Няма никаква промяна в общинските антирелигиозни наредби от мартенския ни брой преди година. Няма никаква промяна и десет години след декларация на ОЕЦ до Министерски съвет, президента, и Народното събрание, в което християнски религиозни общности изразяват своята загриженост от общинската кампания. Не ни е известно въобще някога тези институции да са отговорили на декларацията.
Не желаем да политизираме пределно въпроса. Но не можем да не влезем в политически разсъждения и изводи, след като държавата, местна и централна, безпардонно ползва политиката, тоест светските управителни тежнения и методи, в стремежа си да контролира свободата на съвестта и вярата. Твърдението, че църквата е отделена от държавата е само едностранно твърдение. То има измерения на лишаване на църквата от роля в обществения и политически живот, но счита за приемливо намесата на държавата в правото на вярващите да живеят своя духовен живот, но и да влияят на обществените и политически процеси.
Този брой доказва, че целта на държавата, в редица нейни проявления, е да изолира потенциално неудобните вярващи и да минимизира тяхната възможност за пълноценно участие в живота и решенията от значение за обществото. Под претекст за грижа за сигурността, местна и национална, държавни агенции и местни структури застават недвусмислено срещу Европейската конвенция, конституцията, и закона.
За съжаление с демонстрираните факти и изводи в е статиите в този брой става ясно, че вярата се възприема като застрашителна политическа и антиобществена категория, от държавните органи и обществото. Докато държавата не се оттегли от вярата и църквата, както е правилно по закона, и дори по Библията, въпросът ще остане политически натоварен. С този факт трябва да свикнат както държавните служители, така и християните и другите вярващи, които обитават юрисдикцията на българската държава. И църквата или ще се затвори в ъгъла, или ще се пребори за правото си наистина да води своя живот без намеса от държавата и без демагогия за това какво наистина е отношението на светската власт към вярата.
Ще споменем само някои моменти от статиите в броя; те са много богати на факти, анализ и повод за размисъл. Даниел Топалски ни посочва конкретни казуси и вниква в манипулативната същност на употребата на общинските наредби за сигурност за ограничаване правата на вярващите. Един запомнящ се пример е как когато регулират „антисектантска дейност” общинарите на дело играят със страха на хората ако протестират да не би да ги идентифицират с „нетрадиционни религиозни общности”.
Точно такъв случай имахме във Видин, обсъждайки с евангелски пастори обидната наредба, която приравнява свободата на вярата на „сектите” с порнографията. Някои от лидерите на тези общности заявиха – „но ние не се идентифицираме със сектите”. Чудесно, но как се виждат те в случая не е толкова важно; важно е как ги виждат властите. Във всеки момент, в който пожелаят, общинарите могат да решат каква всъщност е дефиницията на термина „секта” и кого да сложат в тази категория.
Емил Коен сочи опасната намеса на местните власти в ограничаване на религиозната дейност включително и молитвата за изцеление. Както правилно отбелязва авторът местните държавници биха наложили глоби на самия Господ, ако той би се явил физически на тяхната територия. Както знаем съществена част от служението на Исус Христос бе изцелително и свръхестествено. Последователите на Библията и Христос често се молят за благосъстоянието и здравето не само на своите членове, но и на други хора, които търсят молитва в тази посока. Общинарите обаче забраняват такава молитва, може би от страх да не се наруши монопола на Министерството на здравеопазването и Здравноосигурителната каса. В заключение г-н Коен отбелязва нуждата от „кръстоносен поход” на правозащитници и вярващи срещу противоконституционната намеса в свободата на вярата. За успокоение на по-нервните ще отбележим, че авторът има предвид въоръжението на „кръстоносците” да бъде тяхната вяра, и законовите аргументи срещу държавния произвол спрямо техните права.
Невена Задгорски дава сравнителната картина за наредбите в различните общини. Приложението с извадки от тези общини е нагледна илюстрация за сериозността и обхвата на проблема.
В нашата статия „Моята конспиративна теория” даваме израз на някои изводи за това, как всъщност местните наредби са част от една по-голяма картина за осигуряване на местната и „националната” сигурност в ущърб на свободата на вярата.
Есето на Михаил Новак и Христо Писаров, което публикуваме в раздел “Коментари”, като че ли няма нищо общо с темата на броя, за да го обсъждаме в тези уводни редакторски разсъждения. Въпреки това, ще обърнем внимание на читателя, авторите дават историческата гледна точка в опита да обяснят, защо християните всъщност нямат достатъчно ясно осъзнаване на църковно-държавния модел, в който живеят и служат на Бога. Моят прочит на статията, я свързва, макар и по-отдалечено с темата. Призивът на авторите е – не бива вярващите християни да се преживяват като жертва на даден потиснически държавно-църковен модел и така да съграждат своя собствен мъченически облик. Напротив, активната позиция, активното проповядване, въпреки и в рамките дори на антихристиянски държавно-църковен модел е истинското свидетелство. Мъченичеството е само последен, най-драматичен етап от едно постоянно противодействие на силите на мрака със светлината не Евангелието.
Всички автори препоръчват заемане на активна позиция, действия, за промяна на това статукво. Подобен призив, макар и имплицитно, в по-общ план се съдържа в есето на Новак и Писаров.
Надяваме се този брой на списанието да помогне както на потърпевшите – хората с религиозни убеждения, така и на местната държавна власт, да изберат пътя на диалога и законността, вместо играта на котка и мишка. Държавният Голиат в противопоставянето си на свободата на вярващия в Бога Давид може да е много голям, силен и страшен, но в крайна сметка в историята победата е за малкото овчарче.
Всички права запазени © 2011. Свобода за всеки.
