мисълта, съвестта и вероизповеданието. Това право включва свободата да изповядва или възприема религия по свой избор и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, ритуали, религиозни обреди и обучение.
2. Никой не може да бъде обект на принуда, която да накърнява свободата му да изповядва или да приема религия или убеждения по свой избор.
3. Свободата да се изповядват религията или убежденията подлежи само на такива ограничения, предвидени от закона и необходими за защитата на обществената сигурност, ред, здраве и морал, или на основните права и свободи на другите.
4. Държавите – страни по този пакт, се задължават да зачитат свободата на родителите или на законните настойници, да осигуряват религиозното и моралното възпитание на своите деца съобразно собствените си убеждения.”
практически е отворен за произволно тълкуване от националните законодателства до степен, в която се заявява, че „Религиозните и другите убеждения не са основание за отказ да се изпълняват задълженията, установени в Конституцията и законите” (чл. 58, ал. 2 от Конституцията на България), така поставяйки държавата като единствен източник на права и задължения в обществото.
Съдебното изслушване срещу Мартин Лутер през 1521 г. завършва с това, че Мартин Лутер се позовава на арбитража на Библията, т.е. цитира своя върховен закон, и практически прехвърля спора между себе си и папството като спор между Библията и папството. Неговите обвинители отхвърлят предложения арбитър, но въпреки своите усилия не успяват да постигнат целта си да го изгорят на клада, заради това, че Фредерик Мъдри от Саксония, изпълнява обещанието си да гарантира неприкосновеността на Мартин Лутер по време на процеса.
Днес единственият избор, който държавата позволява на дисидентите по съвест, е да лавират между различните законови формулировки, с ясното съзнание, че привличането на Библията като арбитър може единствено да циментира съпротивата на държавата срещу тях. Упрекът на древния апологет Тертулиан, че империята преследва най-добрите си граждани, по повод гоненията на Римската империя срещу християните, въобще не печели нито симпатии, нито състрадание от днешните европейци.
Считаме себе си за прогресивни хуманисти, носители на нов и по-добър ред, гордеем се, че вече не горим хора на клади. Но докато се хвалим, че сме надживели тези времена, днес хладнокръвно вземаме децата на хората и ги възпитаваме в ценности, които са пряко насочени срещу убежденията на родителите им. Решително стискаме устата си в сурово мълчание пред воплите на поредните деца, отвлечени от поредните социални служби и разпределени сред поредните приемни семейства. Търпим цивилизовано, когато полицията щраква белезниците на поредния баща, който е отишъл да се оплаче на училищните власти, че са решили да учат 6 годишния му син да чете точно с книжка, която популяризира хомосексуалните отношения.
Аз не съм особено голям оптимист, че този вид насилие над съвестта и убежденията на хората ще спре, докато виждам все по-голямо разширяване на правомощията на държавата и навлизането й във все повече области, които традиционно са били отговорност и компетенция на семейството или на църквата. Днес виждаме как се реализират най-мрачните предупреждения на критиците на абсолютната държава, които точно предсказаха какво ще стане, когато мечът започне да се опитва да бъде грижовна майчина ласка и педагогическа показалка.
За да има мир и ред в едно общество, всяка институция трябва да спазва своите установени граници и да не се намесва в сфери, които принадлежат на други институции. Иначе свободата на съвестта се превръща в мъртва буква, а ние, гражданите, единствено сменяме една тирания с друга, докато си мислим, че се борим да постигнем свобода.
Всички права запазени © 2010 г. Свобода за всеки.
Може да се препубликува само след изрично разрешение.
Радослава Петкова е завършила история в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Тя е преводач на християнска литература. Някои от книгите са “Пълно ръководство за домашно образование” от Дебра Бел и “Капан за деца” на Робърт Сътън. Радослава активно защитава чрез статии и семинари правото на родителите да образоват децата си. Живее в Асеновград заедно със съпруга си и трите си деца.